Марк Хименес
Тексаска история (32)

31

— На Нейтън не му бе лесно да бъде гей в Западен Тексас. Това е сурова земя със сурови хора.

Бренда Джоунс знаеше за двойния живот на съпруга си. Тази сутрин Бук и Карла бяха дошли да разкажат докъде са стигнали. Позвъниха й предварително, а тя повика Джими Джон. Той дойде с червения работен гащеризон; връщаше се от нощна смяна. Сепна се, когато видя Карла на верандата.

— Бяхме по-скоро като брат и сестра. Добри приятели. Но аз го обичах и той ме обичаше, сигурна съм. Заедно сме още от прогимназията; не можех да си представя живота без него. Той беше много мил, професоре. Грижеше се за мен. Щеше да бъде страхотен баща. Научи от телевизията, че бебетата в утробата могат да чуват, затова всяка вечер, преди да си легнем, приближаваше глава към корема ми и четеше приказки на детето ни.

Тя сведе поглед към корема си; когато вдигна глава, очите й бяха влажни. Изглеждаше състарена с десет години за последните няколко дни.

— Бренда, грижиш ли се за себе си?

— Не мога да спя, щом Нейтън не е до мен. — Тя избърса сълзите. — След завършването той искаше да живеем в Остин, но аз знаех, че всеки ден ще трябва да се бори с демоните си — там има толкова много хомосексуалисти. Тук нямаше изкушение. Докато не дойдоха художниците. Видях го как губи сили и разбрах, че се е поддал на демоните. — Тя помълча. — Защо ги предпочете пред мен, професоре?

— Нейтън не е избрал да бъде гей, както и ти не си избрала да не бъдеш. Просто е бил такъв. То е генетично като сините ти очи. Бренда, той се е опитвал да се промени заради теб. Но не е избрал да бъде гей против твоята воля.

Тя трепна и се хвана за корема.

— Ох, ритна ме здравата. Сигурно иска да излезе. — Тя въздъхна дълбоко и се замисли, после вдигна очи към него. — Професоре, нали не мислите, че и детето ще наследи това?

— Бренда, то е твой син. Ще го обичаш, каквото и да се случи. — Бук се обърна към Джими Джон. — Ти знаеше ли?

Джими Джон отпи глътка бира, после кимна.

— Досещах се. Той не казваше нищо, но беше различен. Нали разбираш, опитваше се да е като другите, дори играеше футбол на малки вратички. Но не беше нито едър, нито силен или бърз.

— Лоша комбинация за футболист.

— Да. А и беше толкова хубав, по дяволите… не че някога ме е привличал по този начин, само го казвам. И онези снимки, дето ги правеше, и че никога не идваше с нас да разпуснем в Мексико, никога не посягаше на овцете.

— На овцете?

— Каубойска шега, професоре.

— Това не те ли притесняваше?

Джими Джон сви рамене.

— Той ми беше като брат, какъвто нямах. И единствено с него можех да разговарям открито. — Той помълча и по изражението му пролича, че се връща назад през годините. — Когато бяхме в гимназията, майка ми изневери на баща ми. Знаеше целият град освен него. Всички момчета ми се присмиваха. Но не и Нейтън. Той плака заедно с мен.

— Сигурно е бил добър приятел.

— Най-добрият.

Джими Джон наричаше хомосексуалистите „педали“, но най-добрият му приятел беше от тях и той го знаеше. Сложни са човешките същества. И бившият стажант на Бук бе имал сложен живот. Сложен, кратък, двойствен. Бук се вгледа в сватбения портрет на стената и се замисли за Нейтън Джоунс.

— Чух за стажантката ти — каза Джими Джон. — Добре ли е?

— Има счупени кости, но ще заздравеят. Джими Джон, чувал ли си, че Били Боб смърка кокаин?

Сондьорът се замисли, после кимна.

— Но на сондажа никой не обелва и дума. Страхуваме се.

— От Били Боб ли?

— Не, боим се, че може да излезе вярно. То е като да си в професионален отбор и най-добрият играч да се окаже наркоман. Може да повлече целия екип след себе си. Вярно ли е?

— Не знам. — Бук се обърна към Бренда. — Откри ли в къщата нещо, което би могло да е доказателството на Нейтън?

— Нищо.

— Може ли да го е скрил другаде?

Тя разпери ръце.

Бук се обърна към Джими Джон.

— Имаш ли някаква идея?

— Съжалявам, професоре.

— Аз давах всичко важно на баща ми — обади се Карла.

— В некролога пишеше, че родителите му още са живи. Къде живеят?

— В едно ранчо, западно от Валънтайн.

— Далече ли е?

— Около седемдесет километра.

— Трийсет минути с пикапа — каза Джими Джон. — Малко след „Прада Марфа“.

* * *

— През две хиляди и пета година тези двама немски художници — Карла се вгледа в имената на плочата, — Елмгрийн и Драгсет, решили, че един бутик на „Прада“ в град-призрак ще е най-забавното нещо на света. Местните така и не разбраха шегата. Затова са дупките от куршуми.

Валънтайн, Тексас, напълно заслужаваше названието град-призрак. Там живееха само двеста и седемнайсет души; единственото предимство на града бе името му — всяка година през февруари в миниатюрната пощенска кантора пристигаха хиляди поздравителни картички за Свети Валентин. На километър и половина западно от града, близо до магистрала 90, на фона на пожълтелите пасища, пустинните храсталаци и далечните планински хребети, имаше малка белосана сграда с прозорци от дебело стъкло (с няколко дупки от куршуми в тях). На фасадата бе изписано: „Прада Марфа“. Рафтовете вътре бяха отрупани с дамски обувки и чанти от колекцията на „Прада“ за 2005 г.

— Магазин за ментета на „Прада“ — каза Бук. — Насред пущинака.

 

 

— Фермата на семейство Джоунс е далече — каза Бук.

— В Западен Тексас всичко е далече. Мислиш ли, че ще научим нещо от тях? От родителите на Нейтън, искам да кажа.

— Едва ли. Но проверихме всички останали следи.

Внезапно в небето пред тях излетя ракета.

— Гледай! — възкликна Бук.

— Джеф Безос, основателят на „Амазон“, купи там около милион декара и построи космодрум. Нарече го „Блу Ориджин“. Изпробват ракети.

— Шегуваш ли се?

— Хей, тук си падаме по високите технологии, професоре. Имаме въздушен радар на военните над магистралата — използват го за засичане на пратките с наркотици по въздух и през пустинята. Имаме безпилотни самолети „Предатър“, те патрулират над реката; управляват ги от военната база „Корпус Кристи“. И имаме ракетите на Безос.

— И шедьоври на модерното изкуство.

— Неслучайно Западен Тексас се слави като царство на откачалките.

 

 

— В „Гигант“ Бик Бенедикт качва четиригодишното си момче на пони и детето се разплаква. Такъв беше и Нейтън. Мразеше конете, кравите и оборския тор. Но все пак го обичах.

Бил Джоунс примига с просълзени очи.

— Бил е ваш син.

— Исках да ме наследи, да поеме ранчото. Той искаше да стане художник. Но поне стана адвокат. Май ще взема както всички останали да продам имота на някой богат янки и ще се преселя във Форт Дейвис при другите старци. Да играем бинго.

— Може внукът ви да хареса ранчото.

— Мислите ли?

Родителите на Нейтън, Бил и Една, бяха посрещнали Бук и Карла в ранчото си, близо до Валънтайн. Имотът им обхващаше около петдесет хиляди декара прерийни пасища. Родът Джоунс отглеждаше тук добитък още от времето на войната с Мексико. На стената в хола имаше снимки на Нейтън като момче, младеж, дипломиран адвокат и младоженец. Бук се запита дали знаят истината за него: двойния живот, тайните, изкуството, мечтите. Неосъществения му живот.

— Професоре, защо толкова държите на моя син?

— Той ми спаси живота, господин Джоунс.

— Нейтън? Спасил ви е живота?

— Да, сър. Изправи се пред куршума, предназначен за мен.

— Раната в рамото?

Бук кимна.

— А на нас каза, че скъсал раменен мускул, като играел баскетбол, и му направили операция.

— Не, сър. Беше куршум.

Господин Джоунс сякаш изведнъж стана малко по-висок.

— Госпожо Джоунс, господин Джоунс, преди четири години Нейтън беше стажант при мен. А преди седмица ми изпрати това писмо.

Бук подаде писмото на родителите на Нейтън и изчака да го прочетат. Една заплака. Бил върна писмото на Бук.

— Значи вие сте този професор?

— Да, сър.

— Той каза, че ще дойдете.

— Нейтън ви е казал, че ще дойда при него?

— Не, че ще дойдете при нас.

— При вас? Защо?

— Защото ще ви трябва това.

Бил Джоунс му подаде ключ.