Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (118)

118.

Веднъж, на вечеря в малко бистро в околностите на Клермон-Феран, след ден, прекаран в скитане по овъглените конуси на вулканичната верига Шен де Пюи, Урсула обясни на Лайънъл концепцията си за реалността, докато ядеше десерт. Според нея реалността не е конкретна, а хлабава и желатинова като крема брюле, който ядеше. Повърхността й е кристална, но е просто твърда, тънка коричка, която задържа меките вътрешности на място. Прониже ли се, тя се пропуква на раздрани късове, щом вътрешностите се изсипят навън.

Лайънъл ми призна опасението си, че онова, което е причинил на времевата линия, е ускорило системен провал в самата реалност. Започна, защото двама души искаха да имат малко време заедно. Но завърши с това, че единият не можеше да изостави другия. Връщането до същия момент във времето отново и отново е като многократно почукване с нокът по една точка на огледало. Достатъчно ли е, за да се счупи огледалото? Вероятно не. Но как изобщо човек би могъл да разбере дали причинява незабележимо увреждане на структурната му цялост?

Какво става, ако твърдата кожа на реалността се пробие? Какво излиза навън?

Знам, че съществува по-добра версия на този свят, защото живях там и видях несънуваните й чудеса. Но това не означава, че няма по-лоша версия на този свят, която чака в двора и се надява някой да остави задната врата незаключена.

Твърде сдържан ли съм? Хайде да съм по-ясен — несънувани ужаси, това излиза навън, когато твърдата кожа се разкъса.

Щом една-единствена грешка, която направих преди пет десетилетия може да предизвика цяла една нова реалност, какво ли са причинили всички грешки на Лайънъл в пътуванията му назад във времето на света? И на мен?

Имам въпрос, който ме гложди, откакто той започна да ми обяснява всичко това. Един от онези въпроси, които трябва да зададеш, макар да знаеш отговора.

— Последния път, когато отидохте в миналото — питам, — кога точно се върнахте?

Лайънъл проверява данните на часовника си. Казва ми, че се е върнал преди пет дни в онова, което щеше да е било ранната сутрин на последната ми неделя в Торонто.

Макар вече да знам отговора, мраз пронизва мускулите и органите ми. Когато Лайънъл е отпътувал обратно, за да види Урсула за последен път и да остане до погребението й, го е нямало много по-дълго от когато и да било преди. Седмица в миналото не е като да почукаш по огледалото с нокът. А е като да го удариш с чук. Твърдата черупка се беше пропукала и нещо се бе изсипало навън_ — Джон._

Когато Джон се събуди в леглото на Пени, а аз изчезнах, беше неделя сутринта.

Не аз бях изгубих контрол, както си мислех. Машината на времето на Лайънъл ми го бе причинила.