Марк Хименес
Тексаска история (31)

30

На разсъмване Бук се събуди в двойния спален чувал, но сам. Карла вече бе станала. Сега седеше малко под билото и наблюдаваше сондажа с бинокъл.

— Кафето е готово — каза тя.

Той дръпна ципа, стана и отиде да се облекчи зад пикапа. След малко се върна и си наля кафе в тенекиено канче. Карла явно имаше опит в лагеруването. Бук отиде да седне до нея.

— Виждаш ли открития кладенец? Запълва се с кафява вода. Това е използваният разтвор. Фракинг течност, която се връща нагоре. Долу в земята тя поема разни вещества — радий, радон, метан. Изпомпват я в цистерни, откарват я до отпадъчните шахти и я инжектират в земята, както наркоман си инжектира хероин. Най-близките шахти са на север от тук, в окръг Пекос. Трябва ми проба.

— Как?

— Мисля по въпроса.

 

 

Тя продължи да размишлява почти цяла сутрин. Когато последната цистерна потегли, Карла внезапно подскочи.

— Ела. Имам една идея.

Тя отиде до пикапа, разрови се из багажа си и измъкна чифт къси панталонки. Свали джинсите и обу панталонките. Изкараха пикапа на шосето и спряха. Карла слезе и вдигна предишния капак. После дръпна нагоре крачолите на панталонките, за да станат още по-къси. Пресегна се вътре в колата и извади буркан с капачка на винт.

— Последната цистерна ще мине всеки момент. Скрий се в храстите. Когато спре, вземи проба от крана отзад. И не забравяй да си сложиш ръкавици.

— Ами ако минат други коли?

Тя размаха ръка към пустото шосе.

— Не сме хванали час пик, професоре.

— Откъде знаеш, че ще спре?

— Ще спре.

Бук се скри в крайпътните храсти и се зачуди дали Карла знае какво прави. Скоро стана ясно, че знае. Чу идващия камион и приклекна. Карла пъхна глава под капака и вирна дупе към пътя. Дългите й стройни крака действаха по-ефективно от знак „стоп“.

Цистерната спря.

Шофьорът мексиканец слезе и тръгна към Карла. Бук го чу да казва „Señorita“. Когато шофьорът се приведе над двигателя, Бук изскочи от храстите и изтича зад цистерната. Откри крана и напълни буркана със зловонна кафява вода. Завинти капака, надникна иззад каросерията и побърза да се скрие. Карла седна зад волана и включи двигателя. Изписка възторжено като хлапачка и горещо благодари на испански.

— Gracias, gracias, hombre.

Докато шофьорът се връщаше към цистерната, джобът на панталона му изглеждаше странно издут. Грамадният камион избуча и потегли. Бук излезе от храстите с пробата.

— Бива си те!

 

 

На големия екран в кабинета на Били Боб вървеше черно-бял видеозапис. Охранителни камери бяха засекли как предната вечер Карла и професорът се промъкват до сондаж 356 и вземат проба от течността. Били Боб натъпка в устата си цяла поничка, после попита:

— За кой път го прави Карла?

— Десети или дванайсети — каза Уили.

Уили Фрийман беше бивш военен полицай, а сега шеф на охраната в „Барнет Ойл“.

— Вече си има и партньор в престъплението.

— Това е професорът — каза Били Боб. — Той е от Остин. Дойде тук, защото Нейтън Джоунс му писа, че замърсявам подпочвените води.

— Не замърсяваме подпочвените води.

— Така е. — Били Боб посочи екрана. — А този кой е?

Един от работниците бе засякъл професора и Карла на обекта. Ясно се виждаше как сочи към пустинята. Професорът и Карла побягнаха.

— Джими Джон Дейл — обясни Уили.

— С Карла ли работи?

— Не.

— Защо ги пусна да си вървят?

— Професорът отиде няколко пъти в дома на Нейтън, за да разговаря с жена му. Всеки път присъстваше и Джими Джон. Двамата с Нейтън са израснали заедно. Приятели от детинство.

— Да не са обратни?

— Не. Джими Джон е каубой, прав като винкел.

— Добре. Защото не искам педали на обекта. Нито пък либерали. Или демократи. Или…

— Знам списъка, шефе. Искаш ли да направя нещо? Да занеса записа на шерифа? Да се обадя на Том Дън да изкара още една ограничителна заповед срещу нея?

Били Боб поклати глава.

— Няма защо да се боим от Карла. Тя гони сенки. Нищо няма да открие в отпадъчната вода.

 

 

— Стандартен разтвор, Карла — каза лаборантът на име Ранди. — Нито арсеник, нито дизелово гориво, само типични съставки. Всичко е законно.

— По дяволите.

Бяха отскочили до университета „Сул Рос“ в източния край на Алпин. „Сул Рос“ се славеше с отбора си по родео, но имаше и много добър химически факултет. Ранди беше асистент и приятел на Карла; не се поколеба, когато тя му се обади и го помоли да дойде в неделя следобед.

— А отпадъчната вода?

— Съдържа метан и бензол, но тя се инжектира в отпадъчни шахти и всичко е законно. Ако не беше, Агенцията за защита на околната среда щеше да се намеси. По дяволите, правителството вкарва в тия шахти радиоактивни отпадъци, защо не и фракинг разтвори? — Ранди сви рамене, сякаш се извиняваше. — Били Боб кара строго по правилата, Карла. Знам, че го мразиш, но той не е по-лош от останалите.

 

 

— Уилям Робърт Барнет-младши, наричан още Били Боб Барнет, е обвинен в данъчна измама през две хиляди и първа. Случаят е покрит. После има някакво застрахователно нарушение през две хиляди и четвърта. Разминало се с предупреждение. В колежа са го арестували за пушене на марихуана.

Бук и Карла бяха минали през болницата в Алпин да навестят Надин. Завариха я подпряна на възглавници, с гипс на лявата ръка и десния крак. Лаптопът на Бук лежеше в скута й, а дълга сламка водеше от устата й към голяма чаша газиран сироп. Забавляваше се с проучване на Били Боб.

— Болницата има безжичен интернет — каза Надин.

— Какво друго?

— Храната я бива, но кафето не толкова.

— Питам за Били Боб.

— Струва сто милиона долара.

— Много пари.

— Струвал е петстотин. Цялото му богатство е вложено в акции. Превърнал компанията в акционерно дружество през две хиляди и четвърта, взел десет милиона. Отначало цената на акциите била двайсет долара, скочила до петдесет през две хиляди и осма, сега е паднала на десет.

— Какво се е случило?

— Цената на газа е паднала от два долара и половина на кубик през две и осма до по-малко от половин долар днес.

— Голямо падане.

— Пазарът е наводнен с газ. Неговата компания е насочена изцяло към добива на шистов газ, тъй че цените на акциите се вдигат и падат заедно с фючърсите за природен газ.

— Значи, ако правителството затвори компанията заради замърсяване на подпочвените води…

— Били Боб Барнет няма да има и къде да се изпикае, както казват в Западен Тексас — довърши Карла.

— Прилича на мотив за убийство.

— Всъщност е по-зле — каза Надин. — Били Боб е заложил акциите си срещу личен заем от сто милиона, когато са стрували по двайсет долара. Ако паднат под десет, банката може да наложи запор. Ще загуби всичко.

— Голям заем.

— Той обича хубавия живот — частен самолет на местното летище, къщи в Ривър Оукс и Санта Барбара, издръжка на три бивши съпруги и пет деца. Затънал е до уши в лични дългове, приходите на компанията му падат и разходите за фракинг растат. Притискат го от двете страни. А управителният съвет му е отрязал бонуса — десет милиона долара.

— Сериозен удар по джоба — каза Карла.

— Не може да вдигне цената на газа, пазарът не би позволил. Остава му само един изход — да съкращава разходите.

— Чрез драконовски икономии — каза Карла.

— А акционерите го притискат да вдигне цената на акциите.

— Отчаяно положение.

— Добра работа, Надин. Как откри толкова информация в интернет?

— Професоре, аз съм на двайсет и три. Моето поколение може да не познава текущите събития, но знаем как да се ориентираме в мрежата.

— Обади се на Хенри. Професор Лоусън. Обясни му ситуацията и го попитай как Били Боб би могъл да съкрати разходите.

— Освен като убие Нейтън Джоунс?

Бук кимна.

— Да. Освен това.

Телефонът на Бук иззвъня. Той погледна кой се обажда. Беше Джоан.

— Бук, мама пак се загуби. Полицаите я намериха в стриптийз бар.

— Отворени ли са в неделя?

— Бук, обикаляла е цяла сутрин.

Той въздъхна.

— Ще поговорим, когато се върна.

— Кога?

— Веднага щом открия убиеца.

— Пази се, Бук.

Той затвори. Карла се извърна настрани. Всички се почувстваха неудобно, но внезапно Надин погледна към вратата и възкликна:

— Татко?

 

 

Надин затвори очи и тръсна глава, за да избистри погледа си. Беше й се сторило, че вижда баща си да стои на прага. Може би наистина имаше мозъчен кръвоизлив, водещ до халюцинации — о, боже! Но когато отвори очи, баща й все още бе там.

— Боже мой… татко, какво правиш тук?

— Е, млада госпожице, и аз се канех да ти задам същия въпрос. Тук съм, защото от здравноосигурителната компания ми се обадиха, че болницата в Алпин, Тексас, им пратила солидни сметки за пациентка на име Надин Хъниуел. Скенер, рентген, спешна помощ, хирургически манипулации… Искаха да се уверят, че не е някаква измама. Очевидно не е. Какво става, по дяволите?

— Добре съм, татко. Благодаря, че попита.

— О! Добре ли си, скъпа?

— Само счупена ръка и счупен крак. Натъртвания. Дребни контузии. Може би мозъчно увреждане. Добре съм.

Баща й беше в стандартното си неделно облекло: костюм и вратовръзка. Той бе адвокат по рождение, орисан да живее с костюми, вратовръзки и куфарче, залепнало за ръката. Майка й го напусна, защото обичаше правото повече от нея. Жестоко, но истина. След като сестра й умря, той намери утеха в работата си; майка й така и не намери утеха. Сега баща й насочи вниманието си към шефа й.

— Кой сте вие?

— Професор Джон Букман.

— Той е прочут, татко.

— Не съм го чувал.

— А това е Карла Кент.

— И вие ли сте известна?

— Печално известна.

— Аз съм стажантка на професора — каза Надин.

— Стажантка? — Баща й се обърна към Бук. — И тъй, професоре, защо дъщеря ми, която учеше право в Остин последния път, когато разговаряхме, сега лежи в Алпин със счупена ръка и счупен крак?

— Е, господин Хъниуел, това е много интересна история.

— Слушам внимателно.

— Разследваме убийство, татко.

— Убийство? — Той пак се завъртя към професора. — Замесили сте я в убийство?

— Аз…

— Пратих я в Тексаския университет да учи право, а не да си търси белята. Добре, да тръгваме. Ще те изпиша и ще те върна в Остин, където ти е мястото.

— Не, татко.

— Какво?

— Казах „не“. Няма да си тръгна. Опитваме се да заловим убиец. Професорът се нуждае от моята помощ.

Баща й се намръщи. Хвърли й познатия подозрителен поглед, после се обърна към Бук и размаха ръка.

— Да не би да сте завързали една от онези връзки между студентка и преподавател?

Тя се разсмя.

— Аз и професорът? Много неприятности ми създава, татко, но изобщо не му е хрумвало да ми смъкне прашките.

Таткото извъртя очи към тавана.

— Защо говориш така? Слушай сега, млада госпожице…

— Не, татко, ти слушай. Поне веднъж ме изслушай. Чуй какво искам да правя. Искам да остана тук и да довърша работата. Поне веднъж няма да избягам у дома, изплашена от живота.

Баща й я изгледа строго; после въздъхна и изведнъж омекна.

— Разговаряла ли си с майка си напоследък?

 

 

Бащата на Надин я целуна по челото, успокоен от твърдото обещание на Бук да я достави в Остин жива и здрава. После излезе, за да потегли с кола към Ел Пасо, а от там да хване самолет за Сан Франциско.

— Надин — каза Бук, — много съжалявам, че…

— Не съжалявайте. Това беше преломен момент за татко и мен. И всъщност не нося прашки. Казах го само за да му вдигна кръвното.

— Знаеш ли, че той те обича?

— Знам. О, между другото, приключих с документите за Уелч и ги пратих по мейла на прокурора, както наредихте.

— Чакай, сетих се нещо. Скоти Рейнс се обадил и ми оставил съобщение. Прокурорът му позвънил тази сутрин, не бил много доволен, след като прочел документите. Иска да му се обадя. В неделя.

Бук излезе в коридора и набра номера, който му бе дал Скоти Рейнс — на прокурора на окръг Травис. Отсреща вдигнаха след втория сигнал.

— Професоре.

— Господин Андерсън.

— Дон.

— Бук.

— Какво правиш в Марфа, по дяволите?

— Убийство.

— Убиваш хора в Марфа?

— Опитвам се да заловя убиец.

— Много по-забавно, отколкото да преподаваш конституционно право, нали?

— Има приятни моменти.

— Съпругът на секретарката ти случайно да е убил пак някой броненосец? Още ме е яд за онази присъда.

— Мина цяла година, Дон.

— Е, професоре, защо работиш за човек като Уелч? Той е от републиканците, които съсипват Тексас.

— За мен въпросът не е политически.

— Какво, за пари ли го правиш?

— Той не ми плаща.

— Тогава защо? Защото е председател на настоятелството? Да не искаш да ставаш ректор?

— Той обеща да прати момчето в клиника за шест месеца.

— Това ли е всичко?

— Има и още. Но не е свързано с пари.

Прокурорът въздъхна.

— Ще внесеш ли официално документите?

— Ако се наложи.

— Мога да се преборя с теб.

— Не става дума за мен.

— Тогава защо Скоти Рейнс не оспорва нарушенията на Конституцията? Защо Уелч нае теб?

— Той обича сина си.

— Който е самонадеяно копеле.

— Може би. Но това, че един хлапак от колежа се е напил…

— И надрусал с кокаин.

— … и наругал ченгетата, не им дава законно основание да претърсват колата му, която не е карал в момента, нито пък да вземат кръвна проба без негово съгласие. Такива доказателства са невалидни в съда, което означава, че нямаш обвинение.

— Така казваш ти.

— Така ще реши съдът. И още нещо, Дон. Вероятно през сегашния си мандат Върховният съд ще постанови, че вземането на кръв без съдебна заповед е равно на неправомерен обиск и конфискация според Четвъртата поправка. Тъй че, дори да заведеш дело и да получиш присъда, тя ще бъде отменена след решението на Върховния съд.

— Ще видим. Подавай си скапаната жалба, професоре. Ще се срещнем в съда.

Прокурорът затвори. Бук въздъхна. Поредният неприятен разговор. Може би вината бе негова. Той се върна в стаята и завари Надин и Карла да се кикотят като момичета на пижамено парти.

— Татко иска да стана адвокат — каза Надин.

— А моят искаше да съм момче — отвърна Карла.

— Добре, права си. Това е по-зле.

Двете пак се разсмяха.

— Сприятелихте ли се? — попита Бук.

— Завинаги — каза Надин.

— Искаш ли да вечеряме, Карла?

— Навита съм.

— Къде ще отидете? — попита Надин.

Бук погледна въпросително Карла.

— „Реата“ — каза тя.

Надин натрака нещо на клавиатурата с един пръст, после се вгледа в екрана.

— Боже мой, какво меню. Добре, донесете ми… — тя вдигна поглед към Бук — … запишете си го в бележника.

Той извади бележника.

— За предястие тамале от свинско филе с орехи, за основно задушено говеждо и царевични питки със сирене, макарони с чушлета, бекон и сирене, а за десерт шоколадов пудинг с млечен крем. Божичко, колко хубаво звучи.

— Бива си те в поръчките — каза Карла.

— Още повече я бива в яденето — подхвърли Бук.

Надин изстиска малко гел в дланта си и разтърка ръце, сякаш вече се готвеше за трапезата.

— А, професоре, ще ми трябва и ново бельо.

— Бельо ли?

— Онова, с което бях, отиде на боклука. Другото в хотела е за пране. А резервният чифт си го носех в дамската чанта.

— Носиш си бельо в дамската чанта?

— Не правят ли всички така?

Карла поклати глава. Надин изсумтя, като че това я изненада.

— Е, някой беше забравил да ми каже да си приготвя багаж за седмица. А аз не съм свикнала да ходя без бельо.

— Пак прекаляваш със споделянето.

— Аз имам грижата — каза Карла. — Знам един магазин, който работи в неделя. Какво бельо искаш? Прашки?

— Господи, не. Не обичам да ми се завират… Бикини. Памучни. Без дантела. Цветът няма значение.

— Кой размер?

— Най-малкия.

— Ядеш толкова много и носиш най-малкия размер? Не е честно.

Надин махна с ръка към вратата.

— Побързайте. Гладна съм и ми трябва бельо. И преди да тръгнете, професоре, бихте ли ми изпразнили подлогата? Много ми се пишка.

Бук се вгледа в подлогата.

— Ъъъ…

— Ще повикам сестрата — каза Карла.

Тя излезе в коридора.

— Харесвам я — каза Надин.

— Искам да проучиш баща й. Загинал е преди шест години при взрив на сондажна платформа. Открий каквото можеш — за него и за нея.

— Защо?

— Не знам.

 

 

— Това не е доказателство за убийство — отсече шериф Мун.

Бук му бе позвънил с информацията за съмнителното минало и сегашните финансови проблеми на Били Боб.

— Професоре, преди да арестувам за убийство втория по значимост работодател в окръг Пресидио след граничния патрул, ми трябват неоспорими доказателства.

Бук не бе казал на шерифа за снощното незаконно проникване в обекта на „Барнет Ойл“.

— Момичето ти е свършило чудесна работа, но това не стига.

— Довечера ще поговоря с Карла какво още можем да направим.

— Карла? С нея ли работиш?

— Обединихме се.

— Бях те помолил да се обединиш с мен. — Шерифът изсумтя.

— Не го приемай така, шерифе, не беше лично.

По дяволите. Ето че почваше да отговаря на сумтенето на шерифа.

— Естествено, тя е малко по-хубавичка от мен.

— Съвсем малко.

— Успя ли да я разбереш що за стока е?

— Работя по въпроса.

— Не се съмнявам. Ще я водиш на вечеря, а?

— Да.

— Къде?

— В „Реата“.

— Хубаво местенце.

— Що се отнася до Били Боб… Би ли ме посъветвал, шерифе?

— Първо, най-свирепото същество на света е мечок в безизходица или човек, който знае, че губи всичко. Внимавай, професоре. И второ, поръчай си за десерт орехов пай.

 

 

Алпин със своите шест хиляди жители е същинска столица в сравнение с Марфа. Има лекар, аптека, болница, кънтри клуб и „Реата“ на Фифт стрийт в центъра.

— Най-любимият ми ресторант в целия свят — обясни Карла.

Седнаха в задния двор, където имаше стенопис със сцени от „Гигант“ върху стената на съседната сграда, а от уредбата се лееше кънтри. Нямаше художници, клиентелата беше предимно каубойска. Помощник-шериф Шърли (с униформа и оръжие) седеше на една от масите срещу як млад каубой. Докато минаваха край нея, тя се усмихна и намигна на Бук. Когато седнаха, Карла й хвърли презрителен поглед.

— Не си се вързал на номера с леденото сорбе, нали?

— Засега.

Тя въздъхна.

— Мъже.

Сервитьорката беше от местните и следваше със стипендия в университета „Сул Рос“. Носеше кожен колан с катарама колкото цяла Монтана.

— Спечелих го на състезание по хващане на телета — обясни тя.

Карла си поръча супа с чушлета и кориандър и пълнени чушки с крема сирене и пипер, поднесени с царевичен сос; Бук избра супа с тортиля и сьомга на скара със сос „Бурсен“. Послуша съвета на шерифа и си поръча за десерт тексаски орехов пай; Карла предпочете карамелизирана ябълка по холандски с млечен сироп. Дадоха и поръчката за Надин. Вече бяха минали да й купят бельо.

— И тъй, какво те доведе в Марфа? — попита Бук.

— Фракингът. Това е целта ми в живота — да спра фракинга.

— Е, хубаво е да имаш с какво да се занимаваш всеки ден.

— Подиграваш ли ми се?

— Не.

— Ти не се ли увличаш в работата си?

— Увличам се.

— Аз също. Страстна съм по природа. — Тя го изгледа свенливо. — Кой знае, ако си изиграеш картите както трябва, може и да разбереш колко страстна.

— Искаш ли бира? Или няколко?

Тя се усмихна.

— Ще ти трябва нещо повече, каубой.

— Повече бира?

— Чар.

Сервитьорката донесе вода, топли хлебчета и масло. Карла повдигна чашата си.

— Тази вода — каза тя — е от водоносния слой, през който сондира Били Боб.

— И който замърсява според Нейтън?

— Да.

— Как да го докажем? Пробите се оказаха чисти.

— Оказаха се законни. Потресаващото във фракинга не е какво върши индустрията — по дяволите, те смятаха за гениално да вкарват в сондажите дизелово гориво — а какво са узаконили. Както са тръгнали да използват трилиони литри питейна вода и да вкарват в земята милиарди литри отровни химикали, след десет години ще имаме предостатъчно природен газ, но не и вода за пиене. Много работни места, но повече болни от рак. Много енергия, но по-голямо глобално затопляне…

Сервитьорката им донесе вечерята, но Карла бе захапала здраво темата.

— Което е страшно глупаво, когато отговорът е пред очите ни: зелена енергия. Слънчева, вятърна, водна. След време и зелената енергия може да създаде много работни места, само че без рак, без въглеродни емисии, без глобално затопляне, замърсяване на подпочвените води и земетресения. Ако хората знаеха истината за фракинга, щяха да се разбунтуват. Но индустрията наема нюйоркски пиари да объркват обществото с дезинформация, както ставаше и с цигарите. Те казват, че обшивката от цимент и стомана предотвратява замърсяването на подпочвените води, но не споменават, че дефектите в нея са шест процента веднага след полагането, а за трийсет години стигат до петдесет на сто. Казват, че освобождаваните във въздуха газове са безопасни, но не споменават, че ракът на гърдата рязко се вдига при жените, живеещи над разработваните залежи. Казват, че методът се използва от шейсет години насам, но не споменават, че при хоризонталния фракинг налягането и количеството химикали многократно надхвърлят онова, което е било при стария вертикален метод. Поучиха се от цигарените компании: лъжата помага. А медиите казват: „Е, води се горещ спор за фракинга“. Хората чуват това и вярват. Но докато се водят спорове, добивът продължава.

Неусетно стигнаха до десерта, а тя не спираше да говори.

— А индустрията създава работни места. Това е рекламният трик. Работни места. С тях държат хората в подчинение. За да бъдат преизбрани, политиците трябва да създават работни места, затова приемат един милиард долара, които индустрията отделя за лобиране всяка година, и я пускат на воля да съсипва околната среда. Защото политиците по начало са подкупни и зли. Като проклетата петролна индустрия.

Бук слушаше внимателно. Изяде ореховия пай и изпи кафето, докато тя продължаваше пламенната си реч. Бе слушал много подобни призиви от екозащитници в Остин, опитващи да спасят изворите, реката, полетата, но никой не бе влагал повече страст от Карла Кент. Най-сетне тя спря да си поеме дъх; той изчака да види дали затишието е временно, или постоянно. Очите й пламтяха, което я правеше още по-привлекателна. Тя допи бирата си и се усмихна.

— Приключих с дрънкането.

— Добре.

— Сега ми поолекна.

— Добре.

— Е, професоре, какво ще речеш за малко секс след вечеря?

— Добре.