Марк Хименес
Тексаска история (38)

37

Шериф Брейди Мун караше служебния джип със сто и трийсет километра в час — със запалени фарове, но без да включва сирената — по магистрала 67, северно от Пресидио, когато телефонът му иззвъня. Само дано да не се обаждаше Шърли, че е видяла тайнствените светлини. Той вдигна.

— Шериф Мун?

— Същият.

— Обажда се Дуайт Форд от оперативния център за безпилотни самолети „Предатър“ в Корпус Кристи.

Момчетата от центъра сигурно бяха засекли мексиканци да пресичат реката.

— Човече, нямам време да гоня имигрантите вместо вас.

— Шерифе, съжалявам, че ви будя, но…

— Вече съм буден. Пердаша към границата. Става нещо странно…

— С камиони цистерни?

— Откъде знаете?

— Проследихме ги със самолета. Минаха в Мексико и изляха някаква течност.

— Фракинг разтвор.

— Фракинг? От газовите сондажи?

— Да. От газовите сондажи.

— Както и да е. Имаше престрелка. Следим двама души, мъж и жена.

— Професорът и Карла.

— Познавате ли ги?

— Ако са те, познавам ги.

— Е, в момента те пътуват на север.

— Добре.

— Не е много добре. Отсам реката ги чака служител на граничния патрул.

— И какво?

— Побеснял е. Току-що уби партньора си. Сигурно му плащат от картела.

— Кой?

— Не мога да кажа.

— Къде?

— На запад по черен път сто и седемдесет, малко след устието на Кончос. Край пътя е спрял джип. Няма как да го пропуснете. — Дуайт помълча. — Той ще убие онези двама, ако не го спрете. Шерифе, те се нуждаят от вашата помощ.

Анхел Акоста стъпи на мексиканска земя. От две години беше на заплата в картела; трябваше само да си затваря очите за пратките с наркотици. Макар и доходна, работата криеше сериозен риск. Затова той помоли Били Боб Барнет да му намери място в неговия бизнес; нали възпитаниците на ТТИ си помагат. Били Боб настоя Анхел да остане в граничния патрул. Имаше уговорка с една транспортна компания, тясно свързана с наркокартела, да източва отработения разтвор в пустинята; винаги обаче имаше риск граничният патрул да забележи кервана и да се заинтригува. Работата на Анхел бе да се погрижи никой да не наблюдава магистрала 67, когато цистерните тръгваха към пустинята. За да отклони безпилотните самолети, той изпращаше лъжливи обаждания за контрабандни пратки далече надолу по реката, както бе направил и тази нощ. Сега щеше да получи двойно възнаграждение — веднъж от картела, втори път от Били Боб.

Сто пъти досега всичко бе минало гладко. Анхел държеше на партньорството с Уесли Кръм, защото той беше най-тъпият бял, когото бе срещал. Но точно тази нощ Уесли реши да се прави на умен.

Какво бе довело Анхел Акоста, син на ревностните католици Карлос и Консуело Акоста, до сегашното място в живота, на брега на Рио Кончос, готов да убие още двама невинни? Бе израснал в Марфа и бе живял както всички местни латиноси — без да бие на очи и без да създава неприятности. Старият шериф бе всял страх в сърцата на всички мексиканци с безпощадната си борба за ред и законност; после се оказа, че той самият е пренасял дрога, за да трупа пари. Анхел искаше да вярва, че е действал заради някаква благородна кауза, но в крайна сметка и при него всичко опираше пак до парите. Той искаше да има нещо в живота. Всъщност много неща. Всякакви. Искаше най-хубавите неща, както ги имаха онези надути копелета от Ню Йорк. Хубаво вино и сирене гауда. Спортна кола. Голяма къща зад висока стена, на север от железопътната линия. В баровския квартал.

И защо той да няма каквото имаха трите А? По-умни ли бяха? По-добри, по-достойни? Всеки адвокат, когото познаваше, беше прикрит престъпник, останал на свобода само защото неговата престъпност се смяташе за законна от онези, които пишеха законите. Всеки артист, когото познаваше, беше надрусан педал, опитващ се да спечели художествената лотария в Марфа и да стане богат и известен. А всеки авантаджия, когото познаваше, си беше… авантаджия. Защо адвокатите, артистите и авантаджиите да имаха право на нещо повече от него? Той не смяташе, че онова, което върши, е неморално… е, може би сбърка, като уби партньора си. Щеше да се помоли за грешната душа на Уесли. Но другите му незаконни деяния не бяха по-лоши от законните деяния на богаташите. Колко богаташи печелеха състоянията си чрез нечисти сделки на Уолстрийт и политически услуги? Чрез изгодни закони, създадени благодарение на легални подкупи, наречени „спонсориране на кампания“. Чрез узаконена корупция. Дилърът Джо отива в затвора, защото е използвал служебна информация за игра на борсата, но политиците отиват в Сената или Конгреса точно за същото. Как може да е конституционно конгресмените да се смятат за независими от законите, които самите те налагат на хората? Може би трябваше да попита професора, преди да го убие.

Той намести върху лицето си очилата за нощно виждане. Сега виждаше в тъмното. Виждаше как пикапът се задава към него, следван от огнената стена. Въздухът се изпълваше с пушек. Той насочи карабината и стреля.

Предното стъкло се пръсна на парчета.

— Наведи се! — изкрещя Бук.

Над пикапа се посипаха куршуми. Стрелецът бе заел отлична позиция. Оставаше им само един изход.

— Дръж се.

— Намират се между чука и наковалнята — каза Ланс. — Пожарът ги гони право към стрелеца. Няма къде да отидат.

Или поне така си мислеше Ланс. Дуайт Форд видя на екрана как пикапът рязко напусна пътя и полетя към водите на Рио Кончос.

— По дяволите, скочиха в реката! — викна Ланс. — Тия са смахнати!

— Смахнати, но живи! — отвърна Дуайт.

На екрана се виждаше как две фигури изплуват от потъващата кола. Горе на брега някой продължаваше да стреля по тях.

— Не за дълго — каза Ланс.

Анхел ги държеше на прицел. Нямаше да получи от професора отговор на правните си въпроси. Е, какво пък…

— Adiós, професоре.

Но не можеше да натисне спусъка. Не можеше да помръдне. Не можеше да държи пушката. Тя падна от ръцете му. Анхел сведе очи към гърдите си. В униформената му риза зееше голяма дупка и от нея висяха вътрешности. Бликна кръв. Той се завъртя и видя едрия шериф да стои неподвижно. Над дулото на револвера му се виеше дим.

— Adiós, тъпако — каза шерифът.

Анхел Акоста рухна мъртъв.

Шериф Брейди Мун прибра в кобура своя магнум 44 и огледа реката под лунните лъчи и блясъка на пожара. Видя професора и Карла; течението ги носеше надолу, към мястото, където на около километър и половина от тук Рио Кончос се вливаше в Рио Гранде. И това бе добре, защото пожарът бързо наближаваше Брейди. Той се завъртя, изтича на север и прекоси сухото корито на Рио Гранде. Рио Кончос рязко завиваше надясно и той изгуби от поглед професора и Карла.

Брейди скочи в джипа, включи двигателя и настъпи газта. Подкара на изток, отмина устието и рязко натисна спирачките. Изключи двигателя и слезе. Отвори багажника и извади въже. После изтича надолу към реката.

Течението беше силно. Той потърси с поглед професора и Карла, но не ги видя. Извика, но не получи отговор. Точно когато се канеше да изтича в джипа и да продължи надолу, ги забеляза.

— Хей!

Изкрещя с всичка сила и те го видяха. Шерифът върза примка, завъртя я над главата си, сякаш се канеше да лови теле на родео, и метна ласото към професора. Не улучи. Изтегли въжето и опита отново. Този път професорът хвана въжето. Вкопчи се в него с едната ръка, стискайки Карла с другата. Брейди заби в земята токовете на каубойските си ботуши, изпъна се назад и с всичка сила задърпа срещу течението, което се мъчеше да ги отнесе надолу. Въжето изгаряше дланите му, но той не усещаше болка. Когато ги издърпа на сушата, ръцете му бяха целите в кръв.

Дуайт Форд размаха юмруци във въздуха.

— Да!

Бук и Карла кашляха и плюеха вода, но бяха живи и невредими. Най-сетне професорът се надигна на колене и протегна ръка. Брейди я сграбчи и с едно дръпване му помогна да се изправи. После професорът помогна на Карла. Двамата стояха на брега на Рио Гранде и се опитваха да се опомнят, както става, когато човек се е разминал на косъм със смъртта. На югоизток небето пламтеше от идващата зора; на югозапад — от пожара. Пламъците стигнаха до реката, но не я прекосиха. Без съмнение бяха изпепелили всичко по пътя си. Е, каквото се случи в Мексико, си остава в Мексико. След малко професорът се обърна към Брейди.

— Шерифе, благодаря за помощта.

— Не беше чак толкова трудно, нали, професоре?

Шериф Брейди Мун разкърши едрото си тяло и хвърли поглед към окръг Пресидио и мексиканските територии отвъд него. Границата криеше сурова красота и още по-сурово правосъдие. Мун поклати глава и въздъхна. По дяволите, колко обичаше пустинята на разсъмване! Той изсумтя.

— Искате ли да пийнем по чаша кафе?