Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (2)

2.

Том Берън се събужда в собствения си сън.

Всяка нощ неврални скенери записват сънищата му, докато спи, така че съзнателните и подсъзнателните му мисловни шаблони да могат да бъдат ефективно моделирани. Всяка сутрин невралните скенери прехвърлят текущите данни за сънното състояние в програма, генерираща проекция в реално време, в която той плавно се събужда. Хаотичният сюжет на съня става все по-линеен и ясен, докато се постигне психологически приятна развръзка в момента на пълното идване в съзнание…

Съжалявам. Не мога да пиша така. Фалшиво е. Безопасно е.

Третото лице е удобно, защото е под контрол, а това всъщност е хубаво, когато разказваш за събития, толкова често оказвали се извън контрол. То е като учен, описващ биологична проба, гледана през микроскоп. Но аз не съм микроскопът. Аз съм онова нещо на предметното стъкло. И не пиша това, за да ми е удобно. Ако исках удобство, щях да пиша белетристика.

В белетристиката съчетаваш всички тези емоционално наситени, многозначителни детайли в един портрет на света. Но в ежедневния живот едва ли забелязваш малките неща. Не можеш. Мозъкът ти прелита покрай тях, особено когато става дума за собствения ти дом, място, което усещаш леко отделено от вътрешността на ума си или външността на тялото си.

Когато се събудиш от реален сън във виртуален, все едно си на сал, който се мята насам-натам според мътните, непроницаеми течения на подсъзнанието ти, докато се усетиш, че се плъзгаш по повърхността на широко, спокойно, плитко езеро и хлъзгавата, тревожна странност се разтваря във ведра, успокоителна яснота. Разказът се разгръща така, както чувства, че трябва, и все едно колко объркано е съдържанието, се събуждаш с обновяващата стабилност на възстановен ред. И точно тогава осъзнаваш, че лежиш в легло, готов да започнеш деня без онази лепкава подсъзнателна жила, задържана в стегнатите гънки на ума ти.

Може би точно това най-много ми липсва от света, откъдето дойдох. Защото в този свят събуждането е скапано.

Тук, изглежда, никой не е помислил да приложи дори най-примитивната технология, за да се подобри процесът. Матраците не вибрират дискретно, за да поддържат мускулите ти отпуснати. Насочени парни дюзи не пречистват тялото ти при дрямка. Тук одеялата са направени от туфи растителни влакна, изпредени в нишка, и понякога са запълнени с пера. Пера. От истински птици. Събуждането би трябвало да е най-добрият момент от деня ти, подсъзнателният и съзнателният ти ум да са синхронизирани и хармонични.

Обличането включва автоматизирано устройство, което скроява и ушива ново облекло всяка сутрин според личния ти стил и телесен тип. Тъканта е направена от лазерно втвърдени ивици светлочувствителен полимер, който се рециклира нощем, за да се използва отново денем. За закуска подобна система произвежда храната, която харесваш, от хранително желе, смесено с цветови, вкусови и текстурни протоколи. И ако това ви се струва гадно, на практика е неразличимо от онова, което мислите, че е истинска храна, само дето е уникално съобразено със сетивните рецептори на езика ви, така че всеки път е идеално на вкус и усещане. Познато ли ви е онова потискащо чувство, когато срежете авокадо и откриете, че или е твърдо, или недостатъчно узряло, или кафяво, или натъртено под кожичката? Е, не знаех, че това изобщо може да се случи, докато не дойдох тук. Всяко авокадо, което съм ял някога, беше съвършено.

Странно е да изпитваш носталгия за усещания, които едновременно съществуваха и не съществуваха. Като да се събуждаш всяка сутрин напълно освежен. Нещо, което дори не осъзнавах, че бих могъл да приема за даденост, защото това бе просто начинът, по който бяха нещата. Но точно това е идеята, разбира се — начинът, по който бяха нещата… никога не беше.

Онова, за което не изпитвам носталгия, е, че всяка сутрин, когато се събуждах, обличах и изяждах закуската си в тази бляскава технологична утопия, бях сам.