Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (33)

33.

При цялата си гениалност, баща ми нямаше и представа защо се хвърлих към вратата. Не беше се досетил какво се кани да направи Пенелопе.

Втурнах се по коридора, изкълчих глезена си, когато взех завоя прекалено бързо, блъснах се в стената толкова силно, че ми остави оток, и се спуснах надолу по стъпалата, изкълченото ми стъпало се нажежи от болка. Знаех, че съм прав, защото чух познатото дълбоко басово жужене веднага щом запечатаната врата се открехна към помещението с високия таван, където се съхраняваха дефузионните сфери.

Едната сфера бе активирана.

Бях замръзнал на място, умът ми беше по-празен от всякога. Може би точно това бе изпитала Пенелопе, когато бе отишла в открития космос. Чух как някакви хора нахълтаха в помещението зад мен, техници си закрещяха едни на други, че протоколите за сигурност са нарушени. Алармите запищяха точно като в Деня, когато с Пенелопе за първи път се видяхме голи. Но онова бе началото на нещо, а това беше краят.

Пенелопе излезе от дефузионната сфера. Само че люкът все още беше затворен. Мина направо през него. Което трябваше да е невъзможно, защото дефузионната сфера е конструирана от вещество с висока плътност, потискащо нематериалността. Или поне го прави в безопасни параметри на дозиране. Никой досега не беше виждал какво става при небезопасна доза.

Поради което всички онемяха, когато тя пристъпи навън. Мина през него.

Пенелопе не изглеждаше по-различно. Да, имаше го онова блещукане, което получаваш, когато си нематериален, да кажем, неосезаемите молекули на най-външния кожен слой не могат правилно да взаимодействат със свързаните молекули на въздуха около теб. Но иначе изглеждаше както винаги.

Само дето никой не можеше да я докосне, да я сграбчи или да я натика обратно в дефузионната сфера. Нямаше значение колко крещяха, викаха и я умоляваха да не прави това. Нямаше значение колко силно някой осъзнава в този момент, че всичко, което досега не беше знаел, че иска, се разпада по шевовете. Нямаше значение, че поне една от клетките в нейното тяло е наполовина на някой друг.

Нямаше значение, защото това, което исках, беше нематериално.

Можехме да направим толкова много неща. Можехме да донесем живот в този свят на чудеса и този живот можеше да промени и двама ни, да ни направи по-добри, да поправи счупените часовници в мозъците ни, които не ни позволяваха да бъдем щастливи, докато щастието бе на ръка разстояние. Не беше просто кой е вътре в нея. Беше къде, място, където и двамата можеше най-сетне да се освободим от хората, в които никога не бяхме искали да се превърнем, защото това е магията на създаването на живот — превръща всички лоши решения, които си взимал някога, в нужните стъпки по несигурната пътека, която те довежда у дома. Защото само за миг бях имал дом. Беше с големината на една клетка, но тя стигаше, за да побере в себе си всичко, което бях искал някога.

Свлякох се на пода и просто я зяпнах. Пенелопе също се взря в мен.

Докосна корема си. Обичам да си мисля, че това е моментът, в който тя промени решението си и пожела да задържи бебето ни и да станем семейство.

Но разбира се, беше твърде късно. Дори и да искаше да изтича обратно в дефузионната сфера и да върне процеса, вече не можеше да се движи. Невроните й вече не можеха да се възбудят в мускулите й, мускулите й вече не можеха да дръпнат костите й, костите й вече изобщо не бяха кости, сърцето й, неговото сърце, сърцето на бебето ни, никога нямаше да забие в онова, което вече не беше утробата й.

Разпадаше се пред мен. Те. Те се разпадаха пред мен. Ръката на корема й. Очите й замръзнали в ужас, съжаление, скръб. Моите също.

Исках да запаметя всеки неин контур, докато съхраняваше формата си, но беше невъзможно да се откъсна от очите й. Молекулите й се разсипваха, отнасяха се във всички посоки, през стените, тавана, пода, докато не остана нищо.