Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (84)

84.

Мама идва от кухнята със старинно порцеланово блюдо, което е било на баба й, обрамчено с небесносиня шарка, изпъстрена със златен филигран.

На него има дванайсет парчета лимонов пай.

— Направих любимия ти — казва мама.

Вътрешните ми органи се свиват, студена, болезнена пот изпълзява от порите ми. Сигурно изглеждам видимо покрусен, защото мама се колебае, преди да ги постави на масата.

— Оо — казва Грета. — Специалното блюдо.

— Какво ти е? — пита мама.

— Нищо ми няма.

— Изглежда възхитително — казва Пени.

— Рецепта на баба ми — обяснява мама. — Правя го всяка година за рождения ден на Джон. Точно преди да стане на пет, той заяви, че мрази торта за рождения ден…

— В който момент е трябвало да приложиш телесно наказание, докато се вразуми — казва Грета. — Как може човешко същество да не харесва торта за рождения си ден?

— Тъй че започнах да му правя лимонов пай — продължава мама. — Едно парче за всяка година.

— Което беше прекрасна традиция, когато беше на пет — казва Грета, — но не толкова на трийсет и две. Сигурно изяжда едно и хвърля останалите.

— Не е вярно — казва мама. — Не ги хвърляш, нали?

— Джон, добре ли си? — пита татко. — Изглеждаш пребледнял.

Майка ми беше мъртва, разкъсана на две от летяща кола, а сега е жива, изглежда съвсем същата, само дето стойката й е по-добра, държи блюдо с парчета лимонов пай, който никога повече нямаше да опитам.

— Страхотно се чувствам — казвам. — Благодаря, че ги направи.

Взимам от лимоновия сладкиш. Вкусът е същият като онзи от моя свят. Рухването на сетивната граница между реалностите е твърде много, за да го понесе един сладкиш. Посягам за бутилката вино. И пия.

Пия, защото, разбира се, обичам съвършено авокадо и да се събуждам в сънищата си и това, че реактивната раница е напълно разумен подарък за рождения ден на тийнейджър, и чист въздух, и глобален мир, но в никакъв случай не съм безкористен — по-щастлив съм тук с мама, татко, Грета и Пени, отколкото изобщо съм бил някога там, място, което вече започва да се замъглява и разпада в паметта ми. Само че я има Дейша. И Шао, и Ашер. И Хестър, и Меган, и Табита. И хрононавтите и дубльорите от лабораторията на баща ми, и моите колеги и съученици, и Робин Суелтър и родителите й и брат й, който ме удари в лицето, и хлапетата, които ми помогнаха тогава, когато избягах, и момичетата, които се сваляха с мен, когато се върнах на училище, и милиардите неродени непознати, които никога не бях срещнал дори, и ако изобщо някога си простя за това, че им отнех живота, това ще е точният момент, в който всички те ще са изгубени завинаги.