Марк Хименес
Тексаска история (24)

23

— Май не успяхте да си намерите приятели в Марфа — каза Надин.

— Не съм се и опитвал.

— А какво се опитвахте?

— Да вдигна кръвното на убиеца.

— Звучи ми опасно.

— Възможно е.

Той отвори пред помощничката си вратата на „Гет Гоу“ и я последва вътре.

„Гет Гоу“ беше магазин за здравословни храни, създаден от собственичката на ресторант „Мая“. Намираше се в югоизточната част на Марфа, в края на групичка порутени кирпичени сгради, които приличаха на западнал мотел. Не изглеждаха годни за обитаване, но в тях все още живееха мексиканци.

Минаваше обед и Надин не бе яла от четири часа, затова на път към дома на Бренда Джоунс спряха в „Гет Гоу“. Нямаха време за губене, а Бук отказваше да влезе в заведение за бързо хранене. Малкият магазин беше зареден с всички здравословни храни, които можеха да се намерят в Остин.

— Ще се срещнем на касата — каза Бук.

Тръгнаха между рафтовете. Имаше вегански и етнически продукти, изискани кучешки храни и „Ню Йорк Таймс“. Имаше богат избор на чуждестранни вина и бири, а в хладилника сирена — гауда, козе и бри. Срещу Бук се зададе Анхел Акоста с парче сирене в едната ръка и бутилка вино в другата.

— Здравейте, професоре, много ми хареса днешното ви интервю.

— Сигурно само на вас в целия град.

Акоста поклати глава.

— Убийство в Марфа. С шерифа ли работите?

— Опитвам се.

— Той е добър човек. Честно ченге.

— Радвам се да го чуя.

— Професоре… пазете се.

Бук догони помощничката си на касата. Беше си избрал протеинови и десертни блокчета и бутилирана вода.

Надин носеше чипс, сладолед и бутилка безалкохолна бира. Поне всичко беше екологично чисто.

— Имате ли „Туинкис“ или шоколадови десертчета? — попита тя касиерката.

Момичето се разсмя.

— „Туинкис“ ли? Не. Вече не ги произвеждат.

— Какво? Кога?

— Закриха компанията преди повече от година.

— Това го нямаше в Туитър. Боже мой. А шоколадови десертчета?

Касиерката поклати глава.

— Съжалявам.

— Нали уж сте магазин за хранителни стоки.

— Само че здравословни. Тоест натурални. В шоколадовите десертчета няма нищо натурално.

Момичето се завъртя към касата. Надин направи гримаса. Бук плати, двамата излязоха навън и се отправиха към мотоциклета. Полицай Акоста тъкмо потегляше с новичка спортна кола. Той им махна с ръка и Бук отвърна на поздрава. Надин се захвана с чипса; Бук захапа своето блокче.

— Знам каква е връзката — заяви стажантката му — между Нейтън, смъртта му, изкуството, фракинга и Били Боб.

— И какво ги свързва?

— Не какво, а кой.

— Добре, кой?

— Онази Карла.

— Защо?

— Тя се замесва във всеки конфликт в Марфа.

— Тя е екозащитничка. На тях това им е работата.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Не знам. Но в Сан Франциско нямаме толкова много конфликти, а се караме за всичко. Разликата е, че хората там харесват хомосексуалистите.

Надин посочи старите къщи след кръстовището. На една от стените беше надраскано: Майната ви, чинацисти!

 

 

— Така наричаме хомосексуалистите — каза Джими Джон. — Художниците. Заради онази фондация „Чинати“.

Бук и Надин бяха пристигнали в дома на Нейтън Джоунс, за да се срещнат с Бренда. Джими Джон вече бе там и пиеше бира. Вероятно поредната за деня.

— Фондацията в старото укрепление? Където са изложени сандъците на Джъд?

— Да. Отначало им викахме на всички „чинати“. После те превзеха Марфа, почнаха да се чувстват като у дома си и да ни превръщат в копие на Ню Йорк, затова ги нарекохме „чинацисти“. Дявол да го вземе, дори мексиканците ги мразят. За пръв път в историята на Марфа всички сме от едната страна на барикадата. Хомосексуалистите ни обединиха.

— Защо?

— Те надуха цените на имотите и местните вече не могат да си позволят жилища; откриха скъпи ресторанти, които не можем да си позволим; отвориха магазини за натурални храни, които не можем да си позволим, а сега създават и частно училище, което не можем да си позволим. Гледат ни отвисоко, мислят ни за тъпаци, дето по тъмно не могат да намерят собствения си дом… само защото не сме скапани педеруги, по дяволите!

— Джими Джон!

Бренда го изгледа строго. Лицето му се отпусна.

— Извинявай.

— Това ли са търканията, за които говори кметът? — попита Бук.

Джими Джон се изсмя.

— Търкания? Смешно. То си е открита война, професоре.

— Заради гейове пришълци, които плащат солени цени в ресторанта?

Джими Джон отпи от бирата.

— Дявол да го вземе, това само ни пораздразни. Но когато взеха да протестират срещу фракинга, чашата преля. Харчат по двеста долара за френски деликатеси, но на драго сърце ще ни оставят да мрем от глад. Идват тук и превземат града, а сега ще ни оставят и без работа. Те не разбират, професоре, фракингът ни дава работни места и ние няма да се откажем от тях само защото ония се плашат от някакво дребно замърсяване.

— Стигало ли се е до насилие?

Джими Джон изсумтя презрително.

— Не се боим, че някакви си педали ще ни напердашат.

— Срещу художниците.

— А, това ли? Не още. Но ако продължават така, скоро ще разберат защо малко хора живеят в пустинята. Животът тук може да стане тежък.

— Познаваш ли Карла Кент?

— Всички познават Карла. Тя пристигна от Санта Фе, организира художниците да протестират, после пуснаха статии в нюйоркските вестници — там ненавиждат фракинга. А понеже е хубава, момчетата сами не знаят какво изпитват към нея.

— В какъв смисъл?

— Чудят се какво им се иска — да я изчукат или да я смажат от бой.

Джими Джон се ухили. Бук остана сериозен.

— И като стана дума… Благодаря за помощта в „Падре“ оная вечер.

— Не мислех, че ще ти трябва помощ. Не и с такова страхотно маце зад гърба.

— Здравата го ударих, нали? — каза Надин.

— Жестоко. Много те бива с шишето.

Лицето на Джими Джон изведнъж се сгърчи, сякаш току-що го бяха простреляли в мозъка.

— Влошава ли се главоболието? — попита Бук.

— Да.

— А кръвотеченията от носа?

— Редовни.

— Най-добре иди на лекар.

Бук се обърна към Бренда. Тя седеше в креслото; коремът й изглеждаше готов да се пръсне. Изражението й подсказваше, че и тя има същото чувство.

— Нейтън е бил убит — каза Бук.

Бренда се втренчи в него.

— Какво ще правиш, професоре?

Бук видя в очите й отчаянието на млада жена, очакваща първото си дете, чийто съпруг е бил отнет.

— Ще открия истината за Нейтън. Ще раздам правосъдие.

Бренда с усилие се надигна от креслото; Джими Джон й помогна да стане. Тя пристъпи към Бук и го прегърна.

— Благодаря, професоре. Но внимавай. Те ни следят. Знаят всичко. Къде ходим. Какво правим. С кого се срещаме. С кого разговаряме. Винаги дебнат.

Бук въздъхна. Тази тъжна съпруга се нуждаеше от повече помощ, отколкото можеше да предложи един преподавател по право. Но той поне можеше да открие истината, да изправи пред правосъдието убиеца на мъжа й. И щеше да го направи. Бук я хвана за раменете.

— Бренда, слушай. Ще открия кой е убил Нейтън. Обещавам. Но трябва да бъдеш силна. Душевно силна. Ако се поддадеш на параноята, ако решиш, че те следят, че те наблюдават, това няма да ти помогне. Ще е лошо както за здравето ти, така и за бебето. Разбираш ли?

Телефонът иззвъня. Бренда сложи длан върху корема си, после пристъпи към апарата, закачен на кухненската стена. Вдигна слушалката. След малко я подаде на Бук.

— Теб търсят.