Марк Хименес
Тексаска история (19)

18

— Четвъртата поправка на Конституцията гласи, цитирам: „Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести, а съдебни постановления за такива действия не могат да бъдат издавани без достатъчни основания, потвърдени с клетва или тържествена декларация. Такива постановления трябва да посочват конкретно подлежащите на обиск места и подлежащите на арест или конфискация лица или имущество“.

Беше десет часа вечерта и двамата седяха на дивана в стаята на Елизабет Тейлър на втория етаж в хотел „Паисано“. Бук диктуваше на Надин; тя имаше по-бързи пръсти от него. Опитваха се да приключат с жалбата на Уелч преди завръщането си в Остин. Телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея.

— По дяволите!

— С главни букви ли да го напиша?

— Не.

— Значи с малки?

— Не. Забравих, че тази вечер имам среща с Кармен.

— Мисля, че ще закъснеете.

Той вдигна телефона. Чу гласа на Кармен.

— Чакам.

— Аз съм в Марфа.

— Значи напразно си купих нови прашки.

Кармен Кастро работеше като фитнес инструктор в салона, който Бук посещаваше.

— Утре се прибирам.

Надин кихна.

— Сам ли си?

— Не. С мен е и госпожица Хъниуел.

— Коя е госпожица Хъниуел?

— Моята стажантка.

— Няма ли закон, който да забранява да сваляш студентки?

— Не и в Тексас. Смята се за привилегия.

— Все пак е доста млада за теб.

— Ти също.

— Не чак толкова.

— Работим по един документ.

— Само не се пресилвай, да не ти падне слипът.

— Аз съм с боксерки.

— Все тая.

— Извинявай, че ти провалих вечерта.

— Няма нищо. Ще отида на стрелбището.

Разговорът приключи.

— Приятелката ви ли беше? — попита Надин.

— Да. А ти? Имаш ли си приятел? Или приятелка?

— Не съм обратна. Ако бях, щях да разбера. И не, нямам.

— Защо?

— Представата на днешните момчета за среща е да отидат в някой бар, да пият бира, да гледат футбол и да пращат на приятелите си есемеси за разни отбори. Понякога си мисля, че нямаше да е зле да съм лесбийка. Щях да имам с кого да си говоря.

— Винаги можеш да се обърнеш към Били Боб.

— Добре ме насадихте. Освен това той е от Тексаския технологичен.

— Така е.

— Значи е вярно онова, което разправят за вас?

— Кое?

— За жените.

— Само слухове.

— Не ми изглежда така.

— Добре, докъде бяхме стигнали с жалбата? А, познаваш ли процедурата за обиск и конфискация?

— Познавам я. Миналата година бях във вашия курс.

— Все още не мога да си те спомня.

— Криех се на последния ред зад лаптопа. Не смеех да взема думата.

— Не знам защо всички толкова се страхувате от останалите студенти.

— Страхуваме се от вас.

— От мен?

— Вие сте като божество във факултета.

— Аз съм просто преподавател. Разказвам за стари дела, които нямат и капка значение в човешкия живот. Но извън университета мога да свърша нещо важно. Понякога.

— Но не и сега?

— Очевидно не.

— Готов ли сте да ми разкажете историята?

— Коя история?

— Как Нейтън Джоунс ви е спасил живота.