Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (18)

18.

Когато никога не си знаел какво искаш в живота си, да прекарваш много време в близост с някого като Пенелопе Вешлер е хипнотизиращо. Тя разбираше, че присъствието ми до нея за конкурентно обучение е изискване на работата й, и го приемаше безусловно. Като униформите, които носехме в лабораторията, аз бях просто част от работната среда.

Поне така си мислех. Когато скочиш от стръмнина, падането може много да прилича на летене, за известно време поне.

Прекарах часове в прехвърляне на алгоритми за любовна връзка, опитвайки се да разкрася профила си така, че системата да ме осъвмести с Пенелопе, но името й така и не излизаше в резултата. Няколко от другите дубльори съвпадаха със спектъра ми на привличане, защото професията е смятана за високо податлива на романтична съвместимост, но според обширните стандарти от базата данни за съпоставка на програмата двамата с Пенелопе не бяхме двойка. Нямаше математика за нас.

Прекарах три месеца обучение до Пенелопе. Държеше косата си здраво стегната на конска опашка, но понякога се измъкваха кичурчета и заиграваха на полъха от климатичната система. Това бе единственото у нея, което би могло да се опише като граничещо с ексцентричност. Иначе беше неумолима в своята съсредоточеност, решимост и упоритост.

Явно беше неуместно и някак гадно да я гледам влюбено, при положение че тя няма друг избор, освен да тренира с мен, затова се стараех да не поглеждам към нея, освен ако нямам разумно професионално оправдание да го направя. Изключението бяха ръцете й. Тъй като се очакваше да се уча от нея, беше нормално да наблюдавам ръцете й на контролното табло на симулатора. Дългите й, тънки пръсти и изпъкнали стави, китките странно деликатни, някак прекалено тънки за издръжливостта, която показваха, мускулите стегнати и жилави. Оглеждах дерматоглифите й като античен хиромант.

Пенелопе показваше абсолютна вещина и умение във всяка задача, която й даваха, а дойдеше ли моят ред, наблюдаваше търпеливо, безстрастно, докато се суетях, мъчейки се да имитирам движенията й. Изпитвах срам, но срамът бе увит около нещо друго, като изолация — знаех, че колкото по-дълго се суетя, толкова по-дълго ще ме гледа.

Да, знам, че това ме описва като невероятен неудачник. Но майка ми беше мъртва, баща ми — отчужден, колегите ми бяха пренебрежителни, приятелите ми — непохватни, бившите ми — още по-непохватни, и Пенелопе Вешлер беше най-добрата част от ежедневието.

Тя никога не се държеше с мен неуважително. Беше учтива, но формална. Разбира се, тя беше учтива, но формална с всекиго, но сравнено с откритата насмешка на дубльорите, това почти можеше да мине за топлина. Вървях по петите й, докато ме превъзхождаше във всичко и дипломатично ме пренебрегваше. До деня, в който се видяхме голи в камерата за обеззаразяване. След това тя все още общо взето ме пренебрегваше. Но имаше още нещо, трудно ми е да го формулирам точно, заряд — магнетично феромонно жужене, надвиснало между нас като паяжина, невидимо като цяло, но под определен ъгъл изпъстрено с утринна роса, което можеше да заискри просто за миг.

Никога не оставахме сами заедно, но засичах как ми хвърля погледи при симулаторите, по време на някой от ежедневните медицински прегледи или на курс по културни референции от 60-те г. Ако погледите ни се срещнеха, изчервяваше се по ключиците. Не вярвах, че личност като Пенелопе Вешлер би могла да е привлечена от мен. Мислех, че просто е смутена от онова, което се случи в камерата за обеззаразяване. Но пък онзи поглед, който ми беше хвърлила през рамо, когато излизаше през люка… какво все пак означаваше онзи поглед?

И ето ме, най-сетне поканен в светая светих на баща ми, поставен да играя дребна, но не съвсем странична роля в революционен научен експеримент, докато скърбя за наскоро починалата си майка, а единственото, за което можех да мисля, беше Пенелопе.