Марк Хименес
Тексаска история (28)

27

Бук отложи за друг път ледената наслада и Шърли го откара до пицарията. Лилавата веспа беше паркирана отпред, вътре Кени сервираше пици на група сондьори с червени работни гащеризони на „Барнет Ойл“. Кени махна с ръка на Бук; сондьорите го изгледаха строго. Бук седна на една маса и зачака. Извади снимката от погребението и огледа опечалените. В задната редица откри лицето на Кени.

— Знаменитият професор. — Кени изникна пред него с тениска с надпис „Не фраквайте планетата“. — Чух ви по радиото. Определено накарахте цял град да говори за вас. Какво ще желаете днес?

— Информация.

— За какво?

— Не за какво, а за кого. Нейтън Джоунс.

— О!

Бук посочи съседния стол.

— Сядай, Кени.

Сервитьорът се озърна, сякаш търсеше път за бягство, после прие съдбата си. Седна.

— Говори.

Кени изчопли люспа лилав лак от ноктите си. Сви рамене.

— Нейтън искаше да стане художник. Имаше талант. Виждали ли сте снимките му?

Бук кимна.

— Да, у тях.

— Той обичаше творческата атмосфера. Мечтаеше да се премести в Ню Йорк, но жена му не искаше. Израсла е в ранчо и се отнася към нас както другите местни.

— Как се запознахте?

— В книжарницата. Тя е като наш клуб. На художниците. Всички се събираме там. Той започна да посещава артистични събития. Харесваше изкуството, дори катастрофиралите коли на Чембърлейн. А после умря в автомобилна катастрофа.

— Беше ли гей?

Кени изчопли нова люспа; накрая кимна.

— Той имаше съпруга — каза Бук.

— Водеше двоен живот.

— Често ли се случва тук?

— Нейтън адвокатът, съпругът и бъдещият баща… и Нейтън художникът гей. Казваше, че се надява синът му да не стане гей като него.

— Имахте ли връзка?

— Бяхме приятели… с някои екстри. Божичко, той беше разкошен. Обичаше онзи филм, „Гигант“, не знам защо, но се решеше като Джеймс Дийн. Разбирате ли?

Кени извади телефона си и показа на Бук снимка на Нейтън Джоунс с щръкнала коса.

— Мисля, че се опитваше да проумее какъв е, нали разбирате, както аз, когато минах през моя етап „Мадона“.

— Съпругата му знаеше ли?

— Не ми се вярва. Може би. Не за мен, но за него.

— Дали да й кажа да се прегледа?

Кени поклати глава.

— Нейтън я пазеше. Обичаше я. Аз съм ХИВ негативен, той също.

— Джими Джон знаеше ли?

— О, боже, не. Те бяха приятели, но Нейтън никога не би му казал за нас. Джими Джон ни нарича педали. Мрази ни.

— Може би щеше да е по-толерантен, ако художниците не застрашаваха работата му. Като се мъчат да спрат фракинга.

Кени сви рамене.

— Фракингът съсипва околната среда.

— От колко време си тук?

— Осем месеца.

— Как успяхте да го опазите в тайна? Марфа е малък град.

— Не разговаряме с местните, те също не разговарят с нас.

— Защо?

— Ние сме хомо, а те не.

— Разговарял ли си някога с местен?

— За какво?

— За каквото и да е.

— Не.

— Защо?

— Защо ли? Какво интересно за мен могат да кажат? Те са шайка хомофоби, необразовани расисти и антисемити. Не ценят изкуството. Нищо не разбират от вина. Боже мой, предпочитат скарата пред палачинките. Научават новините от „Фокс“. Нямат капка изтънченост. Би трябвало да ни благодарят, че донесохме култура в това ужасно място, но вместо това ни наричат „чинацисти“ и се отвращават от сексуалната ни ориентация. Мразя всичко в Тексас.

— А времето?

— Особено времето.

— Какво харесваш все пак?

— Всички интересни хора в града.

— Сигурно нямаш предвид местните.

Кени изсумтя презрително.

— Имам предвид другите художници от Ню Йорк.

— Защо искаш да живееш в Марфа?

— Не искам.

— Тогава защо си тук?

— За слава и богатство.

— Работиш в пицария.

— Това е само временно.

— Пицарията ли?

— Марфа. Разбирате ли, ние не сме свързани нито с Марфа, нито с Тексас. Тук сме само временно. Идваме, чакаме да ни забележат, после се връщаме в Ню Йорк като богати и прочути художници.

— Като в риалити шоу.

— Точно така.

— Успял ли е някой досега?

— Не още. Но обстановката тук е невероятна. В Марфа имам много по-голям шанс да ме открият, отколкото в Ню Йорк. В Ню Йорк има може би милион начинаещи художници. Тук са около стотина. А откакто националните медии се съсредоточиха върху Марфа, това място е страхотно за създаване на връзки — същински Фейсбук с френска кухня.

— И с какво творчество се занимаваш по-точно?

— Как какво? Инсталации.

— Какво ще инсталираш?

— Самолет. Полузаровен в земята, сякаш се е забил право в прерията, но е останал здрав.

— Какъв самолет?

— „Боинг седем-седем-седем“.

— Джъмбо-джет? Няма ли да е скъпо?

— Събирам дарения.

— Докъде си стигнал?

— Триста шейсет и седем долара.

— Значи остават само четирийсет милиона.

— Няма да купувам нов.

— Нейтън вземаше ли наркотици?

— Не. Никога. Само малко трева в ателието на Биг Рик. Част от творческия процес.

— Да се надрусаш и да ядеш царевични пръчици.

— Обичам царевични пръчици.

— Кой е Биг Рик?

— Рик Фузини. Той е богат и прочут.

— Не съм го чувал.

— Защото живеете в Тексас.

— Марфа е в Тексас.

— Не, не е. Вече е предградие на Ню Йорк.

— Разкажи ми за Биг Рик.

— О, той е скандален. На откриването на една галерия миналата седмица изписа върху външната стена на сградата „Истинската ос на злото е САЩ-Великобритания-Израел“. Всички го видяха.

— И ние го видяхме.

— Местните пощуряха. Беше разкошно!

— Нейтън имаше ли неприятности с някого от художниците?

— Неприятности? Какви по-точно?

— Всякакви.

— Питате дали някой би го убил?

— Нещо такова.

Кени отново зачопли лака.

— Една вечер Биг Рик го изхвърли.

— Защо?

— Защото Нейтън го беше осъдил. За някакъв тръбопровод.

— Дело за принудително отчуждаване?

Кени кимна.

— Биг Рик беше купил терен за инсталацията си. Канеше се да изпише с автомобили „Буш е тъп“, за да могат хората да го виждат отгоре, докато летят към Лос Анджелис.

— Истински шедьовър.

— Биг Рик мрази онзи мръсник Били Боб Барнет. Всички го мразим.

— Защо?

— Защото е петролен магнат. Художниците мразят петролните компании. Те мислят само за пари и унищожават планетата.

Изрече го, сякаш четеше от листче.

— Знаеш ли, че изкуството на Джъд е спонсорирано с пари от нефта?

— Какво? Няма начин.

— Има начин.

Кени се позамисли.

— Чудя се дали някоя петролна компания не би спонсорирала моето изкуство.

— Може би Били Боб.

Кени поклати глава.

— Той ни мрази. Но и ние го мразим заради фракинга.

— Значи се борите срещу него?

— Заедно с Карла.

— Познаваш ли Карла?

— Всички познават Карла. Тя ни убеди да се борим срещу фракинга. И тя мрази Били Боб. Даде ни тия тениски. Аз я запознах с Нейтън.

— Защо?

— Защото той ни обясни, че Били Боб замърсява подпочвените води. Тя много се развълнува.

— За какво?

— Каза, че най-после има вътрешен човек.

— А Нейтън какво каза?

— Че почти е решил загадката.

— Каква загадка?

— Да докаже замърсяването.

— Ти видя ли някакви факти?

Кени поклати глава.

— Той твърдеше, че така ще наруши адвокатския кодекс за поведение. Аз го притисках да излезе на светло, да представи доказателствата пред медиите, да промени света. Така правят творците.

— Наистина ли?

— Но Бренда му рече да си мълчи. Така правят жените. Страхуваше се. И той също.

— От това, че може да си загуби адвокатските права?

— От Били Боб. И неговите горили. Обсъждахме какво може да стори. Тогава Нейтън реши да ви прати онова писмо.

— Той показа ли ти го? Писмото.

— Разбира се.

— Не и на жена си.

Кени сви рамене.

— Значи Нейтън е съдил онзи Биг Рик от името на Били Боб.

— Били Боб искаше да прокара тръбопровод под земята, но Биг Рик рече, че това ще му попречи на творчеството. Затова отказа. Били Боб отчужди част от имота му за тръбопровод.

— А Нейтън представлява интересите на Били Боб. Караха ли се двамата с Биг Рик?

— Биг Рик се кара с всички и псува на поразия. Той не е гей. Просто е пияница и побойник. Много е голям и зъл. Носи се слух, че на изток е убил някого, затова е дошъл тук. Има оръжия.

— Какви оръжия?

— Всякакви. Плаши ме, когато се напие и почне да си играе с тях. Една вечер простреля телевизора с пушка.

— Пушка?

Кени безпомощно сви рамене.

— Но си плаща за всичко, тъй че не се оплакваме.

— Заплашвал ли е Нейтън?

— Да го застреля, искате да кажете?

— Да го очисти.

Кени дълго чопли ноктите си. После кимна.

Бук стана.

— Къде е ателието му?

— На запад по Ел Пасо стрийт, малко след терена на Джъд. Няма начин да сбъркате.

Бук се опита да си представи как неговият кротък, ученолюбив стажант води таен двоен живот в Марфа, Тексас, с Бренда у дома и Кени навън.

— Беше ли щастлив Нейтън?

— Мисля, че да. И в двата си живота. Но във всеки имаше конфликт. Обичаше жена си, но мястото му не бе при нея. Обичаше мен, но не можеше да я напусне. Може би така и трябваше да си отиде — като пламък в небето.

— Кени, смъртта му не беше романтична. Той изгоря жив.