Марк Хименес
Тексаска история (12)

11

Мълчаливо изминаха около сто и петдесет километра. Надин не настояваше да се прибират и не се оплакваше, че е гладна. Отначало караха на изток до Алпин, после завиха на север и слязоха от високото пустинно плато към равнините. Планините изчезнаха зад тях и скоро бяха заместени от петролни помпи. Сега прекосяваха нефтените находища в големия Пермски басейн, където тексаски магнати бяха трупали несметни състояния по време на възхода на нефтодобива и губили също тъй огромни богатства по време на неговия упадък. Земите се разстилаха плоски, голи и безрадостни, осеяни с телефонни ретранслатори, високоволтови линии и хиляди черно-жълти петролни сонди, клатещи ритмично конските си глави, неуморни като вятъра, но далеч по-изгодни, защото с десет замаха извличаха по един барел черно злато — с цена сто долара барела — от земните дълбини. Зловонието на петролната индустрия лепнеше над пейзажа като влажна тоалетна хартия.

Надин извика през вятъра и шума на двигателя:

— На какво мирише?

— На пари.

Наближиха Одеса откъм юг; гледката не беше по-добра, отколкото откъм север, изток или запад. Градът не представляваше нищо повече от леко разкрасен лагер, обитаван от сто хиляди души. Петролът ги хранеше, обличаше, превозваше и подслоняваше. Петролът бе тяхно минало, настояще и бъдеще. Тяхна надежда и страх. Техен живот.

— Пфу!

— Не казвай „пфу“, госпожице Хъниуел. Този петрол подпомага твоето образование. Много от тия сонди принадлежат на Тексаския университет. Досега университетът е спечелил около пет милиарда долара от тези находища.

— Тогава защо непрестанно ми вдигат таксата?

От двете страни на магистралата се редяха рафинерии, евтини мотели и стриптийз барове; една табела обявяваше гръмко: „При Джо — пържоли и забавления без дрехи“. На паркинга отпред имаше само няколко пикапа. Или пържолите не струваха, или езикът на Джо бе твърде изтънчен за местната публика; съседното заведение обещаваше „Чисто голи мацета“ и паркингът му беше претъпкан. По празните терени лежаха купища тръби и части за кули, очакващи пробиването на следващия сондаж. Тежки камиони и пикапи задръстваха платната около мотоциклета; грубовати мъже ги гледаха отвисоко, провесили татуирани ръце през страничните прозорци. На няколко пъти Бук бе посещавал осъдени в щатския затвор. Очите на тия мъже разказваха същата история: животът не ги бе пощадил.

— Защо местността е толкова гола? — попита Надин, след като бяха отминали покрайнините на града.

Равнината приличаше на лунен пейзаж. Без дървета, храсти или трева. Само сив прах.

— Заради солената вода от петролните кладенци. Някога я изхвърляли в обикновени ями. Тя се просмуквала в почвата и убивала растенията. Повече не израснало нищо и едва ли някога ще израсне.

— Гади ми се от това място — каза Надин. — Защо хората живеят тук?

— Работа. Когато останеш безработен, си готов да живееш където и да било, само и само да те наемат. Би приел всичко. Чувала ли си как политиците говорят по телевизията за работническата класа? Това е тя, госпожице Хъниуел. Хора с гимназиално образование. Повечето от работните места се прехвърлят в чужбина, където трудът е по-евтин, но петролът е тук, затова все още имат препитание.

— Не искам да живея тук.

— Не ти се налага. Образована си. Но никога не забравяй какъв е животът на тези хора. Никога не забравяй, че и те се нуждаят от средства.

Бук пое на изток по магистрала 20 към Мидланд и даде газ, сякаш се опитваше да не изостане от влака по железопътната линия, която минаваше успоредно на пътя. Високо в небето кръжеше лешояд.

 

 

— Повечето хора си уговарят среща.

— Бяхме наблизо.

— Били сте в Марфа. Получавам вестника.

Отдалече сградите в центъра на Мидланд изглеждаха като растения, изникнали от прерията. Градът бе известен с добива си на петрол, газ и Джордж У. Буш. Той бе израснал тук. Когато окончателно напусна Белия дом, първата му спирка на връщане в Тексас беше Мидланд; двайсет хиляди местни жители дойдоха да го приветстват. После Буш се оттегли в Далас.

Томас А. Дън също бе израснал в Мидланд. Напусна града, за да постъпи в колеж, после да учи право в Тексаския университет и накрая окончателно се прибра у дома. Сега беше на шейсет и три години, старши партньор във фирма „Дън“, която даваше работа на сто и трийсет адвокати и поддържаше клонове в Мидланд, Лъбок, Амарило и Марфа. От ъгловия си кабинет на двайсетия етаж Том Дън властваше над империя, разпростряна из цял Западен Тексас. Той беше адвокат по въпросите на петрола и газа, а Западен Тексас се крепеше на тях. Пермският басейн обхващаше седемнайсет окръга и сто и деветдесет хиляди квадратни километра; според прогнозите предстоеше да се добият още трийсет милиарда барела. Прекрасно време да бъдеш в тоя бизнес. Или да си негов адвокат. А Том Дън беше прагматичен човек — от онези, които дори и в леглото пресмятат какъв хонорар ще изкарат. Бук не познаваше госпожа Дън, но въпреки това й съчувстваше.

— Видях ви на погребението на Нейтън — каза той.

— Нейтън работеше за мен. Беше добър юрист, всеки месец си изкарваше нормата, без да се оплаква.

— Каква е нормата днес за младите адвокати, господин Дън, та да кажа на студентите си?

— Три хиляди часа на година.

— Божичко — ахна Надин.

Дън се позасмя.

— Типична реакция на новите ни сътрудници.

— Колко прави това? Двеста и петдесет платени часа на месец? — попита Бук. — Не ми звучи реалистично.

— Реалността, професоре, е, че започвам да начислявам хонорар още щом се събудя сутрин и спирам, когато заспя вечер. Винаги мисля за клиентите си. И за това ми се плаща: да мисля.

— Щом го обосновете логично, става по-лесно, нали?

— Много по-лесно.

Бук бе срещал мнозина старши партньори в големи адвокатски кантори; когато те посещаваха университета, знаменитият професор Букман винаги бе част от цирковото представление, целящо да привлече дарения. Старшите партньори бяха далеч по-големи търгаши от всички адвокати, които бе срещал. Може би в днешно време законът се превръщаше в бизнес и адвокатите трябваше да го купуват и продават. Някои фирми се хвалеха с хиляди адвокати и печалби за милиарди. Платените часове ставаха задължителна норма, а младите адвокати — безлична стока за продан. Бук нито веднъж не съжали за решението си да избягва частната практика. Не беше учил право, за да стане търговец. Искаше да стане герой като баща си, само че да държи закон вместо пушка.

— Значи пътувахте шестстотин и петдесет километра с този мотор, за да разследвате смъртта на Нейтън?

— С мен на задната седалка — уточни Надин.

— Не за това дойдох.

— Във вестника пише защо сте дошли.

— Нейтън ми изпрати писмо.

Бук подаде писмото на Дън. Той седна зад бюрото, сложи си очилата, измъкна листа от плика и зачете. Бук извади снимката от погребението и огради с кръгче лицето на Дън, както бе отбелязал другите хора, с които вече се бяха срещнали. После огледа кабинета. Навярно един и същ декоратор проектираше всички адвокатски кабинети в Америка, или поне онези, където бе влизал Бук. Мебелите, килимите на пода, картините по стените и дори фотографиите изглеждаха взети от някакъв задължителен каталог. Може би юристите намираха утеха в еднаквостта, а общото помежду им ги успокояваше, докато се бореха със скуката и начисляваха отработени часове. Бук не можеше да си се представи в креслото на Том Дън.

Дън свали очилата и въздъхна тежко, сякаш току-що бе узнал, че съпругата му изневерява; или още по-лошо — че е източила средства от общата им банкова сметка.

— Нейтън ли е написал това?

— Да. Научих, че клиентът, за когото говори, е Били Боб Барнет.

— Професоре, не знам какво си е въобразявал Нейтън, но не може да става дума за замърсяване на подпочвените води. Сондажите за шистов газ са изолирани със солидни слоеве цимент и стомана. Били Боб не пести от предпазните мерки. — Той се изкиска. — По дяволите, Били Боб е живо въплъщение на онзи стар виц — прекалено е тъп, за да бъде мошеник.

— Но е достатъчно богат, за да наеме вашата фирма. Колко ви плаща всяка година?

— Това е поверително, професоре — отвърна Дън, но не успя да сдържи усмивката си. — Осемнайсет милиона за миналата фискална година.

— Струва си един адвокат да бъде лоялен за такива пари.

— Част от трудовата характеристика.

— Нейтън пише, че ви е уведомил за замърсяването.

— Не е.

— Чудя се защо ли твърди обратното?

— Не знам.

— Може ли да надникна в кабинета му?

— Не сте толкова наивен, професоре. Адвокатска тайна.

Том Дън стана и пристъпи към прозореца. Беше висок, с прошарена коса и изглеждаше суров като пустинята. Махна с ръка към равнините на Западен Тексас зад стъклото.

— Погледнете как тия машини помпат денонощно нефт от земята. Знаете ли какво означава това по тия места, професоре? Работа. Мидланд и Одеса процъфтяват отново. Сто и петдесет хиляди работещи кладенци в Пермския басейн. Трийсет и шест милиарда долара за година. Това са страшно много заплати за страшно много работници. Но не много отдавна тия помпи бяха спрели, кладенците бяха запушени, работниците стояха със скръстени ръце, а сондите ръждясваха край магистралите. При тогавашните ниски цени старите кладенци не даваха достатъчно нефт, за да бъдат рентабилни. Били Боб промени нещата.

— Как?

— С добив на шистов газ.

— От нефтени кладенци?

— И още как! Разбирате ли, той е израснал в Одеса, баща му беше обикновен сондьор. Били Боб реши, че не иска да работи на сонда, а да я притежава. Отиде в Тексаския аграрнотехнически колеж и взе диплома. Петролен инженер. Опозна технологията на хидравличния фракинг. Тя се използва от около шейсет години, но никой не се беше сещал да я приложи в стари петролни кладенци — да проникне по-надълбоко, да разработи хоризонталните пластове, да отвори резервоара, за да извлича нефта по-бързо и в по-големи количества. А Били Боб го направи. Днес всички вършат същото. После той приложи хидравличното разбиване за добив на газ преди всички останали. Знае за този метод повече от когото и да било в Тексас, значи и в целия свят. Фракингът е възникнал именно тук. — Дън обърна гръб на прозореца. — Важното е, професоре, че хората тук са щастливи отново да имат работа. Нуждаят се от това. Няма да се зарадват, ако някой либерален професор по право посегне на хляба им.

— Това заплаха ли е?

— Наблюдение.

— Аз не съм либерал.

— Със сигурност не сте консерватор.

— А Били Боб какъв е?

— Богат.

— Той отнема земята на хората заради тръбопроводите си.

— Което е напълно законно в Тексас, както знаете много добре.

— Законно не значи правилно.

— Моля ви, професоре, не говорите на някой първокурсник.

— Чух, че собствениците на земя не са много доволни.

Том Дън сви рамене.

— На тяхно място и аз нямаше да бъда.

— Нейтън се е занимавал с делата. Мислите ли, че някой сърдит фермер може да го е избутал от магистралата заради това?

Дън поклати глава.

— Много сложно. Ако искаха да умре, просто щяха да го застрелят. Тук е Западен Тексас, професоре. Всеки си има пушка. Че и цял арсенал.

— Имате ли нещо против да се срещна с клиента ви?

— Да, имам.

— Е, тъй като не сме спорещи страни по дело или сделка, мисля, че мога да се срещна с него независимо от вашите възражения.

— Ще му кажа да ви очаква.

Бук стана.

— Благодаря за отделеното време, господин Дън.

— Професоре, защо толкова се вълнувате заради Нейтън Джоунс?

— Задължен съм му.

— Сигурно е голям дълг, за да дойдете чак до тук. Затова гледам да не съм задължен никому.

— Дори и на най-големия си клиент?

Бук тръгна към вратата. Надин го последва. Бук спря и се обърна.

— Знаете ли, господин Дън, ако адвокат подпомага или насърчава нарушаването на федералните екологични закони, полага му се да дели затворническа килия с клиента си. Малко юристи биха отишли в затвора заради клиент. Питам се колко ли пари трябват, за да поеме човек подобен риск. Какво мислите, може би осемнайсет милиона годишно?

Дън му хвърли изпепеляващ поглед, сякаш Бук беше млад адвокат, пропуснал да изпълни месечната си норма за втори пореден път.

— Първо, не съм ви в аудиторията, професоре, тъй че недейте да ми четете лекции. И второ, надявам се да е било преподавателска хипотеза, а не обвинение, защото ако ме обвинявате в престъпление, ще се наложи да вдигна телефона, да се обадя до Тексаския университет и да изразя пред декана недоволството си, което може да има неприятни последици за автора на подобни безпочвени и злонамерени обвинения.

— Аз съм на постоянен договор с университета, господин Дън.

— Аз пък съм на ръба на търпението си.

— А Нейтън е мъртъв.

— Не съм го убил. И Били Боб не е. Шерифът каза, че било злополука.

— Тогава и вие, и клиентът ви няма защо да се страхувате.

— От какво?

— Не от какво, а от кого.

— От кого?

— От мен.

 

 

— Мисля, че мина добре — каза Надин. — Това ли наричат „да подразниш лъва“?

— Да.

— Често ли го правите?

— Често.

— Някой да е реагирал по-остро?

— Дай определение за „реагирал“.

— Опит за телесни повреди.

— Случвало се е.

— А стрелба?

— Понякога.

— Колко пъти?

— Няколко.

— Дайте определение за „няколко“.

— Седем.

— Стреляли са по вас седем пъти?

— Може би осем.

Стажантката му тежко въздъхна.

— Значи във вестниците ще ме опишат като „невинна жертва, случайно попаднала под обстрел“.

— Обещах да ви пазя, госпожице Хъниуел. И ще го направя.

Ако седнеш на пейка в центъра на Остин, след пет минути ще те налетят поне петима амбулантни търговци. В Мидланд не беше така. Тук царуваха закон и ред — предимно ред.

Двамата седнаха на една пейка да си поотдъхнат преди обратното пътуване към Марфа. Тексаският вятър заплашваше да ги издуха. Пешеходците крачеха приведени напред, сякаш земята се бе извъртяла около оста си. Млади мъже с костюми и жени с официални рокли минаваха покрай пейката и влизаха в сградата. Явно адвокатите се прибираха след обедната почивка.

— Томас А. Дън — каза Надин. — Това „А“ трябва да е съкратено от „Алчност“.

— За щастие, това не е престъпление в Тексас, иначе щеше да има доста адвокати в затвора.

— Професоре, защо не се заехте с адвокатска практика? Щяхте да засенчите Дън.

— Точно затова. — Бук вдигна пръст към ъгловия кабинет на двайсетия етаж. — Знаех, че този живот не е за мен. Да работя между четири стени. Да нося костюми. Да продавам живота си на час.

— Той изглежда богат.

— Не се и съмнявам. Всеки си избира какъв живот иска, госпожице Хъниуел, както ще се наложи и на вас. Аз избрах да се возя на „Харли“ вместо на „Мерцедес-Бенц“.

— Не съжалявате ли за този избор?

— Само когато вали.

Тя се усмихна.

— Можехте да работите не за печалба, а за общото благо.

— Това и правя. Преподавам в университета.

— Хей, четох за онези опростими заеми.

— И до Туитър ли са стигнали?

— О, да.

— Е, аз не съм вземал от тях.

— Можехте да оказвате правна помощ на хора в беда.

— Затова сме тук — да подпомогнем с правните си умения един човек в беда.

— Но човекът е мъртъв.

— Така е.

— Професоре, Том Дън е негодник, но има право: смъртта на Нейтън е била злополука.

— За да те върна у дома ли го казваш?

— Искам да се прибера у дома, но вярвам, че е било злополука.

— Защо?

— Шерифът не изглежда глупав. Разследвал е много автомобилни злополуки. Щеше да разбере, ако Нейтън беше убит. А защо му е на Били Боб да убива собствения си адвокат? За пари? Та той е толкова богат, че плаща осемнайсет милиона адвокатски такси на Дън. За да не влезе в затвора? Колко богаташи попадат в затвора? Ако има замърсяване, ще обвини служителите си, компанията ще плати глоба и ще продължи напред. А ако Нейтън имаше доказателства, щеше да ги покаже на жена си или на най-добрия си приятел. Професоре, вие сте емоционално обвързан със случая. Не гледате обективно. Защото Нейтън ви е спасил живота.

— Да, спаси го. А аз не бях тук да спася неговия. Длъжен съм да разкрия как е умрял.

— Разкрихте го. Нейтън Джоунс е загинал в автомобилна злополука.

— Не трябваше да умира така.

— А сестричката ми не трябваше да умира от рак на осем години.

— На осем години?

Гласът на стажантката му затрепери.

— Това смаза родителите ми. Брака им. Семейството ни. — Надин помълча. — След нейната смърт никога не сме имали истинска коледна елха. Майка ми купуваше изкуствена.

Бук понечи да я прегърне, но се удържа.

— Съжалявам, госпожице Хъниуел. Просто не е…

— Справедливо? Едно нещо научих, професоре, животът е несправедлив. Аз не можах да го направя справедлив за сестра си и вие няма да успеете за Нейтън. Или за майка си.

— Професор Букман?

Бук вдигна очи и видя един млад мъж да го гледа с усмивка. Изправи се.

— Аз съм Тим Еган. Бях във вашия курс преди пет години. Какво ви води в Мидланд?

— Нейтън Джоунс.

Усмивката помръкна.

— Тъжна история. Той беше добър човек.

— За Дън ли работите?

— Всички сме там.

— Нефт и газ?

— Аха.

— Фракинг?

— Днес в бизнеса не остана друго.

— Знаете ли нещо за замърсяването на подпочвените води от добива на шистов газ?

— Не. И не искам да знам. Върша каквото ми наредят и си мълча.

Неодобрението на Бук навярно се бе изписало по лицето му.

— Вижте, професоре, ние не сме ченгета. Клиентите ни наемат да вършим каквото искат, а не да ги докладваме на федералните.

— Доколкото разбирам, не сте влезли да учите право, за да направите света по-добър.

— Влязох да уча право, за да печеля пари.

Неодобрението прерасна в…

— Не ме гледайте така възмутено, професоре. Когато се дипломирах, имах да плащам сто хиляди долара студентски заем. Дадох тия пари на университета, за да печелят преподавателите по триста хиляди на година, като водят два курса семестриално. С благотворителна дейност нямаше как да си изплатя дълговете. Тъй че вие сте виновни за състоянието на професията не по-малко от нас.

— Каква оценка имахте при мен?

— Петица.

— Трябвало е да ви пиша четворка.

 

 

Надин се бе отдръпнала към края на пейката, когато адвокатът заговори Бук. Сега тя се усмихна. Започваше да харесва професора.

— Надин?

Чувайки познат глас, тя се обърна и видя познато лице.

— Силвия?

Двете момичета се прегърнаха. Силвия Ънгър бе завършила факултета миналата година. Сега държеше в ръка голяма картонена чаша от „Старбъкс“.

— Тук има ли „Старбъкс“?

— Да, там зад ъгъла.

— О, слава богу!

Надин се пребори с импулса да грабне чашата на Силвия и да вкара малко кофеин в изтерзаното си тяло.

— Мислех, че искаш да работиш в Далас.

Силвия сви рамене.

— В Далас няма работа, затова дойдох в Мидланд.

— Още ли ходиш с онзи адвокат от Далас?

— Заряза ме и си хвана гадже от мажоретната група на Методисткия университет.

Надин поклати глава.

— Мъжете разправят, че търсят ум и характер, но всъщност искат само големи цици и стегнат задник.

— Гаджето беше момче.

Надин изстена.

— Мразя да става така. Не стига че те зарязва, ами и да предпочете момче…

— На мен ли го казваш?

Силвия не беше от Сан Франциско и навярно за пръв път преживяваше романтична връзка с гей. Изражението й подсказваше, че все още е безутешна. Надин сметна за благоразумно да смени темата.

— Харесва ли ти тук?

— На харизан кон зъбите не се гледат.

Вятърът се опита да вдигне роклята на Силвия над главата й. Тя здраво притисна ръце към бедрата си.

— Тук вятърът никога ли не спира? — попита Надин.

— Никога. И вечно вони на нефт.

— Забавно ли е да си адвокат?

— Забавно? — Силвия едва не се разсмя. — Надин, „забавно“ и „адвокат“ са взаимно изключващи се понятия.

— С какво се занимаваш?

— Със завещания.

— Харесва ли ти?

— Работа като работа. А ти какво правиш тук?

Надин посочи с палец професора.

— Работя за Букман.

— Чакай… да не си негова стажантка?

— Ами… да.

— Внимавай.

— Той не е лош човек.

— Луд е. Вечно си търси белята.

— Дойдохме с неговия „Харли Дейвидсън“.

— Ето, видя ли?

— Силвия, познавахте ли се с Нейтън Джоунс?

— Виждали сме се. Аз съм тук, той е в Марфа. Беше. Изглеждаше симпатичен. Не съм работила с него, но трябва да е бил добър адвокат, щом обслужваше най-големия ни клиент.

— Били Боб Барнет?

— Да. Какво търсите в Мидланд двамата с Букман?

— Дойдохме да се видим с Том Дън.

Силвия се навъси.

— Мрачният властелин. Гадняр. Когато говори с мен, зяпа гърдите ми.

— Забелязах. А аз почти нямам гърди.

— На мъже като Дън им стига самата мисъл.

Двете се разхилиха.

— Не те видях вчера на погребението на Нейтън — каза Надин. — Беше ли там?

Силвия поклати глава.

— Дън каза, че отива от името на фирмата, а ние да си стоим тук и да трупаме хонорари. Дотам му стига съчувствието.

— Нейтън прати писмо на професора. Твърдеше, че в добива на шистов газ има нещо нередно. Така ли е?

Силвия сви рамене.

— Не знам. Онези в Отдела за нефт и газ са като масонска ложа. С нас, от завещанията, изобщо не разговарят. А първият урок в адвокатския занаят е да не задаваш въпроси и да си държиш езика зад зъбите.

— Нейтън сигурно го е пропуснал. Кой друг би могъл да знае, ако е имало нещо нередно?

— Беки.

— Коя е тя?

— Секретарката на Нейтън.

 

 

— Нейтън се държеше с момичетата като по-голям брат — каза Беки Оукс. — Повечето адвокати ни третират като робини.

Беки бе работила като секретарка на Нейтън през цялата му адвокатска кариера.

— Беки, ти знаеше ли, че Нейтън ми е изпратил писмо?

Надин бе отказала да посетят Музея на нефта в Мидланд, тъй че след една кратка спирка в „Старбъкс“, където тя изгълта едно грамадно фрапучино…

(— Само да не ми повърнеш върху мотора — бе я предупредил Бук.

— Никой не обича чистофайниците — бе отвърнала тя.)

… те се завърнаха в Марфа и засякоха Беки точно когато излизаше от работа. Тя се озърна плахо и сниши глас.

— Той ми каза. Какво мисли, че става с подпочвените води.

— А ти каза ли на някого?

— Не, кълна се. На никого. — Тя се поколеба. — Само на мъжа ми.

— Какво работи той? Съпругът ти.

— Техник на сонда. При Били Боб.