Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (83)

83.

Пени направо ахва, когато влиза в къщата на родителите ми и вижда богатата им фетишизирана книжна колекция. Мама моментално разпознава сродна душа и след по-малко от трийсет секунди двете обсъждат достойнствата на различни викториански техники на подвързване. Веднага приемам, че съм победен — няма да кажа нищо, което да се стори поне малко интересно на някого през остатъка от вечерта.

Още по-лошо става на вечерята, ексцентрична рецепта за рататуй, взета от татко на някаква конференция в Тулуза, когато Пени пита за книгата му за пътуването във времето. Грета простенва като тийнейджърка, а баща ми се изчервява, опитва се да прецени дали му се подиграва. Пени го уверява, че е пожизнен фен на спекулативна фантастика и би искала да научи повече за вижданията му по темата.

Само това му трябва на татко — това, както и две чаши пино ноар — за да се впусне в младежката си маниакална идея и таен срам, склонен да шепне ключови термини, сякаш, ако ги каже гласно, Научната полиция ще нахлуе с гръм и трясък през входната врата и ще го арестува за „престъпления против сериозната физика“. В другия свят баща ми говореше с арогантна бомбастичност, присвил очи с покровителствено отегчение, убеден, че всичко, което казва, е възхитително и важно, но умствената енергия, нужна за да го притъпи достатъчно, та да може да го разбере някой друг, освен него, всъщност не си струва усилието. Тук татко е зарадван, че изобщо са го попитали, след като колегите му продължават да му трият носа за книгата, публикувана при нулево одобрение и пълно пренебрежение от широката публика.

Книгата на баща ми представляваше свеж и забавен анализ на това защо пътуването във времето, както се описва в преобладаващата развлекателна индустрия, е безсмислица от научна, техническа или логистична гледна точка. Но между каламбурите и позоваванията от попкултурата бе затъкнато едно искрено проучване как вероятно би могло да се получи, нещо, над което татко, разбира се, продължаваше да размишлява, макар и да знаеше, че това може да доведе само до професионални затруднения и академична цензура, ако дръзне да изкаже хипотезите си в сериозна научна компания или, още по-лошо, ако ги даде за публикуване.

Но около масата за вечеря — докато аз топя залци хрупкав хляб в остатъците от рататуй, мама вади десерта, изпечен във фурната, сестра ми отваря поредна бутилка пино ноар, а Пени слуша татко с непресторен интерес, докато стъпалото й от време на време натиска моето под масата — той може да говори открито, без страх от по-хаплива подигравка или някоя от отегчените въздишки, които Грета не си прави труда да прикрие, когато неволно счупва половината корк в бутилката, защото фините й двигателни умения намаляват експоненциално с всяка чаша вино. Наблюдавам развеселен как тя си налива чаша, опръскана с подскачащи парчета корк, и ги вади с палец. Поглежда към мен, свива рамене и аз се чувствам пометен от обич към нея.

Улавям погледа на мама, когато надниква от кухнята, докато ръси пудра захар на десерта. Кимва леко и одобрително по посока на Пени.

Точно за това говоря. Това е щастието, което не заслужавам. Не и след онова, което направих. Този приятен семеен миг е парче корк, плуващо в море от кръв.