Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Букман (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Con Law, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Марк Хименес
Заглавие: Тексаска история
Преводач: Любомир Николов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 11.04.2014
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Anna Omelchenco/Shutterstock
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-351-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17583
История
- — Добавяне
32
Окръжният център Форт Дейвис се намира на трийсет и пет километра от Марфа. Приятно планинско градче, пълно със застаряващи граждани, сякаш Американската асоциация на пенсионерите бе окупирала общината. Ключът бе за сейф в Първа национална банка на Форт Дейвис. Вътре имаше папка с документи, дебела петнайсет сантиметра. Карла прелисти съдържанието.
— Сондажни дневници — каза тя. — И данъчни декларации на „Барнет Ойл“. Това е то. Доказателството на Нейтън.
— Доказателство за какво?
Тя сви рамене.
— Тук са само числа. Никога не съм била много добра в сметките.
— Знам кой е много добър.
Бук и Карла влязоха в болничната стая и завариха Надин да седи в леглото. Джими Джон Дейл стоеше до нея. Беше запретнал десния си ръкав, сякаш демонстрираше мускули.
— Джими Джон? — изненада се Бук. — Какво правиш тук?
— Показва ми къде го е ухапал кон — обясни Надин.
— Дошъл си чак до Алпин, за да покажеш на младата дама къде те е ухапал кон?
— О, не, професоре. Докарах Бренда. Тази сутрин водите й изтекоха малко след като си тръгнахте. Вече роди детето.
— Добре ли са?
— Да.
Бук хвърли пред Надин документите от сейфа.
— Какво е това?
— Доказателството на Нейтън.
— Доказателство за какво? — попита Джими Джон.
— Не знаем.
Надин прелисти страниците с пъргавината на крупие.
— Числа… То се знае, пак ще е работа за стажантката. Добре, професоре, заемам се. И благодаря за бельото. Обичам памука.
— Пак споделяш.
— Къде е родилното? — попита Карла. — Искам да видя бебето.
— Ще ти покажа — отвърна Джими Джон.
Той изведе Карла от стаята. Надин се обърна към Бук.
— Бащата на Карла, Уейн Кент, петдесет и четири годишен, е загинал преди шест години при взрив на сондаж, близо до Одеса.
— Знам.
— Работил е за Били Боб Барнет.
— Това не го знаех.
— Карла и майка й съдили Били Боб и компанията за небрежност. Загубили. Оттогава Карла е погнала Били Боб. Той е издействал ограничителни заповеди срещу нея в четири тексаски окръга. Вмъквала се в куп обекти да търси улики. Като представител на Били Боб и компанията, Том Дън заявил в съда, че това е лично отмъщение. И че тя е неуравновесена.
— Кое е това сладко момченце? Това малко съкровище?
Изправена пред стъклото, Карла Кент правеше муцки и гукаше на повития в пелени Нейтън Джоунс-младши. Бук застана до нея.
— Е, професоре, не ти ли се иска да си направиш бебе?
— Точно сега ли?
— Някой ден.
Той винаги бе мислил, че някой ден ще стане баща. Докато не получи резултатите от изследванията. Нямаше да има Джон Букман-младши. Не изглеждаше справедливо. Но и животът не беше справедлив. Нито за Нейтън Джоунс-младши, който никога нямаше да види баща си, нито за Нейтън Джоунс, който никога нямаше да види сина си. Нито за сестрата на Надин. Нито за бащата на Бук. Нито за майка му. За никого.
— Хайде, усмихни се на леля Карла.
Те влязоха в стаята на Бренда Джоунс да й кажат какво са открили и че щом разберат какво означава, ще я уведомят. Тя се разплака.
— Иска ми се Нейтън да беше тук.
— Знам — каза Бук.
После потеглиха обратно към Марфа и спряха за късен обяд във „Фуд Шарк“ в центъра. Седнаха на дългата маса, където художниците се събираха като пеперуди около лампа, защото собственикът също беше художник; подреждаше различни конфигурации от стари телевизори с картина на всеки екран.
— Всяко дете се нуждае от баща — каза Карла. — Особено момчетата.
Така си беше.
— Поне ще си има дядо.
Да, поне.
— Още ли сте тук?
Бук вдигна глава и видя кмета на Марфа. Той не се усмихваше.
— Боя се, че да.
— Е, дано да сте щастлив.
— За какво?
— Днес загубих една готова продажба. Две момчета от Ню Йорк отказаха уговорена сделка. Чули, че из Марфа върлува убиец и трепе хомосексуалисти. Художниците се питали кой ще е следващият. Бояли се, че местните са ги взели на мушка.
— Е, погледнете откъм хубавата страна, кмете. Ако открием убиеца, в „Ню Йорк Таймс“ може пак да пишат за Марфа.
Лицето му просветля.
— Мислите ли?
Карла седеше в един от сандъците на Доналд Джъд в старото укрепление и клатеше крака.
— Харесвам ги — каза тя. — Моят вигвам е ей там — „Ел Космико“ заемаше съседния терен, — затова често идвам да съзерцавам изкуството на бетона. Знаеш ли, толкова са големи, че се виждат на „Гугъл Ърт“. Сякаш Господ ни гледа отгоре. Какво ли си е мислел?
— Господ ли?
— Джъд.
Бяха спрели пикапа пред фондацията „Чината“ и от там бяха продължили пеша до полето, където Джъд бе подредил шейсет бетонни сандъка — всеки точно 2,5 на 2,5 на 5 метра — на петнайсет групи. Карла се катереше по тях като хлапе на детска площадка.
— Ако бях момче, татко щеше да ме кръсти Кларк. Винаги ме наричаше моето супермомиче.
— Липсва ли ти?
— Всеки ден. На мама й е още по-тежко. Тя живее при мен.
— Грижиш ли се за нея?
— По-скоро тя се грижи за мен. Тя ми вдъхна страст. А той ме закали. Научи ме да се бия с момчетата — не чак толкова добре като теб — и никога да не отстъпвам. И да си служа с огнестрелно оръжие. Казваше, че мъжете уважават жена, която носи пистолет. — Карла се позамисли над последните думи, после посочи някъде зад Бук. — Ето един суров мъж с пистолет.
Бук се обърна и видя шерифа, застанал на паркинга между патрулната си кола и пикапа на Карла. Той махна на Бук да се приближи.
— Ще изчакам тук — каза Карла.
Бук тръгна през прерийната трева към шерифа. Отзад в патрулката седеше жена с мексикански черти. Бук се ръкува с шерифа, който кимна към Карла и сандъците.
— Успя ли да я разгадаеш?
— Да.
— Има ли нещо, което трябва да знам?
— Не.
Шерифът изсумтя.
— Е, приятел, ето нещо, което ти трябва да знаеш за нея. — Той отвори задната врата на колата. — Това е Лупе. Тя дежури нощем в „Паисано“. Лупе, това е професорът.
Бук поздрави жената. Тя само се усмихна.
— Малко е плаха пред чужди хора — каза шерифът. — Както и да е, спомнила си е нещо за пикапа, който беше пред хотела в нощта, когато стреляха по прозореца ти.
— Кафяв ли беше?
— Ъъъ… не.
Шерифът се обърна към жената.
— Лупе, кажи на професора какво видя.
— Пикапът имаше на бронята лепенка с онази, особената дума.
— Коя дума?
— Неприличната. — Лупе се изкиска. — Ама не е каквото си мислиш. Другата.
— Другата? Фракинг?
— Si. Точно тя.
Лупе посочи лепенката върху бронята на пикапа на Карла: Няма да ми го нафракате.
— Това е лепенката. И това е колата, която видях.
— А на стойката до прозореца има ловна пушка дванайсети калибър — добави шерифът.
Бук бавно осъзнаваше чутото. Обърна се към Карла. Тя лежеше по гръб върху сандъка, сякаш се припичаше на плажа.
— Съжалявам, че трябваше да ти поднеса новината, професоре. Ще предявиш ли обвинения?
Бук бавно поклати глава.
— Не. Искам да знам защо.
Шерифът кимна към Карла.
— Отговорът е там.
Шерифът и Лупе си тръгнаха. Бук се върна при Карла.
— Какво ти каза шерифът?
— Че ти си стреляла по прозореца на „Паисано“.
Изражението й бе по-красноречиво от всяко признание.
— Защо, Карла?
— Трябваше да те задържа в града. За да научим истината за Нейтън.
— И да можеш да си отмъстиш на Били Боб.
— Професоре, да не си ме проучвал?
— Да.
— Какво лошо има в отмъщението?
— Неподходящ мотив. Аз дойдох за справедливост.
— Били Боб уби баща ми.
— Ти си загубила делото. Съдебните заседатели смятат, че не го е убил.
— Били Боб правеше икономии на онзи сондаж в Одеса — от мерките за сигурност, от околната среда, от всичко и всекиго. Той не дава пукната пара за планетата или хората. Интересува го само печалбата.
— Значи си посветила живота си на една цел — да го вкараш в затвора?
— Или в гроба. — Тя помълча. — Мразя го.
— Омразата е коварен спътник.
Той знаеше. Беше се вкопчвал в омразата цяло десетилетие.
— Друго не ми остана.
— Ти ме използва, Карла.
— Не, не съм. Помогнах ти. Ти грешеше, професоре. Смъртта на Нейтън не беше нещастен случай. Не беше съвпадение. Ако беше напуснал града, никога нямаше да узнаеш истината. И убиецът му щеше да остане на свобода. А ти нямаше да постигнеш своята справедливост. Би трябвало да ми благодариш, че те задържах при нас.
— Като простреля прозореца? Можеше да нараниш някого.
— Със сачми за птици номер осем? Я стига. Недей да хленчиш, професоре.
— Ти ме излъга.
— Не съм те лъгала. Само не ти казах цялата истина. Това не е лъжесвидетелство, така казват в „Закон и ред“.
Бук въздъхна.
— Всички станаха адвокати.
Той се загледа на изток към Катидрал Рок. Това бе мотивът на Карла: тя обвиняваше Били Боб Барнет за смъртта на баща си и искаше отмъщение. Бук не изпитваше гняв към нея; той бе постигнал своето отмъщение. Човекът, който уби баща му, получи смъртна присъда; Бук отиде с мотоциклета до Хънтсвил, за да присъства на екзекуцията му в щатския затвор. Вгледа се в очите му зад стъклената преграда и не видя нищо. Само пустота. Докато гледаше как осъденият умира — мъжът, който бе опрял пистолет в главата на баща му и бе натиснал спусъка — желанието за мъст го напусна до последната капка. Цялата му омраза се изпари. Той не откри задоволство в смъртта на друго човешко същество. Максимата „око за око“ нямаше да върне баща му. Но той съчувстваше на Карла; тя още не знаеше, че отмъщението не запълва празнината.
— Ядосан ли си?
— Би трябвало.
— Значи не си. Добре.
— Защо?
Тя посочи вигвамите на „Ел Космико“.
— Защото никога не съм се чукала във вигвам.