Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (76)

76.

Наистина беше различна. Другата Пени — вече изглежда странно да я наричам Пенелопе — притежаваше някаква стегнатост и твърдост, физическа и емоционална. Тялото й буквално жужеше, когато стъпваше, толкова калибрирани бяха движенията й, мускулите в хармония с гравитацията, нито джаул похабена енергия. Беше сдържана и предпазлива като котка, изговаряше само минималния брой думи, нужни, за да заяви същината на мисълта си, не защото нямаше какво повече да каже, но защото знаеше, че в неблагоприятни обстоятелства всяка дума, която изрече, можеше да бъде използвана срещу нея. Тъй че колкото по-прецизни и предпазливи бяха фразите й, толкова по-малко вероятно беше вербалната й биография да може да я опропасти. Цялата беше решителност и страх, че решителността няма да стигне. Живот, прекаран в стягане, докато ставите на пръстите побелеят, за да изглежда безхитростна и чиста, без петно.

Тази Пени говори, думите се изливат от нея, жестикулира необуздано, за да наблегне. Има позакръглени рамене, отпусната походка, лек смях. Изобщо не изглежда предпазлива. Има своите конфликти, като всички нас, но от усещането за срамна погрешност, което онази Пенелопе се тренираше да прикрива, освен когато избликнеше като вода от спукана тръба, в тази Пени нямаше и следа. Не че й липсват мрачни личностни противоречия — има си доста от тях — просто не мисли за тях като за грешни и не я карат да се срамува. Като всеки друг разнася куфар неприятности навсякъде, където иде, но го оставя незаключен, за да рови който иска в него, ако е толкова любопитен.

Има други разлики, физически, но изглежда неуместно и неучтиво да ги изброявам. Имаха едно и също име и едни и същи родители, но със забележимо различни резултати.

Едно им беше общо — ръцете. Познавах ръцете на Пенелопе добре от всички онези часове на симулаторите и Пени има същите дълги, изящни пръсти и тънки, нежни китки, въпреки че линиите, браздите и извивките на дланите й са си нейни.

И начинът, по който двете те гледат. Пенелопе рядко ме поглеждаше в очите, но когато го правеше, човек имаше чувството, че е центърът на вселената. И с Пени е така. Вниманието й като че ли се излива от нейните очи в твоите, все едно че не е възможно където и да било да съществува нещо по-интересно от това, което казваш тук и сега.

В смисъл, да, аз бях или пътуващ във времето пратеник от друга реалност, или повреден маниак в разгара на радикален шизоиден пристъп, тъй че може би бездруго бях интересен. Но Пени нямаше нужда от безумна история, за да задържи моето внимание — имаше го, не отиваше никъде и още щом я срещнах — аз също.