Марк Хименес
Тексаска история (27)

26

Шерифът остави Бук в „Паисано“, за да се преоблече, преди да провери в какво състояние е мотоциклетът. Но щом колата на шерифа изчезна от поглед, Бук се втурна по Хайланд Авеню към кантората на Били Боб Барнет. Не ми трябва уговорена среща, помисли си той. Не съм длъжен да играя по правилата, които преподавам. Не се нуждая от помощ. Мислеше и за помощничката си; бе обещал да я пази. Но не успя. Шерифът имаше право: неговите действия бяха вкарали Надин в болницата. Гневът му нарастваше с всяка крачка. Дългогодишните тренировки по таекуондо не му помагаха да се овладее. Беше бесен.

Били Боб Барнет бе наранил неговата помощничка.

Стигна до офиса на „Барнет Ойл“ — черният пикап не се виждаше никъде — нахълта през входа, изтича покрай Ърлин, без да чака покана…

— Хей! Професоре! Той е на заседание!

… втурна се по коридора покрай столовата, където масата бе отрупана с понички…

— Чакайте! — крещеше зад него Ърлин.

… блъсна затворената врата и влетя в залата.

Били Боб седеше на заседателната маса заедно с още трима мъже. Те носеха червеникавокафяви ризи и гледаха филма за фракинга.

— Господин Барнет — извика Ърлин, — той нахълта направо.

Били Боб вдигна ръка.

— Няма нищо. — Той се обърна към Бук. — Просто не обичаш да си уговаряш срещи, нали? — Огледа Бук от глава до пети — окървавената тениска, превръзката на челото — и стана. — Какво ти се е случило, по дяволите?

— Ти ми се случи. И на Надин. Тя е зле.

— Хъниуел? Пострадала ли е?

— Лежи в болницата. Със счупен крак и счупена ръка. Можеше да загине.

— Какви ги говориш, дявол да го вземе?

Двамата биячи с бръснати глави, които ги бяха следили по пътя за Мидланд, влязоха в залата и тръгнаха към него. Бук пристъпи насреща и застана пред шофьора.

— Ти ни изтласка от пътя, нали?

Мъжът напрегна мускули, сякаш се готвеше да го удари.

— Хайде, действай!

Таекуондото не е изкуството да пребиеш някого. Главното в него е самозащитата, овладяването на чувствата, телесната и духовна дисциплина, разбирането какво можеш, но не желаеш да го извършиш. Бук обаче изгаряше от желание да пребие тази горила.

— Моля те, направи го.

— Недей, Джимбо — обади се изотзад Били Боб. — Не искам да ми изцапаш с кръв чисто новия килим.

Мъжът отстъпи назад.

— Къде е черният пикап, който карахте вчера? — попита Бук.

Шофьорът сви рамене.

— Бъч замина с него за Хел Пасо.

— Колко удобно.

— По-удобно от ходенето пеш.

Бук се завъртя и посочи с пръст Били Боб.

— Заради теб синът на Нейтън Джоунс ще расте без баща. Ще докажа, че ти си го убил, че тия двама биячи ни изблъскаха от пътя и нараниха Надин и че твоят фракинг трови подпочвените води. Ще те изхвърля от бизнеса, Били Боб. Когато нарани Надин, ти го превърна в личен въпрос.

Бук се обърна към присъстващите.

— Не залагайте на него. Той отива в затвора.

Били Боб се усмихна.

— Желая ти хубав ден, професоре.

 

 

Карла Кент седеше на маса в двора на хотел „Паисано“. Беше проверила на рецепцията — професорът и помощничката му още не се бяха прибрали. Дежурният каза, че чул за злополука на магистралата снощи. Катастрофа с мотоциклет. Мъж и жена били откарани в болницата в Алпин. Карла позвъни в болницата; професорът не беше регистриран като пациент. Но Надин Хъниуел беше. Не пожелаха да кажат какво е състоянието й.

Господи, какво бе направила?

 

 

Бук излезе на тротоара пред офиса на Били Боб и пое дълбоко дъх, за да се овладее. Тялото му кипеше от гняв и адреналин. Той се върна към „Паисано“ и тръгна през двора. Спря. Карла Кент седеше от другата страна на фонтана, сякаш го чакаше. Бук тръгна към нея. Тя стана. На тениската й имаше надпис: Не фраквай Майката Природа.

— Тя добре ли е? Имам предвид стажантката ви.

— Тук новините летят бързо. Ще й мине. Счупена ръка и счупен крак.

— Много съжалявам, професоре.

— Вината не е ваша, госпожице Кент.

Тя се вгледа в кръвта по тениската му и превръзката на челото му.

— А вие добре ли сте?

Бук кимна.

— Оплетох се в бодлива тел. — Той издиша бавно, за да се успокои. — Исках да засиля натиска върху убиеца, а вместо това едва не погубих стажантката си.

— Ще я отведете ли у дома?

— След като докажа, че Били Боб я е наранил. И е убил Нейтън. Ще закопая негодника.

Очите й блеснаха.

— Еха, невъзмутимият професор по право е побеснял. Харесва ми да ви виждам такъв.

— Добре. Защото има още много да видите.

Тя беше връзката между смъртта на Нейтън и още нещо. Знаеше нещо. Затова Бук трябваше да я опознае.

— Госпожице Кент, готов съм да работим заедно.

— Карла. Можем да започнем още сега.

— Първо трябва да се поизмия, после да поговоря с полицай за мотоциклета.

Тя се навъси.

— Да не би да е с помощник-шериф Шърли?

 

 

Помощник-шериф Шърли духна настрани кичур коса, после избърса потта от челото си. Караше Бук и мотоциклета му към сервиза. Бук се бе измил и преоблякъл.

— Педро имаше бензиностанция и сервиз в града — обясни тя, — но художниците го прогониха.

— Как?

— Вдигнаха наемите в центъра и пропъдиха местния бизнес. Превърнаха стария сервиз на Педро в ателие. Затова сега той работи в личния си гараж, в мексиканската част на града.

— Значи има мексиканска част на града?

— Може да сме в Марфа, професоре, но това все пак е Тексас. Северно от железопътната линия винаги е било територия на белите. Сега там са янките, големи къщи зад високи стени. Южната страна е мексиканската. Предимно каравани и порутени кирпичени бараки.

Горещият вятър нахлуваше в кабината. Шърли пак духна непослушния кичур.

— Знаете ли какво обичам да правя в горещи дни като този? — попита тя.

— Не. Какво?

— Да си взема голяма чаша ледено сорбе, да подкарам нагоре към планината, където е по-хладно, да намеря хубаво местенце, да разпъна одеялото…

— Звучи приятно.

— … и да се чукам.

Тя се обърна към Бук и вдигна вежди.

— Какво ще кажете, професоре?

Тя излъчваше естествената хубост и непринудена сексуалност на селско момиче — великолепна комбинация. Бук го знаеше от опит. Но сега не му беше нито времето, нито мястото.

— Е, помощник-шериф…

— Шърли.

— Оценявам високо предложението, но…

— Имам белезници.

 

 

Сервизът на Педро бе в гаража до дома му на Ийст Галвестън стрийт, зад порутените сгради с надписа Майната ви, чинацисти. От малкия радиоприемник звучеше латино музика, а Педро Мартинес седеше на табуретка сред двора пред гаража и се взираше през очилата в някаква автомобилна част. Слязоха и се приближиха до него. На улицата играеха мургави боси деца. В къщата женски глас пееше мексиканска балада и през прозореца долиташе мирис на мексиканска храна.

— Жената на Педро прави най-доброто тамале в града — заяви Шърли. — Човек може да си поръча вечеря, докато му поправят колата.

Докато се приближаваха, Педро ги гледаше през очилата.

— Помощник-шериф Шърли — каза той.

— Педро, това е професор Букман. Мотоциклетът му се нуждае от ремонт.

Педро се усмихна.

— А, професорът каратист. Чух за вас.

— По местното радио ли?

— Не. Не го слушаме. То не е за нас, а за богаташите от севера. Но хората говорят за вас. — Той се изправи. — Дайте да видим тоя мотор.

— Аз ще си взема малко тамале — каза Шърли. — И ще си побъбря с Хуанита.

Тя тръгна към къщата. Бук и Педро се приближиха до пикапа и огледаха смачкания мотоциклет в каросерията. Педро се позамисли, после кимна.

— Мога да го поправя.

— Значи поправяте „Харли“?

— Si.

— А пипали ли сте „Харли“ досега?

— Не.

— Не знам… Реставрирал съм го на ръка.

Бащата на Бук го бе научил да реставрира „Харли“. Това му беше хоби. Реставрираше мотоциклетите и после ги продаваше — „даваше ги за осиновяване“, както се изразяваше — на достойни почитатели на модела.

— И аз ще го поправя на ръка — каза Педро. Той беше побелял, на около шейсет години, може би и повече. — Сеньор, аз съм Педро Мартинес. В целия окръг ме знаят. Ще се справя.

Педро отново седна на табуретката. Сложи си пак очилата, засили радиото и взе гаечен ключ.

— Е, сеньор, искате ли да ви поправя мотора?

Бук извади бележника си и започна да нахвърля условията на договор за ремонт.

Първо цената.

— Колко?

— О, много.

Бук въздъхна. „Много“ звучеше доста неясно. Той прибра бележника в джоба си. Може би трябваше да разчита на устен договор.

— Трябва ми скоро.

— Добре. Ще го направя.

Помощник-шериф Шърли се върна с кафяв книжен плик в ръцете. Бръкна вътре и извади тамале. Подаде го на Бук. Той не бе закусвал тази сутрин и беше гладен. Изяде тамалето.

— Вкусно е.

— Si.

Свалиха мотоциклета от каросерията и го вкараха в гаража на Педро. Бук имаше чувството, че оставя единственото си дете в колежа. Разбира се, той нямаше дете и никога нямаше да има; не искаше да предаде мутиралия ген на ново поколение Букман. Надяваше се Джоан да не го е наследила.

— Педро, сигурен ли си, че ще се справиш?

— Сеньор, мога да поправям мотори от всякакви марки и модели.

— Какви мотори?

— Ами само преди две седмици събрах една „Веспа“.

— „Веспа“? Не е съвсем същото като класически стар „Харли“.

Педро сви рамене.

— Имаше само две колела, също като вашия мотор.

Бук усети, че оставя детето си в неподходящ колеж.

— Веспите са за…

— La mariposa — каза Педро.

— Иска да каже „хомосексуалист“ — поясни Шърли.

Педро се усмихна.

— Момчето беше artista, художник. Караше лилава веспа с лепенка на „Чината“. Имаше лилава коса и оная татуировка на пръстите: КБСДД.

— Кени. Срещнахме го в пицарията.

— Да, той беше. Кени. Написа чека с лилаво мастило.

Бук хвърли последен поглед към мотоциклета.

— Грижи се добре за моя „Харли“, Педро.

— Пращаше го приятелят му — продължаваше Педро. — Симпатично момче. Той беше…

Бук направи крачка към колата.

— … онзи адвокат.

Бук спря.

— Адвокат ли? Какъв адвокат?

— Адвокатът, дето умря в някаква катастрофа. Пуснаха снимката му във вестника. Той доведе онзи mariposa да си вземе веспата.

— Чакай. Нейтън Джоунс е бил тук? С Кени?

— Si. Така се казваше. Помислих си, че и той е mariposa, но във вестника пишеше, че имал съпруга и тя била бременна.

Стигнаха до пикапа. Бук се мъчеше да осмисли информацията за Нейтън и Кени, но разсъжденията му бяха прекъснати, когато помощник-шериф Шърли се приведе навън, разкривайки значителна част от меките си гърди.

— Какво ще кажете за онова мое предложение, професоре?