Марк Хименес
Тексаска история (16)

15

— Това са сандъци.

— Произведения на изкуството, госпожице Хъниуел.

Надин Хъниуел заби поглед в предмета пред нея.

— Сандъци.

Двамата стояха в реставриран артилерийски погреб на някогашните кавалерийски казарми, южно от града; мястото приличаше по-скоро на манастир, отколкото на музей. Пред тях имаше петдесет и два елемента от произведението на Доналд Джъд „Сто безименни творби от лят алуминий“. Останалите четирийсет и осем се намираха в съседната сграда. Елементите представляваха правоъгълни сандъци, всичките с еднакви външни размери — 103 на 128 на 180 сантиметра — но с уникална вътрешна конфигурация: сандък в сандъка, увиснала кутия, прегради като карти в тесте или като наклонени лавици, които създаваха оптически илюзии; всеки беше отворен от едната страна, всеки тежеше един тон, всеки бе фабрично изработен по точен проект, всеки струваше пет хиляди долара. Сандъците бяха идеално подредени в три редици по направление север-юг под високия скосен покрив; широки прозорци от източната и западната страна позволяваха на слънчевите лъчи да обливат с отблясъци лъскавите им повърхности. Седнал пред един сандък с кръстосани крака и лакти върху коленете, някакъв младеж зяпаше унесено като поклонник в религиозно светилище. Доналд Джъд беше грубоват мъж от Средния запад с прошарена коса и брада; живееше в ранчо с изглед към Мексико; беше чутовна фигура на съвременното изкуство в Ню Йорк, а шедьовъра на своя живот бе създал в Марфа, Тексас.

Благодарение на парите от нефта.

Доналд Джъд бе започнал творческата си кариера като художник, но се прочу като скулптор на сандъци. През шейсетте години беше водач на минималистичното художествено течение в Ню Йорк, но тамошната творческа обстановка го разочарова. Мразеше музеите. „Изкуството не е търговия или шоубизнес“, казваше той. Вярваше, че изкуството не може да се дели от пространството около него, и казваше, че влага толкова мисъл в „разположението на творбата, колкото и в самата творба“. Искаше да монтира произведенията си в обширни пространства на открито или под покрив, където да съществуват завинаги. През 1973 г. той се пресели в Марфа, за да осъществи мечтата си.

Което изискваше пари. Много пари.

Филипа де Менил имаше много пари и обичаше съвременното изкуство. Парите й идваха от нефта, тя беше внучка на Конрад Шлумбъргър, френски физик и основател на международната петролна компания „Шлумбъргър“. Любовта към изкуството идваше от майка й Доминик де Менил, която основа Колекцията „Менил“ — музей на съвременното изкуство в Хюстън. Благодарение на наследените акции от компанията, през 1974 г. Филипа създаде заедно със съпруга си Хайнер Фридрих нюйоркската фондация „Диа Арт“. Идеята им беше „един творец, едно място завинаги“ и трябваше да бъде постигната чрез спонсориране на дългосрочни художествени проекти — нещо като еднолични музеи.

Хайнер отдавна разпространяваше творбите на Доналд Джъд както в родната си Германия, така и в Ню Йорк. Идеите на „Диа“ съвпадаха идеално с тези на Джъд. През 1978 г. Филипа и Хайнер се съгласиха да финансират проекта на Джъд в Марфа, включително стоте алуминиеви сандъка, както и шейсет големи бетонни сандъка, които да бъдат монтирани на съседното поле, източно от артилерийските погреби. Фондацията закупи бившия военен лагер, даде на Джъд месечна издръжка от 17 500 долара и вложи в проекта пет милиона долара. Спонсорираха и други художници, включително Джон Чембърлейн и Дан Флавин; закупиха стотици художествени творби, предимно на Анди Уорхол. Бяха наистина опияняващи времена за фондация „Диа“ и акциите на Филипа Шлумбъргър, които достигнаха цена от 90 долара.

Петролният крах през 1982 г. нанесе тежък удар на акциите; цената им се срути под 30 долара. Макар че вложиха в „Диа“ 35 милиона, фондацията бе пред фалит. Филипа и Хайнер казаха на Джъд, че вече не могат да спонсорират проекта му в Марфа.

Джъд не остана доволен.

След като той ги заплаши със съдебен процес, Доминик де Менил се намеси, за да спаси „Диа“ и състоянието на дъщеря си. Хайнер бе отстранен от ръководството; наследството на Филипа бе поверено на фонд, надзираван от нейните братя. „Диа“ прехвърли целия проект в Марфа — сградите, военния лагер и художествените произведения — заедно с два милиона долара на новосъздадената от Джъд фондация „Чинати“. После всеки тръгна по пътя си.

Джъд довърши своя шедьовър през 1986 г.

Днес сандъците на Джъд са нещо като светилище. Любители на изкуството от цял свят идват на поклонение в старата крепост. След инсталирането за постоянно на шедьоври от трима гиганти на съвременното изкуство — стоте сандъка на Джъд, двайсет и двете катастрофирали коли на Чембърлейн и триста трийсет и шестте двуметрови флуоресцентни лампи на Флавин в четири цвята (зелено, розово, синьо и жълто), монтирани в шест П-образни бивши казарми, които „Ню Йорк Таймс“ нарече „последната велика творба на американското изкуство от XX век“ — самата Марфа бе обявена за „шедьовър на минимализма“. Но Марфа винаги щеше да бъде свързана с Доналд Джъд. Марфа бе едноличен музей; един творец, едно място завинаги. Мечтата на Джъд, Хайнер, Филипа и „Диа“ бе осъществена и утвърдена. Тя продължаваше да живее и след тях.

Доналд Джъд се разболя по време на пътуване до Германия в началото на 1994 г. и умря в една нюйоркска болница на шейсет и пет години. Погребан бе в любимото си ранчо, южно от Марфа. Фондация „Диа“ оцеля, но без Хайнер и Филипа. Хайнер Фридрих, днес на седемдесет и четири години, откри неотдавна музей в Германия и купи къща за два милиона в Хемптън. Филипа де Менил, днес на шейсет и пет, прие исляма и името Шайха Фариха Фатима ал Джерахи; активно участва във Фейсбук. А акциите на „Шлумбъргър“ днес се котират по осемдесет долара всяка и пазарната капитализация на компанията е почти сто и три милиарда. Тя е водещ международен играч в добива на шистов газ.

 

 

— Ама ти четеш книга на обяд?

Уесли Кръм натъпка в устата си последното парче пица пеперони. Двамата с Анхел Акоста седяха на столчета до бара.

— Какво четеш?

Думите му едва се провряха покрай грамадния залък. Анхел откъсна очи от книгата.

— Какво?

— Какво четеш? Да не е онази „Петдесет нюанса сиво“, за която говореха по телевизията?

— Не, чета неговата книга.

— Чия?

Анхел посочи с глава; Уесли се завъртя и видя в заведението да влизат професорът и помощничката му. Анхел размаха ръце като хлапе, което е зърнало спортна звезда. Уесли поклати глава. Ама че излагация.

— Професоре! — Анхел вдигна книгата. — Ще ми дадете ли автограф?

Новодошлият пристъпи към тях, поздрави ги и се разписа на титулната страница.

— Много е поучителна — каза Анхел.

— Благодаря, полицай Акоста — отвърна професорът.

Двамата с момичето си намериха свободна маса в другия край на салона. Анхел се зазяпа в подписа. Уесли въздъхна.

— Божичко, Анхел. Все едно си се запознал със сестрите Кардашян.

 

 

— Тук ухае страхотно — каза помощничката на Бук. Тя вдъхна дълбоко. — Зехтин. Обожавам пречистения зехтин.

Очите й се замъглиха, сякаш гледаха към някакъв друг свят.

— Госпожице Хъниуел?

Мълчание. Той повиши глас.

— Госпожице Хъниуел!

— Какво? — сопна се тя.

Лицето й беше унесено.

— О, извинявайте, професоре, аз… мислех си за зехтин.

— За готвене ли?

— Нещо такова.

Тя сви рамене и смени темата.

— Защо ходим да зяпаме изкуство?

— Ти си студентка. Аз съм преподавател. Опитвам се да те образовам.

— В изкуството?

— В живота.

Тя го изгледа подозрително.

— Не ми казвате цялата истина.

— Ето, видя ли? Вече си научила един важен житейски урок.

— Да не вярвам на преподаватели по право?

Бук се усмихна.

— Сега може ли да си вървим у дома?

— Не.

— А кога?

— Утре.

Тя изстена, после извади мобилния си телефон и взе да потропва с палци по малката клавиатура.

— Какво правиш?

— Туиткам.

— Какво?

Тя зачете от екрана:

— „Помощ! Един смахнат професор по право ме държи за заложничка в Западен Тексас.“

— Колко души те четат в Туитър?

— Двама. Включително майка ми.

Тя прибра телефона и кръстоса ръце върху масата.

— Повечето преподаватели обичат да слушат собствения си глас и разтягат локуми пред цялата аудитория.

— Не разтягам локуми. Аз съм само екскурзовод из конституционното право.

— Лошото е, че никога не знаем какво мислите.

— Чудесно.

— Но сега не сме в аудиторията, професоре. В Марфа сме. Кажете ми какво мислите.

Минаваше обед, Надин беше гладна и страдаше от носталгия. Бук още не бе открил истината за Нейтън, така че не можеше да я отведе у дома, но можеше да я нахрани. Бяха се върнали в града с намерение да обядват във „Фондация Пица“ на Хайланд авеню, само на няколко пресечки от базата на граничния патрул. Някога в сградата бе имало бензиностанция. Отпред забелязаха паркиран лилав мотопед.

— Мисля, че има връзка. Между Нейтън, изкуството, фракинга и смъртта му… усещам отвътре, че всичко е свързано.

— Може би просто усещате, че сте гладен?

— Възможно е.

— Свързано с какво?

— Не с какво. С кого.

— Здравейте, казвам се Кени. Аз съм вашият сервитьор.

До масата изникна мършав младеж с тесни джинси и тениска с надпис „Дреме ми на фракинга“. Изглеждаше прекалено мрачен за сервитьор в Марфа. Явно си падаше по лилавия цвят — имаше го в косата, на гърба и на краката му. Върху пръстите на лявата му ръка бяха татуирани буквите КБСДД.

— Виждам тия букви из целия град — каза Надин. — Какво означават?

— „Какво би сторил Доналд Джъд.“

Надин се навъси.

— Не трябва ли да е КБСИ — „Какво би сторил Исус“?

— Не и в Марфа.

Лицето на Кени бе подпухнало, а очите зачервени като от плач. Или от дрога. Или и от двете.

— Добре ли сте? — попита Бук.

Кени вяло кимна.

— Само съм тъжен.

Той не каза нищо повече и след като поизчака, Бук си поръча хрупкава пица с пиле, домати, спанак и зехтин. Надин предпочете чушки, наденица, канадски бекон, допълнително сирене и, разбира се, флакончето с дезинфектант за ръце. Когато Кени се отдалечи, тя каза:

— Тоя е гей.

— Няма да мирясаш, нали?

Тя сви рамене.

— Просто изтъквам очевидното. Върви с длани към земята.

Бук завъртя глава и се вгледа в Кени. Момчето вървеше с ръце, притиснати плътно до тялото, а китките бяха извити така, че дланите да са към пода.

— Безпогрешен знак — обясни помощничката му.

— Добре, госпожице Хъниуел, след като явно сте експерт в тия неща, защо смятате, че Нейтън е бил гей?

— Заради снимките.

— Обяснете.

— Какво видяхте?

Бук сви рамене.

— Черно-бели снимки.

— Вие не сте гей.

— Знам. Но защо смятате, че Нейтън е бил?

— Гениалният професор по право е в недоумение. Харесва ми. — Тя се усмихна и избърса масата, после разтри ръцете си с дезинфектант. — Всички фотографии бяха черно-бели, предимно с добитък и каубои на фона на пустинен пейзаж и сондажни кули, но на всяка имаше по един цветен предмет, чието място не е там — кукла Барби, червена роза, розово бельо.

— Добре.

— Също като Нейтън. Със снимките той казва, че мястото му не е тук. Един гей в мъжествения Западен Тексас, който води черно-бял живот, принуден да крие истинските си цветове.

Бук се замисли над нейните думи.

— Госпожице Хъниуел, или сте много умна, или всичкият този етилов спирт ви е отровил мозъка.

Един мъж с побеляла коса, карирана риза, смачкан памучен панталон и каубойски ботуши пристъпи към масата и протегна ръка на Бук.

— Уорд Уивър, кмет на Марфа.

Ръкуваха се.

— Джон Букман. И Надин Хъниуел.

— Прочетох във вестника, че сте в града, професоре. Ще ми подпишете ли електронния четец? Заредил съм в него вашата книга. Тия дни го разнасям навсякъде с надеждата да се срещнем.

Бук се подписа с готовност.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядайте.

Кметът седна и подуши въздуха.

— Мирише на болница. — Той махна с ръка на Кени в другия край на салона. — Е, как ви се вижда нашето малко градче? Номер осем в списъка на „Смитсониън“ на „Двайсетте най-добри малки градчета в Америка“.

— За музея „Смитсониън“ ли говорите? — попита Надин.

— За списанието.

Кметът бръкна в джоба на ризата си и извади сгъната изрезка.

— Ето статията.

Приглади я върху масата като хлапак, разгръщащ централната снимка на „Плейбой“. После зачете.

— „Това е само точица сред равнинните, горещи и прашни области на Югозападен Тексас — по-близо до Чихуахуа, отколкото до Манхатън. Но там животът кипи благодарение на притока на творчески личности от далечни краища.“ — Кметът вдигна глава и се усмихна. — Изпреварихме Кий Уест.

Той грижливо сгъна статията и я сложи в джоба си. После бръкна в другия джоб и извади нова изрезка. Разгъна я на масата и зачете.

— „Земя на изкуството. В Марфа се сблъскват световете на говеждото и изкуството, придавайки на града уникален устрем.“ Това е от „Ню Йорк Таймс“. Разбира се, вие знаете какво е да попаднеш в „Таймс“, нали, професоре? Четох онзи очерк, „Индиана Джоунс влиза в Юридическия факултет“. Вярно ли беше всичко?

— Да.

Кметът изсумтя, после прибра и тази статия. Потупа ризата си, после джобовете на панталона. Изникнаха още няколко изрезки.

— „Марфа създава изкуство за чудаци“ — „Чикаго Трибюн“. „Минималната и вълшебна Марфа: авангардно изкуство сред пущинака на Тексас“ — „Питсбърг Поуст Газет“. „Марфа, оазис на творци“ — „Льо Монд“. Знаете ли френски?

Бук поклати глава.

— Не разбирам какво пише, надявах се някой да ми го преведе.

Надин се пресегна, взе изрезката и прочете:

— „Това е чаровно и странно село, един своеобразен свят. В късния следобед можете да се насладите на шприц (шампанско, кампари, сода) на терасата на единствения ресторант на главната улица…“

Кметът се усмихна и кимна одобрително.

— Хубаво са го написали.

Надин прегледа набързо статията.

— По-нататък разказват историята на града, откъде идва името Марфа, бла-бла-бла, историята на Джъд, бла-бла-бла… О, това е интересно.

— Прочетете ми — помоли кметът като дете, очакващо да чуе от майка си края на книга за Хари Потър.

Надин преведе:

— „Нарастващата пропаст между хората на изкуството и «простолюдието» на Марфа също хвърля сянка над общата картина. Според последното преброяване седемдесет процента от жителите са с мексикански произход, а средният доход е двойно по-нисък от този за Тексас. Но само малцина художници се интересуват от бедняците и мексиканците в Марфа. Мексиканците от своя страна не общуват с «чинатис», както наричат пришълците. Следващата ябълка на раздора може да се окаже образованието. През септември ще бъде открито международно частно училище за двайсет ученици, финансирано от двама творци. Искаме ли да образоваме цялата община или само шепа избрани? Доналд Джъд бе изпратил децата си в общинското училище. Това е един от най-бедните окръзи в Тексас и изобщо в Съединените щати. Училищата страдат от хроничен недостиг на пари.“

С всяка дума от превода детското вълнение гаснеше по лицето на кмета. Той се навъси и махна с ръка към изрезката.

— Това ли пишат французите? Сигурна ли сте?

— Аха.

— Е, дявол да го вземе, статията изобщо не е добра. А аз да я мъкна толкова време. Проклети французи.

Той грабна изрезката, смачка я на топче и го метна в далечното кошче. Надин се обърна към Бук; полагаше усилия да не се разсмее.

— Значи говорите френски, госпожице Хъниуел?

— Най-доброто частно училище в Сан Франциско.

Кметът плю възмутено и прибра останалите изрезки.

— Както и да е, за нас пишат в „Джентълменс Куотърли“, „Вог“, „Венити Феър“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Тексас Мантли“, вестници и списания от Калифорния до Ню Йорк. Преди Джъд имахме само тайнствените светлини. След Джъд имаме изкуство. А това е пазарна концепция.

— Концепция?

— Нали знаете, рекламен трик.

— Изкуството на Джъд като рекламен трик?

Кметът сви рамене.

— Дисниленд си има Мики Маус.

Кени му донесе чаша студен чай. Кметът грабна захарницата и сипа в чая щедра доза захар.

— Май обичате да има и малко чай в захарта — подметна Бук.

— Какво? А, винаги съм си падал по сладкото.

— Имате късмет, че още не са ви опадали зъбите.

— Не му обръщайте внимание, кмете — каза Надин. — Той не знае нищо за хубавите неща в живота. Като сладкия чай, шоколадовите понички… и пицата.

В този момент Кени донесе поръчката, което накара Надин да млъкне.

— Разбирате ли — каза кметът, — когато си мислите за Далас, сещате се за Джей Ар Юинг и сериала „Далас“. Остин е свързан с музиката и хипитата. Хюстън с комарите. Искаме, когато си мислите за Марфа, да се сещате за изкуството. И нека ви кажа, професоре, изкуството е много успешен рекламен трик.

Той отпи от сладкия чай, след това продължи:

— Имам предвид, че сме на един самолетен полет и поне четири часа с кола от цивилизацията, но всяка година десет хиляди любители на изкуството идват тук на поклонение. За тях идването е точно това — религиозно преживяване, сякаш Джъд е божество, а Марфа светилище. Аз лично не го проумявам — по дяволите, това са просто сандъци — но те идват, гледат и харчат. Имаме книжарница, девет ресторанта и четиринайсет художествени галерии. — Кметът посочи навън. — Ето, онова там е салонът на Инд и Джейкъбс, двойка хомосексуалисти от Минесота. Имаме френски ресторант, наречен „Кошинел“ държат го пак двама хомосексуалисти. Имали в Ню Йорк заведение, наречено „Етат-з-Юни“, тъй наричат на френски Щатите. Едно сядане там струвало стотачка и вечно било претъпкано — хомосексуалистите умеят да готвят. Имаме италианска и средиземноморска кухня — това е „Фуд Шарк“. Сервират фалафел, хумус, салата фатуш… хората ги харесват тия неща, но на мен ми докарват газове.

— Полезно е да се знае.

— Но това придава изисканост на града. И харчат здравата. Цените на жилищата хвръкнаха до небето.

— Данъците също, както дочух. Това карало местните да продават и да напускат града.

Кметът небрежно сви рамене.

— Цената на прогреса. Аз имам къща, оценена на половин милион. Преди десет години човек можеше да купи за тия пари всички къщи в града. Това е прогресът.

— Да не сте брокер на недвижими имоти?

Кметът кимна.

— Бях счетоводител, но в Марфа никога не е имало кой знае какви пари, та и от счетоводители нямаше нужда. Затова си изкарах разрешително за търговия с недвижими имоти. Днес бизнесът процъфтява, всички пришълци купуват жилища и земя. Ранчото „Райън“, където снимаха „Гигант“, се продава — за двайсет и седем милиона.

— Голямо ли е?

— Неее. Около сто и четирийсет хиляди декара. Но четох, че е колкото половината Манхатън, а в момента там живее само синът. Може и да му вземе парите. Нюйоркчаните смятат, че при нас е евтино. Хомосексуалистите имат купища пари, сигурно защото нямат деца. Децата са скъпи.

Той поклати глава, сякаш се чудеше на света около себе си.

— Изкуство и хомосексуалисти в равнините на Западен Тексас. Големи смешки се случват понякога, нали така?

— Така.

Кметът хвърли поглед наоколо, приведе се напред и понижи глас.

— Тия хомосексуалисти са най-доброто, което някога се е случвало в Марфа, макар да са скверни в очите на Бог.

— Похвално е, че прощавате човешките слабости.

— Аз съм християнин.

— И брокер на недвижими имоти.

— Да, и това. — Кметът се облегна назад. — Преди художниците май нямахме нито един хомосексуалист в града… е, вярно, всички се съмнявахме в момчето на Джонсън. Но то замина за Алпин. Там има университет.

Сякаш това обясняваше обратната резба на младия Джонсън.

— На фестивала „Чинати“ през октомври ще имаме повече хомосексуалисти на квадратен метър, отколкото в Сан Франциско. — Тук Надин хвърли на Бук многозначителен поглед. — И отгоре на всичко повечето са евреи. Кара ме да се чудя дали да не измислим девиз на Марфа. Нещо от сорта „Мюсюлмани към Мека“.

— Това ли е девизът на Мека?

Кметът изглеждаше като човек, който се готви да разкрие велика тайна.

— „Юдеите при Джъд“. Как ви се струва? Хваща слуха, нали?

Той се усмихна гордо, сякаш току-що бе измислил нещо по-добро от „Пепси — духът на младото поколение“. Надин го зяпна както бе гледала граничния полицай през първия ден. Бук се надяваше да не изкаже на глас същата преценка.

— „Юдеите при Джъд“? Да не сте се побъркали?

— Аз съм кметът. — Той вдигна ръце, като че нямаше нищо общо. — Мислех, че можем да пуснем реклама в „Ню Йорк Таймс“.

Бук поклати глава.

— На ваше място не бих го направил.

Кметът се пообърка. Но бързо се окопити и продължи с търговската тема.

— Както и да е, имаме най-голямата хидропонна ферма за домати в света, произвежда девет милиона килограма всяка година.

— Много домати.

— Така си е. Имаме и онзи хипарски лагер „Ел Космико“. Чух да разправят, че там пушели трева.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. И се каним да построим художествено автокино, проектирано от същите архитекти, дето са направили Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.

— Трябва ви „Старбъкс“ — подсказа Надин.

— Имаме си „Фрама“.

— Кафене?

— Аха.

— С прясно смляно кафе?

— Аха.

— И истинска сметана?

— Аха.

— Къде?

— На една пресечка западно от „Паисано“.

— Аз съм отседнала там.

— Колко кафе пиеш? — попита я Бук.

— Колкото мога.

Кметът не млъкваше.

— Пресата ни нарича „Санта Фе Юг“ и „Марфас Винярд“.

— Това комплимент ли е?

— На янките им допада. И привлича в града знаменитости. Наскоро ни посети Робърт Редфорд…

— Чухме.

— … а Майкъл Несмит беше тук миналата година.

— Кой е той? — попита Надин.

— „Мънкис“. Рок група от края на шейсетте години.

— Аз съм родена в края на осемдесетте. И той ли е мъртъв?

— Не беше, когато пя тук.

— Чухме, че имало конфликт между пришълците и кореняците — каза Бок.

— Да не би да сте разговаряли със Сам Уокър?

— Да.

— Той каза ли ви за трите А?

— Каза ни.

— Е, тия адвокати, артисти и авантаджии докараха много пари в Марфа. Разбирате ли, искам нашият град да се разрасне. Сам иска да пише за умиращия Запад. Понякога си мисля, че ще бъде щастлив едва когато в града не остане друг читател на вестника освен него. — Кметът поклати глава. — Сам, той е… просто не умее да мисли мащабно.

— Като вас?

Кметът невинно разпери ръце.

— Маркетинг чрез изкуството — идеята беше моя.

— И „Юдеите при Джъд“ — допълни Надин.

— Опитвам се да накарам някои хора да се заинтересуват от продължение на „Гигант“, както направиха с „Далас“.

— Но всички звезди са мъртви — каза Надин.

— Това е сериозна пречка. Мислех си, че можем да подхванем историята след смъртта на Бик и Джет. Помпите ли, накрая се появиха двамата внуци на Бик, единият англосаксонец, другият мексиканец. Холивуд харесва тази смесица на културите. Може дори да направим единия хомосексуалист. Надявах се Куейд да поеме ролята, но той трябваше спешно да напусне града заради онези наемници.

— Чухме.

— Ама че работа, наемници от Холивуд да върлуват из Марфа.

— Сам каза, че в града има конфликт… и нямаше предвид стари кинозвезди и наемници.

— О, има малко търкания, това е всичко.

— Търкания?

Кметът кимна.

— Търкания. Когато цял живот си живял по един и същ начин — петдесет-шейсет години сред хора като теб — а после в града дойдат непознати, които живеят съвсем различно, започвате да се спречквате и това създава известни търкания. Нищо сериозно… стига да не засяга пазара на недвижими имоти.

— Не бихме искали да се стига дотам.

— В никакъв случай.

— Е, радваме се, че всичко в Марфа върви добре, кмете.

Кметът се вгледа в Бук. Гражданската му гордост постепенно отстъпи място на сериозно изражение.

— Нещата потръгват, професоре. Не ни слагайте прът в колелата.

— Че как бих могъл?

— Като намеквате за тайнствено убийство в Марфа.

Бук разгъна на масата снимката от погребението. Не успя да открие кмета сред опечалените.

— Не бяхте ли на погребението на Нейтън Джоунс?

— Не го познавах. Когато ми съобщиха, че адвокатът на Били Боб е загинал в автомобилна катастрофа, реагирах с „Кой?“. Което е странно, защото съм си поставил за цел да познавам всеки гласоподавател в града. Може ли да го видя?

— Кое?

— Писмото.

— Знаете за писмото?

— По дяволите, професоре, целият град знае за писмото. Вие се пъчите с него като с военен медал.

Надин кимна в знак на съгласие. Бук подаде писмото на кмета. Той го прочете и въздъхна.

— Видяхте ли доказателствата?

— Все още не.

— От три дни сте в града и не сте видели доказателствата?

— Да.

— Може да няма доказателства. Мислили ли сте за това?

— Мислил съм.

— Чух, че тази сутрин сте се срещнали с Били Боб.

— Срещнахме се.

— Той нахока ли ви?

— Да.

— Жалко, че стана така — каза Надин.

— Не ви ли обясни, че фракингът е безопасен?

— Обясни ни.

— Показа ли ви онова видео?

— Показа ни го.

— Тогава какъв е проблемът?

— От опит знам, кмете, че когато са заложени много пари, хората имат склонност да заобикалят истината.

— Казвате, че Били Боб е лъжец?

— Казвам, че всяка история си има две страни.

— И научихте обратната страна от Карла?

— Познавате ли Карла?

— Всички познават Карла. Чух, че снощи сте имали среща с нея в „Падре“.

— Нямахме среща. Просто я срещнахме.

— Но сте напердашили онези сондьори заради нея.

— Държаха се грубо.

— Такива са си. А какво мислите за техния шеф?

— Гаден е и диша през устата — избъбри Надин с пълна уста.

— Казва, че имал проблеми със синусите. И вярно, момичетата го мислят за гадничък, но какво толкова, човекът е завършил ТТИ. — Кметът се изхили. — Вижте, познавам Били Боб, откакто пристигна в града. Виждал съм го трезвен, виждал съм го и пиян — между другото, не го канете на гости за Коледа. Голям женкар и глупак, но не е убиец. — Кметът вдигна писмото. — Това тук е много сериозно.

— Толкова, че да вкара Нейтън Джоунс в гроба?

— Шерифът заяви, че е злополука, момчето карало твърде бързо. Срещали сте се с Брейди. Как мислите, разбира ли си от работата?

— Да.

— Така е. Щом Брейди Мун казва, че е било злополука, значи наистина е било злополука и точка. Хората в Марфа не се убиват.

Кметът гаврътна студения чай като стар пияница и се изправи, сякаш се канеше да си тръгва. Но се поколеба; имаше още един въпрос към Бук.

— Защо толкова се вълнувате за Нейтън Джоунс?

— Той беше мой студент. Длъжен съм да разкрия истината.

— Истината? — Кметът се усмихна иронично. — Вече съм на шейсет, професоре, и научих, че няма истина. Има само гледни точки. — Той помълча, сякаш обмисляше собствените си думи, после добави: — И като стана дума за учене, нямате ли си достатъчно лекции в Остин?

Кметът се отдалечи. Видяха го как спря да се ръкува с неколцина от обядващите. После излезе от заведението.

Бук се обърна към помощничката си.

— Имаш ли чувството, че хората искат да напуснем града?

— Аз със сигурност искам.