Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (22)

22.

Преди да отида да работя за баща ми, работих на няколко други места. Винаги беше едно и също. От компанията се свързваха с мен, защото частният й кадрови алгоритъм бе избълвал името ми, и потръпваха от интерес, щом разберат кой е баща ми. Чудеха се дали пък и аз не съм случайно гений и дали бих могъл да революционизирам продукта, услугата или системата им. На срещите бъркаха глуповатата ми колебливост със самонадеяно равнодушие. Получавах работата — винаги получавах работата — и им отнемаше две седмици да осъзнаят грешката си. Не бях гений. Бях просто един тип с фамилно име.

Последно работех за рекламна агенция, която специализира в „перцептивен маркетинг“. Гарантират, че рекламите, които виждаш в ежедневния си живот, са настроени към твоя специфичен вкус, стил, демографска, потребителска история и безброй други взаимно свързани критерии. Ако минеш покрай билборд, показва ти нещо, което действително искаш, или подобрен модел на нещо, което вече имаш. Използват въртящи се в реално време натрупващи се данни, тъй че можеш да видиш различна реклама в зависимост от настроението си преди и след обяда, дали закъсняваш, или имаш време да се позабавиш, дали си имал секс тази вечер, или си се карал с жена си онази сутрин. При неудовлетвореност от стоките на някоя компания помагат на конкурент да те привлече към своята марка.

Моята голяма идея беше, че някои клиенти биха могли да плащат месечна такса, за да не виждат изобщо никакви реклами. Вместо маркетинг с индивидуализирана ниша да се радваш на свят, блажено опразнен от промоционално задръстване. Беше тотален провал.

Защото се оказва, че хората обичат рекламите. Особено когато те целят да изкривят визуалната среда около теб, за да наблегнат на твоите нужди над всички други, все едно че си незаменимият център на глобалната икономика. Никой не искаше да плаща за привилегията да бъде несъществен за търговските интереси. Освен мен. По същество предлагах на работодателя си да пусне скъп нов продукт само за моя употреба. Индустрия за един.

Преди това работих в компания, която инвестираше в микротенденции — модни капризи, които могат да се появят, разпръснат и разпаднат за ден, дори в рамките на няколко часа. Понякога бяха глобални, но обикновено локални, хиляди хора в определен район носят еднакви обувки, якета или прически на път за работа, но по обед вече никой не е издокаран в същия стил.

С преносимите рециклатори на дрехи честотата на модната еволюция е зашеметяваща. Можеш да декомпозираш и преобразуваш облеклото си, когато и както ти хрумне. Но ако държиш на това, а милиарди държаха, може да е изнервящо да усъвършенстваш етикета си за външен вид непрекъснато. За някои хора се оказа по-лесно да носят едноцветни бодита с маркери и облеклото дигитално да се проектира върху тях, така че да могат да поддържат външността си колкото е възможно по-променлива.

Компанията, в която работех, събра колосално количество данни, за да предсказва и направлява ускорени трендове за главните модни къщи, и се надяваше, че ще мога да разширя бизнеса й. Проблемът е, че не обичам да изпъквам, затова модата ме изнервя. Настройвам домашния си рециклатор на облекло да генерира минимални промени във външния ми вид, тъй че забелязващите го да ме оставят на мира, но иначе нося почти едно и също всеки ден. Първоначално работодателите ми помислиха, че преднамерено правя непонятния за тях избор, за да ги обърквам, но към края на първата седмица станаха подозрителни.

Всъщност успях да вдигна приходите почти веднага, докато не се досетиха, че единственото, което бях сторил, беше същото, което правех у дома — настройвах предсказващите им алгоритми на случаен принцип. Милиони хора носеха определен стил панталони, кройка на ризата или дебелина на колана просто защото системата им казваше така. Но беше случайност, не естетика. Имах договор, така че не можеха да ме уволнят. Прехвърлен бях на страничен проект, включващ домашни любимци.

За съжаление компанията не се интересуваше особено от приходи. Когато живееш в свят на универсално богатство, хората искрено се стремят да правят неща, които действат добре. Не искаха да мамят клиентите си. Искаха да им помагат да са по-щастливи.

А пък, както се оказва, моята специалност е разочарование и провал.

Прекарах десетилетието си след колежа по инерция, негодувайки от възможностите, които се изпречваха на пътя ми заради баща ми, но в същото време не преследвах никакви други възможности. Знам, че това не е привлекателно качество у възрастен човек — всяка от бившите ми приятелки го изтъкваше с различна степен на интензивност по много поводи. Когато имаш здравословни отношения дори с един от родителите си, трудно е да разбереш какъв, по дяволите, е проблемът — просто, знаете, израстваш. Но да обвинявам баща си е толкова хубаво — като сърбеж, който непрекъснато иска да го почешеш.

Ако можете да обелите всичко от мен и Пенелопе, освен онова, което ни накара да цъкнем в синхрон на най-същественото ниво, ето какво ни беше общото: като часовник със счупен осцилатор, някои хора не могат да поддържат времето, колкото и често да са навивани.