Марк Хименес
Тексаска история (37)

36

Бук пропълзя през хаоса, после се изправи и побягна приведен към пустинята. Изкатери се по склона; от другата страна спря и повика Карла. Чу отговор, но не беше нейният глас. Мъжки глас.

— Хей, професоре.

Два силуета излязоха от мрака в заревото на пожара. Единият беше на Карла, другият…

— Джими Джон?

Джими Джон беше с червения си работен гащеризон и носеше на рамо автоматична карабина.

— Какво търсиш тук, по дяволите?

— Стрелям по мексиканци. — Джими Джон се засмя. — Забелязах пикапа ви до сондажа, разбрах, че ще си докарате белята, и ви последвах. Но защо следяхте цистерните?

— За да ги заснемем на видео — обясни Карла. — И да уличим Били Боб.

— Да се махаме — каза Бук. — Преди пожарът да ни застигне.

— Значи Били Боб замърсява подпочвените води с фракинг разтвор? — попита Джими Джон. — Това ли доказват онези документи?

— Не.

— Тогава какво?

— Той излива мръсната вода тук, в пустинята — каза Карла. — За да спести разходи. Това е незаконно. Тя ще отиде в Рио Кончос, после в Рио Гранде. Можем да вкараме Били Боб в затвора и да спрем фракинга.

— Права ли е, професоре?

— Да.

Джими Джон въздъхна, после свали пушката от рамото си и я насочи срещу Бук.

— Съжалявам, професоре, но не мога да позволя това.

 

 

— В тях ли се цели? — попита Дуайт.

— Така изглежда — каза Ланс.

— За бога! Той ги спаси, а сега ги взема за заложници? Каква е тази щуротия?

— Добре дошъл в Мексико.

 

 

— Ти си изблъскал Нейтън от пътя — въздъхна Бук.

— Не исках да го убия. Исках да спре, за да се опитам да го вразумя. Той се канеше да отнесе доказателствата на медиите, както искаше Кени. Оня педал го въвлече в извратеняшките си истории, накара го да си мисли, че може да стане художник, да живее в Ню Йорк и да се дрогира. Да разсъждава като чинацистите. Настрои го срещу фракинга. Срещу нас. Срещу мен. Сякаш вече не го интересувахме. Сякаш си бе намерил по-добри приятели. Той знаеше, че едно разгласяване ще ми струва работата. Молих го, професоре. Той не даваше пет пари.

— Значи Нейтън е умрял заради фракинга?

— Бил ли си някога без работа, професоре? Случвало ли ти се е да отидеш в магазина и да броиш дребни монети, за да видиш дали можеш да си купиш храна? Живял ли си в раздрънкана каравана в мексиканската част на града? Виждал ли си сутрин в огледалото физиономията на неудачник? Е, на мен ми се е случвало. През по-голямата част от живота ми. Но не и откакто имам работа. Спрете ли добива на газ, ще я загубя. Не мога да се върна към онзи живот, професоре.

Джими Джон избърса носа си с ръкав. Върху плата остана кърваво петно.

— Ти караш голям черен пикап. Ти ни изтласка от пътя.

— Вие не искахте да се приберете и да не се бъркате в чуждите работи.

— Ти нарани Надин.

— Е, за какъв дявол я насади отзад на онзи мотор? Това е безотговорно. — Той помълча. — Тя попита ли за мен?

Карла посочи на юг.

— Пожарът наближава.

— Какво смяташ да правиш, Джими Джон? Да ни убиеш, а после да се върнеш и да поканиш Надин на среща?

— Е… не веднага.

— Мислиш си, че шерифът ще заподозре мексиканците ли?

Джими Джон извади от джоба си найлоново пликче и го хвърли на земята.

— Мексикански суров хероин. Сблъсък по време на наркосделка. Случва се. Съжалявам, професоре. Харесвам те. Карла не ми допада, но ти си свястно момче. Дойде тук заради Нейтън само защото някога е бил твой студент. Жалко, че всичко трябва да свърши така.

— Джими Джон, няма да заблудиш шерифа.

— В Мексико сме, професоре. Два трупа в повече не означават нищо от тази страна на реката.

Вдясно от тях избухна взрив и към небето полетя огнена топка.

Джими Джон трепна и погледна натам.

Бук сграбчи Карла за ръката, двамата хукнаха напред и се хвърлиха в храстите. Над главите им профучаха куршуми.

— Няма къде да бягате, професоре. Там има само койоти и вълци. Ще ви изядат за закуска.

Бук напипа камък и го хвърли по Джими Джон. Той отскочи и стреля, но не улучи.

— Откажи се, Джими Джон.

Бук обсипа Джими Джон с градушка от камъни.

— В гимназията играех бейзбол.

Удари го по гърба, крака и лицето. Джими Джон се хвана за главата.

— Главоболие ли имаш? Искаш ли „Адвил“?

Писъци долетяха от другата страна на възвишението, където небето пламтеше в яркооранжево.

— Пожарът — каза Карла.

Нови експлозии изстреляха огнени топки в небето.

— Огънят е достигнал цистерните — каза Бук.

— Трябва да се измъкнем от тук, да бягаме към пикапа — каза Карла. — Вятърът тласка пожара към нас.

Бук метна още един камък и Джими Джон се завъртя наляво. Бук се понесе напред. Джими Джон чу стъпките му и вдигна пушката, но Бук полетя с краката напред и го улучи, преди да натисне спусъка. Пушката изгърмя и двамата се проснаха на земята. Бук скочи на крака; Джими Джон не. Продължаваше да лежи сгърчен. После заплака. Ридаеше неудържимо. След малко се надигна с усилие; от носа му течеше кръв. Той притисна главата си с длани.

— Хайде, Джими Джон! Трябва да изпреварим огъня!

— Не мога да се върна към онзи живот. Без работа, без никого на този свят.

— Искаш да изгориш жив, така ли?

Бук му помогна да се изправи.

— Хайде, идвай!

— Съжалявам, професоре.

Джими Джон се обърна и изтича нагоре по склона към пожара. Точно когато прехвърляше хребета, пламъците се надигнаха и го обгърнаха. Той падна от другата страна.

 

 

— Боже! — извика Дуайт Форд пред екрана. — Той влезе право в огъня!

— Крайно време е да изчезват от там! — каза Ланс.

Камерата показваше как пламъците обгръщат цистерните и няколко от тях избухват. Хората от картела се опитаха да избягат, но не успяха.

— Вятърът духа със седемдесет километра в час — каза Ланс. — Адски е трудно да контролирам машината.

Пламъците препускаха през пустинята към двете човешки фигури.

— Бягайте!

 

 

Бук сграбчи ръката на Карла; двамата хукнаха към пикапа. Той скочи зад волана, тя седна до него. Бук запали двигателя, включи на скорост и натисна газта докрай. Колата полетя по черния път. В огледалото за обратно виждане трептяха пламъци; пожарът ги гонеше към границата.

 

 

— Следвай ги — каза Дуайт.

Безпилотният апарат проследи как пикапът се носи на север към реката, на завоите едва не изскача от пътя, но успява да се удържи. Камерата се завъртя на север към реката.

— Вижте — каза Ланс. — Това е джип на граничния патрул.

На северния бряг на реката бе спрял голям автомобил. Двамата мъже до него се бяха обърнали на юг.

— Слава богу — каза Дуайт. — Тия са от добрите. Мои хора.

 

 

Уесли Кръм гледаше към Мексико през очилата за нощно виждане.

— Виж само какъв пожар. И експлозии. Казвам ти, Анхел, нещо голямо става в пустинята. Дай да повикаме безпилотния.

— Не можем. Той е в Нуево Ларедо.

— Откъде знаеш?

— Така пишеше в служебния бюлетин.

— Тогава дай да повикаме подкрепление, да устроим капан за цистерните, когато се върнат.

Уесли забеляза нещо.

— Виж! Единият пикап се връща. Мисля, че са Карла и професорът.

Анхел въздъхна.

— Извинявай, Уесли.

Партньорът му продължаваше да притиска очилата към очите си.

— За какво?

— За това.

Анхел посегна към глезена си и измъкна резервното си оръжие. Насочи цевта към главата на своя партньор и натисна спусъка.

 

 

— Мамка му! — изкрещя Дуайт. — Той го застреля! Един от добрите застреля другия! Какво става, по дяволите?

Стрелецът захвърли оръжието в сухото речно корито, после взе очилата на мъртвеца и си ги сложи. След това пъхна нещо в ухото си. Телефонна слушалка.

 

 

Били Боб Барнет вдиша ивицата бял прах, после се облегна назад в коженото кресло и зачака действието на наркотика. Искаше да забрави за малко опасностите, които заплашваха да го тласнат в пропастта.

Винаги бе живял на ръба.

И ако човек е в Тексас и иска да живее на ръба, избира голямата игра. Рискува. Дълбае земята. Надява се да открие нефт, газ или и двете. Когато сондата задълбае надолу, сърцето подскача, адреналинът нахлува в кръвта, нервите се опъват, усещаш се наистина жив. Ако интуицията и геоложките ти познания се оправдаят, животът е хубав. И забогатяваш.

Ако ли не…

Тръпката на победата и болката от загубата.

Той бе изпитвал много тръпки и много загуби. Но никога като сегашната. Сондажите му даваха газ, огромно количество газ, но същото ставаше и при всички останали. Пазарът се пренасити и цените паднаха. Както и емоциите на Били Боб. Сега той газеше в дълбините на депресията. И както всеки друг път търсеше облекчение и утеха в наркотиците. Марихуана в колежа, кокаин в бизнеса. Вече не можеше без всекидневната доза.

Първо свръхпроизводството на газ. После падането на цените. Последвано от сгромолясването на акциите. И натискът — постоянният, смазващ натиск — от анализаторите, от управителния съвет, от акционерите… и накрая от собствения му адвокат. Нейтън Джоунс бе узнал истината и бе заплашил да публикува документи на компанията. Това щеше да бъде краят на Били Боб Барнет.

Картелът се погрижи за Уейд Чандлър. Били Боб щеше да се заеме с Нейтън Джоунс. Но автомобилната злополука му спести този труд. Чист късмет. Знак, че съдбата му се променя. Пазарът на фючърси щеше да тръгне нагоре, непременно. А той щеше да сондира, да разбива скалите, да трупа газ до неизбежното вдигане на цените. Беше спасен. Докато не се появи един професор по право с мотоциклет.

Телефонът му иззвъня.

 

 

Когато Били Боб Барнет вдигна, Анхел каза:

— Те идват. Професорът и Карла. Какво искате да направя?

— Не ги пускай да прекосят реката. Тук е като в Лас Вегас, Анхел. Каквото се случи в Мексико, си остава в Мексико.

— Вие сте шефът.

Анхел прекъсна връзката, прибра телефона и се върна в колата. Извади автоматичната карабина, зареди пълнител и грабна очилата за нощно виждане. Пресече пресъхналото корито на Рио Гранде и зачака професора и Карла да дойдат. Щяха да дойдат. Нямаше къде да отидат освен на север от реката. Огнената стена щеше да ги подгони право към него. Трябваше само да чака.

 

 

Дуайт виждаше как пикапът се носи право към Анхел Акоста.

— Той ще убие тези двамата — каза Ланс.

— Знам.

Един полицай от граничния патрул бе минал на страната на злото. Нямаше да е нито за първи, нито дори за хиляден път. Просто имаше твърде много лесни пари за печелене. Затвори си очите и спечели милион долара. Само по себе си това беше грозно. Но да убиеш колега означаваше да прекосиш границата, която никой служител на реда не бива да прекрачва. Никога.

Мъжът, който се виждаше на екрана, трябваше да умре.

Още тази нощ.

До тази река.

Преди да убие онези двамата.

Докато все още имаше време да се овладеят събитията.

Но на кого да се обади? В окръг Пресидио можеше да има други колеги, навярно достатъчно близо, за да пристигнат навреме. Но ако и те бяха корумпирани? Трябваше му полицейски служител, който не можеше да бъде купен.

Той грабна телефона и набра един номер.