Марк Хименес
Тексаска история (29)

28

Бук вървеше по Ел Пасо стрийт покрай имението на Доналд Джъд — оградено от четири пресечки и включващо личната му резиденция, два самолетни хангара, превърнати в ателие и библиотека, и плувен басейн и кокошарник, построен лично от него. И всичко това зад висока кирпичена стена.

На запад от стената се издигаше стоманена постройка, напомняща склад. Отпред имаше шест коли, натрупани една върху друга. До входа беше паркиран голям черен пикап. Бук обиколи пикапа и огледа лъскавата черна боя за следи от драскотини; не откри нищо. Позвъни и след малко му отвори едър мъж на около петдесет и пет години, само по шорти и джапанки; косата му беше рошава, а лицето небръснато поне от седмица. Изглеждаше като Ник Нолти от онази позорна полицейска снимка, само че много по-зле. Цялата горна част на тялото му бе покрита с огромна пъстроцветна татуировка, сякаш някой го бе замерил с палитра. Човекът отпи от полупразната бутилка уиски, която държеше.

— Биг Рик?

— Ти да не си репортерът от „Венити Феър“?

— Не, аз съм Джон Букман от Тексаския университет.

— Какво искаш?

— Искам да знам защо умря Нейтън Джоунс.

— Аз какво общо имам с това?

— Доколкото разбрах, той те е съдил от името на Били Боб Барнет. Една вечер си го изхвърлил от тук и си заплашил да го очистиш.

Биг Рик изсумтя надменно.

— Разговарял си с онзи шибан педал Кени?

— Педал? Малко е старомодно, не смяташ ли?

— Аз съм си старомоден.

— Някои хора биха сметнали, че едно съдебно дело е мотив за убийство.

— Убийство? Да не би да си мислиш, че смъртта му не е била злополука?

— Мисля, че някой го е изтласкал от пътя.

— Защо смяташ така?

— Снощи някой изтласка и нас.

— Професоре, аз трупам коли една върху друга. Не ги изтласквам от магистралата. Видях, че огледа моя пикап — е, откри ли следи от сблъсък?

— Не.

— Защото не убивам хора.

— А слухът, че си убил някого на изток?

Биг Рик нададе вой.

— Дявол да го вземе, аз сам пуснах тоя слух. Репутацията продава, професоре. — Той най-сетне огледа Бук от глава до пети. — Да не са те били?

— Паднах в бодлива тел.

— Олеле. — Биг Рик се оригна и отвори мрежестата врата. — Влизай.

Бук прекрачи прага. Посрещнаха го оглушителните звуци на рок парче от стереоуредбата.

Вътре беше светло и просторно — комбинация от жилищна част, ателие, кухненски кът, огромно легло в дъното и всекидневна с голям телевизор на стената, по който вървеше някакво готварско предаване.

Биг Рик остави шишето, взе дистанционно и го насочи към стереото; рокът бе заменен от кънтри. Ханк Уилямс-младши пееше „Селските момчета оцеляват“. Той отиде до хладилника, отвори го и извади кутия шоколадово мляко.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Биг Рик си наля. Забеляза, че Бук гледа шишето уиски.

— Мислех, че си репортер. — Той сви рамене. — Както казах, трябва да си поддържам репутацията.

— Градиш образа на художник пияница?

— Все някак трябва да си изкарвам хляба.

В този момент едно младо момиче изскочи от банята, изтича към вратата и небрежно махна с пръст на домакина.

— Чао, Биг Рик.

Приличаше на гимназистка.

— И тя ли е част от репутацията?

— Казва се Лорен.

— Изглежда малко млада за теб.

— На моята възраст, професоре, всички момичета са малко млади за мен.

— Внимавай, Биг Рик. Не вярвам местните власти да се зарадват, ако научат, че художник от Ню Йорк изнасилва малолетните им момичета.

Биг Рик се разсмя.

— Лорен? Дявол да го вземе, та тя е катурнала повече каубои от някоя мексиканска курва. Проституцията тук е законна. Да ти кажа честно, изтъркал съм асфалта от тук до Охинага. Хубави момичета имат там, младички. Но за мексиканско момиче четиринайсет години си е средна възраст.

— Знаеш ли, че си отвратителен.

Биг Рик сви рамене, сякаш бе чувал това и преди.

— Какво да кажа? Харесвам млади момичета. Не може всички да сме съвършени, професоре.

— Можеш поне да опиташ.

Биг Рик допи шоколадовото мляко, после извади цигара марихуана, запали я и смукна дълбоко. Задържа дима, после издиша. Бук се опита да стои настрани.

— С лечебна цел — обясни Биг Рик.

— Незаконно — каза Бук.

— Не си ченге, а професор по право.

— Значи заплаши да очистиш Нейтън?

— Е, имам лошо пиянство, по дяволите. Надрусан съм по-кротък. Нейтън беше симпатяга, с бременна жена. И бездруго си беше прецакал живота — хем гей, хем женен — та нямаше защо и аз да му създавам неприятности. Не бих му посегнал заради някакво си дело. Беше ме яд на Били Боб, но си го изкарах на Нейтън. — Той поклати глава. — Били Боб Барнет… виж, на него бих му съсипал живота, както умеем в Ню Йорк. Задето се опитва да ми открадне земята.

— Колко притежаваш?

— Съвсем малко. Осемдесет хиляди декара.

— Говориш като истински тексасец.

— Не съм роден тук, но дойдох при първа възможност. Обичам Тексас. Тук съм от двайсет години. Започнах да купувам земя веднага след пристигането си в града. Аз съм като Джъд — не искам цялата земя в окръга, само каквото ме обкръжава и каквото мога да видя от имота си. И не искам отдолу да има някакъв си проклет тръбопровод. Господи, така ми се ще да пребия Били Боб. Може и да го направя. Навремето се боксирах в колежа.

— Къде?

— Принстън. — Той размаха ръка наоколо. — Попечителският фонд плаща за всичко това. И за земята.

— Не се ли издържаш от изкуството?

— Когато за пръв път дойдох тук в началото на деветдесетте, точно преди Джъд да умре, никой не ми щеше творбите дори и даром. После от Далас пристигна една хубава жена, въртеше търговия с произведения на изкуството. Дойде да види сандъците на Джъд, а накрая попадна в леглото ми. Сключихме споразумение: петдесет на петдесет за всичко продадено. Е, тя отмъкна в Далас каквото имах, обяви ме за начинаещ гений и ако щеш вярвай, разпродаде всичко на разни богаташи като мъжа й. Той беше натрупал състояние от азбест.

— Добиваше ли го?

— Не, съдеше разни компании заради щети, причинени от азбеста. Сега имат тук пет или шест къщи. Пристигат със собствен самолет. Той е на шейсет, тя на четирийсет. Явно виаграта не му помага. Както и да е, доведоха в града и други богати адвокати…

— Адвокати, артисти и авантаджии.

Биг Рик се ухили.

— Аз съм артист и авантаджия. Както и да е, повечето от тия адвокати не биха разпознали изкуството, дори ако им се стовари на скапаните глави, но купуват творбите ми, затова гледам да се държа добре на купоните им.

— Сигурно е трудно.

— Много.

Биг Рик допи шоколадовото мляко и отиде до хладилника да си налее пак. Този път предложи консервирана шунка. Бук отново отказа.

— Много го обичам това нещо. Не знам защо.

— И аз не знам.

Биг Рик отвори консервата и енергично отхапа от шунката.

— Знаеш ли какво вкарваш в организма си?

— Приличам ли ти на човек, дето се вълнува от тия неща?

Не приличаше.

— Има я с всякакъв вкус: черен пипер, пушена, с чушлета, с бекон, с люти подправки… тази ми е любимата — по класическа рецепта. — Той шумно пръдна. — Уха! Извинявай. Докарва ми газове.

Бук отстъпи крачка назад.

— Доколкото чух, доста художници посягат към наркотиците.

— Вярно. Това си е част от културата. Авангардно изкуство. Наркотиците просто изглеждат естествена част от него. — Биг Рик се разсмя. — Един репортер беше писал във „Венити Феър“, мисля, че пазя някъде статията — той се разрови из купчината списания на масата, — че Марфа е „луксозен кораб, на който се надяваш последната спирка да е в клиника за алкохолици и наркомани“. Как са ни изтипосали, а?

Той помълча.

— Разбира се, в Марфа не само ние се забавляваме с наркотици.

— Какво означава това?

Изражението на Биг Рик подсказваше, че крие коз в ръкава си. Той застави Бук да поизчака.

— Били Боб Барнет смърка кока.

Изглеждаше много доволен от себе си. Или просто наистина обичаше шунка.

— Откъде знаеш?

— Да кажем просто че имам надежден източник. Тая негова хрема го мъчи вече втора година. — Той лапна ново парче шунка. — Компанията му е акционерно дружество, управителният съвет може и да не се зарадва, ако узнае, че гласува доверие на наркоман.

— Дори да го уволниш, това няма да спре фракинга и отчуждаванията.

— Вярно. Но поне няма да му гледам дебелия задник всеки път когато отивам на заведение в Марфа.

— Кени казва, че имаш оръжия.

Биг Рик кокетно сви рамене.

— Само няколко.

Той пристъпи настрани и отвори голям вграден гардероб, който се оказа пълен не с дрехи, а с оръжия. Много оръжия, закачени на двете стени. И военна екипировка — защитни жилетки, пакети със суха храна, очила за нощно виждане…

— Обичам да стрелям нощем. — Той посочи колекцията си, сякаш демонстрираше сбирка картини в музея. — Магнум четири-четири, деветмилиметров глок, Калашников, снайперска карабина, ловна пушка…

— Какъв калибър?

— Дванайсет.

— Гледай ти съвпадение.

— Какво съвпадение?

— В четвъртък вечер някой простреля прозореца ми в „Паисано“ с пушка дванайсети калибър.

— Не бях чувал за теб допреди пет минути, когато позвъни на вратата ми.

— Имаше статия във вестника.

— Не го чета.

— Говорих по местното радио.

— Не го слушам.

— Тогава защо са ти всички тези оръжия?

— Един авангарден художник с арсенал е хубава тема за журналистите. Освен това обичам да изляза в имота си и да гърмя на воля.

— Защо мразиш Буш?

— Какво? О, инсталацията „Буш е тъп“. Просто част от имиджа. Ако искаш търговците в Ню Йорк да ти продават творбите, трябва да мразиш Буш и да гласуваш за Обама. Омразата към Буш винаги е важна част от разговорите на всяка творческа сбирка. Но аз гласувах за него. И двата пъти.

— Кени казва, че си писал за Оста на злото на една фасада в града.

— Не. Всички ме обвиняват, но беше онзи тъпак от Исландия.

— Биг Рик… има ли в теб нещо истинско?

— Всичко, което виждаш, е истинско, професоре. Всичко, което четеш, е мит. За мен, за другите художници, за Марфа… просто мит. Мит с цел продажба.

— И всички в Марфа ли го създават?

— Всички освен каубоите.

 

 

— Влизай, приятел.

Бук се връщаше към „Паисано“, когато шерифът спря до него служебната си кола. Той изплю през прозореца струя кафяв тютюнев сок. Бук седна в колата.

— Инат си падаш, нали?

— Просто съм бесен.

— Често го казват точно преди да попаднат при мен в ареста.

— Отидох да поговоря с Били Боб.

— Предполагам, че срещата не е била сърдечна.

— Не беше.

— Призна ли си?

— Не.

— Мразя да си признават веднага.

— Нейтън Джоунс е бил гей.

Шерифът удари спирачки. Бавно се завъртя към Бук. Изсумтя.

— Пие ли ти се кафе?

 

 

На една пресечка западно от Хайланд авеню се намира Остин стрийт, която може да се похвали главно с обществени перални и ателиета за химическо чистене, но води към „Фрама“, където сервират хубаво кафе и сладолед „Блу Бел“. Влязоха тъкмо когато кметът на Марфа излизаше с голяма фуния сладолед.

— Чух за момичето ви, професоре. Ще се оправи ли?

— Да. Благодаря, че попи…

— Добре. Значи скоро ще се приберете в Остин. Здрасти, Брейди.

Кметът кимна и се отдалечи. Шерифът се позасмя.

— Нашият кмет е…

— Търговец на недвижими имоти.

— Точно така.

Бук си поръча малко кафе, шерифът средно и една топка сладолед с бисквитки. Излязоха навън и се подпряха на капака на патрулната кола.

— Гей — каза шериф Мун. — И женен. Двоен живот. — Той изсумтя и внимателно пъхна лъжичка сладолед под мустака си. — Сложна работа ми се вижда.

— Неговият… приятел… го е подтиквал да публикува доказателствата.

— Че Били Боб замърсява подпочвените води?

Бук кимна.

— Кой е приятелят?

— Поверително е, шерифе. Нейтън имаше съпруга.

Шерифът изсумтя. Бук прие това за съгласие.

— Кени.

— Онзи от пицарията?

Бук пак кимна.

— Наркоманче. По дяволите, жалко, че наше момче се е забъркало с оная тайфа художници.

— Той също е бил художник.

— И наркоман?

— Така изглежда.

— Значи тревата, която намериха в кабинета му, може да е негова?

— Възможно е.

— Е, това хвърля светлина по въпроса, нали?

— Един художник на име Биг Рик е заплашил да очисти Нейтън, защото го съдил за отчуждаване на имот.

— Разговарял си с Биг Рик?

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него.

— Голям чешит.

— Извратеняк. Знам за малолетните му момичета. В Тексас това се води за изнасилване. Само да изкопча показания от момичетата, ще го пратя да твори колкото си ще зад решетките.

— Биг Рик каза, че Били Боб смъркал кока.

— Събираш информация от такъв извратен тип?

— Откъдето мога.

— Фракинг и кокаин не са равни на убийство.

Шерифът дояде сладоледа, после отпи от кафето, което бе не по-лошо, отколкото в Остин, но на половин цена.

— Мислиш ли, че има връзка между изкуството и смъртта на момчето?

— Научих, че Нейтън е бил адвокат на Били Боб, художник и гей с двоен живот. Изкуството е част от историята.

Шерифът изсумтя.

— Изкуство. Просто не проумявам защо им е на хората да летят до Хел Пасо, после четири часа да карат кола само за да гледат някакви си неонови лампи. Виж, сандъците на Джъд ми допадат. Особено онези на открито. Ходя да ги погледам от време на време. Знаеш ли, ако седнеш откъм южната страна точно по изгрев-слънце, тия сандъци хвърлят интересни сенки. Мисля, че точно това е целял Джъд.

— Може би.

— Или пък аз не съм наясно.

— А наясно ли си кой уби Нейтън Джоунс?

— Е, младежът беше адвокат на Били Боб, значи е имал достъп до доказателствата за престъпленията, ако изобщо има такива. И е споменал за тях на своя… приятел, който го е подтиквал да заговори открито. Всичко това ми подсказва, че те са някъде наблизо и чакат да ги открия. Което превръща Били Боб Барнет в главен заподозрян за убийство. Но нямам улики. Освен един мъртъв адвокат.

— Какво ти трябва, за да го арестуваш?

— Доказателства, мой човек.