Марк Хименес
Тексаска история (21)

20

— Еха! — възкликна Надин. — А аз само ударих с шише онзи тип. Какво стана с всички хора, които е пратил в затвора?

— Губернаторът ги помилва. Сега са у дома при семействата си. Щом историята излезе в медиите, почнаха да идват писма и не са спрели до днес.

— Тия ударни групи са доста плашещи.

— Така е. Буш се опита да им спре финансирането, но конгресмените не печелят избиратели с мека позиция към наркотиците, тъй че все пак отпуснаха средствата. След този случай и още няколко скандала губернаторът разформирова ударните групи в Тексас.

— Професоре, сега разбирам защо дойдохме. Защо трябваше да дойдете. Защо толкова се вълнувате за Нейтън Джоунс.

— Нейтън спаси живота ми, затова исках смъртта му да е нещо повече от злополука, да има някакъв смисъл. Но е била само глупава катастрофа. Просто съвпадение, че е умрял същия ден, когато пусна писмото. Никой не клъвна на въдицата. Нямаше доказателства за замърсяване. Или за престъпление. Няма загадъчно убийство. Това научихме днес, госпожице Хъниуел.

Мобилният телефон на Бук иззвъня отново. Беше Джоан. Настояваше да настанят майка им в старчески дом. След малко той престана да й отговаря.

— Бук… недей да го правиш.

— Кое?

— Недей да мълчиш. — Тя въздъхна. — Бук, ти си мой по-голям брат. Зае мястото на татко, когато бях десетгодишна. Водеше ме на училище с колелото, пазеше ме от побойници…

Баща им бе давал на Бук уроци по самозащита в задния двор. След неговата смърт яростта даваше сили на Бук. Побойниците бяха едри и зли; Бук се гневеше на целия свят. Те нямаха шанс срещу него. Но гневът заплашваше да унищожи момчето, затова майка му го прати на курсове по таекуондо — така се надяваше да укроти яростта на сина си. И успя. Таекуондото го научи да контролира емоциите си и да излива гнева си в рамките на бойното изкуство. Всеки път влизаше в залата изпълнен с гняв и излизаше умиротворен. Сега преподаваше същото на други гневни момчета.

— … но вече съм омъжена. Трябва да се съобразяваш с моето мнение. И с мнението на Денис.

— Пет пари не давам за мнението на Денис.

— Той е лекар.

— Но не е неин син. Нито пък дъщеря.

Тя отново въздъхна.

— Кога ще си дойдеш?

— Утре сутрин.

— Какво стана с мъртвия адвокат?

— Било е злополука.

— Добре. Защото се тревожа, когато…

Бук чу характерния трясък на изстрела под прозореца откъм Тексас стрийт и се хвърли към Надин в мига, когато стъклото избухна и едри сачми надупчиха отсрещната стена. Тя изпищя. Той я повали на пода, закри я с тялото си и чу отвън рев на автомобилен двигател и скърцане на гуми. Гласът на Джоан викаше от телефона:

— Бук! Бук!

Без да се надига, той посегна към телефона.

— Джоан?

— Бук, какво беше това?

— Стрелба.

— Добре ли си?

— Добре сме.

— Кой е с теб?

— Госпожица Хъниуел.

— Коя е тя?

— Новата ми стажантка.

— А какво стана с Рене?

— Напусна.

— Защо?

— Заради стрелба.

Той прекъсна връзката. Надин се бе свила на топка. Тялото й трепереше неудържимо. Той избръска парчетата стъкло от нея. Тя се разплака.

— Нищо ти няма, госпожице Хъниуел. Не се опитваха да ни наранят, не и с ловна пушка. Просто искаха да ни изплашат.

— Не плача заради това.

— Тогава защо плачете?

— Защото вече не можем да се приберем. Някой току-що захапа въдицата.