Софи Никълс
Роклята (9)

7.
Сива пола от момичешка училищна униформа, стандартен модел, скъсена при подгъва и стеснена по шевовете. Училищни униформи „Бригс“. 2010 г.

Живееха в Йорк от два месеца. Ела тъкмо беше започнала да свиква с кратките студени дни, когато мъглата изпълзя от реката и се заотърква в тесните улички като огромна котка с влажна сива козина.

После внезапно в града нахлу мартенският вятър, реката се разпени с кафява пяна, хората се защураха по улиците, пазарските им торби се издуваха като платна, гълъбите пляскаха френетично с криле под стрехите. В Градините на музея изблици дъжд прогониха катеричките и подранилите туристи и заплющяха по първите лехи с лалета. Дори гаргойлите по катедралата сякаш се поснишиха на резбованите си плинтове, а каменните ангели се загърнаха по-плътно в своите ронещи се криле.

Мама не обичаше вятъра.

— Навява ми безпокойство — мърмореше и опипваше тънките ръкави на любимите си рокли. — Кога ще дойде пролетта?

— Не сваляй палтото, докато не дойде май — каза Грейси и потупа носа си с ръка в ръкавица.

— Май? — ахна Мама. — Дио мио. Дотогава всички ще сме изпозамръзнали.

Но Ела обичаше вятъра. Харесваше й как плясва бузите й и оплита косата й, как ухае на неща, които се надигат и завързват. Обичаше да застава на брега на реката и да протяга широко ръце, като почти си представя, че може да лети.

— Носиш ли си шала? — попита Мама, когато Ела се върна от училище за пореден път с възпалено гърло. — Не, нали? Ушите ти са като ледени късове.

Този път дори прочутата гаргара с морска сол, лавандула и мед на Мадаар-Бозорг не успя да помогне. До вечерта Ела беше вдигнала температура. Тресеше я. Имаше чувството, че се носи под тавана и от треската очите й ще изскочат. Беше толкова слаба, че не успя да се възпротиви на пластира с градински чай и розмарин на Мама.

Ела пискаше и хриптеше. Мама не й обръщаше внимание и мажеше гърдите й с решително изражение.

Момичето се предаде, изтощено, а Мама извади яйце от джоба си и разтърка цялото й тяло. Това беше любимата й техника. Ела знаеше, че след това яйцето ще се постави в камерата на хладилника до формата за лед и замръзналата бутилка водка.

— За да отнеме температурата — винаги казваше Мама.

Най-накрая, положила хладна и лека ръка на челото на дъщеря си, обяви:

— Трябва ни лекар. Отивам до съседите, ще питам Грейси на кого да се обадя.

Ела кимна, топлината се надигаше от стомаха й и помиташе тялото й в червена вълна.

Когато доктор Картър пристигна, изобщо не изглеждаше така, както тя си представяше лекарите. Като начало, изглеждаше много млад. Мама дръпна завесата, а той приклекна до леглото съвсем не по докторски. Отблизо лицето му беше гладко избръснато, с решителна брадичка и бляскави като на Били очи.

— Така, млада госпожице — каза той. — Какво сме сътворили?

— Може ли, сеньорита? — попита, преди да постави слушалката под нощницата й, сякаш я канеше на един валс в спалнята. Никак не по докторски.

— Ангина — отсече. — Антибиотици. Боя се, че са необходими при този вид възпаление.

През мъглата на болката Ела видя как Мама приглажда роклята на ханша си, чу как предлага на доктора чаша кафе. Затвори очи.

Когато пак ги отвори, светещите стрелки на будилника с Бети Буп, една от най-дразнещите находки на Мама от И Бей, сочеха половин час след полунощ. Чу стъпки по стълбите — Мама си тананикаше нейната песничка тихо, под носа си. Пак затвори очи и усети на челото си хладна кърпа.

Малко след това чу звънтенето на чаши в кухненската мивка, после боси крака през коридора и шумоленето, докато Мама се събличаше в тъмното и се мушна в леглото си от другата страна на завесата.

— Мама… — опита се да прошепне, но устата й не издаде никакъв звук и Ела се понесе сред рой пера.

* * *

Интересно, мислеше си Ела, как тялото ти може да прави едно — да маже препечена филийка с масло или да слуша как госпожа Косингтън обяснява, че земното ядро е от разтопена магма, а умът ти да е на съвършено друго място.

В такъв момент пристигаха Сигналите, влитаха в главата й като ято гневни птици, всички с червени клюнове и зелени крила, различни от всички други, които беше виждала — поне с обикновените си очи.

Какво имаше предвид с това, с обикновените си очи? Не знаеше точно. Просто нямаше представа откъде идват тези образи, нито как са влезли в съзнанието й. Сякаш се притискаше към външната страна на тялото си и усещаше как въздухът по кожата й започва да променя цвета и текстурата си.

Забеляза, че винаги се случва, преди нещо да се обърка или когато някой е ядосан или разстроен, или пък просто когато седеше сред голяма група хора — например на събрания.

Беше питала Мама за това само преди няколко дни — за странните вихрени цветове, за усещанията.

— Точно така — беше отвърнала майка й съвсем прозаично. — Сигналите. Няма от какво да се боиш, Ела-исима. Понякога са много полезни.

Но Ела искаше да зададе още толкова много въпроси. Дали ще започнат да се появяват все по-често? И как се оказваше способна понякога да се настрои към мислите на хората? Това редно ли беше?

Но Мама напоследък беше все заета с някоя от клиентките си или с доктор Картър.

Беше забелязала, че Сигналите се появяват в частност около новата й приятелка, Катрина Къшуърт. Защото, ти да видиш, ето я и Голямата Новина. Ела най-сетне си намери нова приятелка — точно така, момиче!

Катрина Къшуърт беше русокоса, с едно синьо и едно кафяво око. И именно тя казваше „ти да видиш“. Разправяше на всички, че с Ела са Неразделни. Тази дума използва пред майка си, госпожа Джийн Къшуърт, Много Важна Персона в този град.

Високомерна дърта крава, каза Били, заедно с надутата си дъщеря.

Когато Били ги беше приближил на площадката днес, Катрина въздъхна шумно и каза:

— Този Били си мисли, че те притежава като пликче с топчета за игра или книга от библиотеката. Виж го как се лигави по теб, какъв малоумник!

Беше казала и още нещо:

— Не може да те пъхне в джоба си като спечелено жетонче, нали се сещаш. А и всички казват, че с него има само Неприятности.

Когато Катрина произнесеше нещо, то сякаш винаги започваше с Главна Буква.

Катрина Къшуърт живееше край Хълма, в една от най-големите къщи в града. Излизаш от разкривените редици улички в центъра, минаваш покрай килнати магазинчета и кафенета, покрай ниски дребни сгради с колони, които Ела добре познаваше, после през моста Лендъл Бридж и нагоре, много нагоре, покрай гарата към хиподрума. Там, където небето се разтваряше, къщите се променяха в редици от просторни къщи в стил „крал Джордж“, долепени една до друга, с големи прозорци и лъскави черни парапети или елегантни вили с щукатури, отпред с каменни стъпала. А къщата на Катрина беше една от най-големите и най-пищните.

Градината й беше колкото парк. Там растяха огромни кестенови дървета, имаше люлки и катерушки. Имаше и смешна градинска къщичка — Катрина я наричаше лятната къща — където си правеха пикници със сандвичи с изрязана коричка, бисквити, кексчета и стъклени бутилки кока-кола със запотени стени, които прислужницата Леонора им приготвяше в специална кошница.

— Тя не е прислужница — каза Катрина. — Леле, от твоята уста звучи толкова средновековно! Тя си е просто Леонора, познавам я от съвсем малка, беше ми бавачка.

Но там работеше и Милтън, мъж с намръщена физиономия, който возеше Катрина и майка й в голямо сребристо беемве и живееше в апартамент над гаража. Носеше специална фуражка с герб и мъкнеше покупките на госпожа Къшуърт.

— А тя умее да пазарува, да знаеш — казваше Катрина.

* * *

— Пссссст…

Звукът беше като запалване на малък фишек.

— Хей, Ела! Освен че си тъпа, си и глуха, а? Опитвам се да говоря с теб!

Тайното съобщение се приземи на чина пред нея — листче, откъснато от тетрадка и прегънато няколко пъти до размера на ледено зърно от градушка. Ела пусна листчето в скута си, разгъна го с една ръка под чина и бързо го погледна.

Почеркът беше дребен и закръглен, буквите бяха вдълбани в хартията, сякаш пишещият ги беше редил с бавен, решителен натиск:

„Днес след училище. Чакай ме пред момичешките съблекални“.

Ела усети как космите на тила й, където косата й бе хваната на стегната опашка, се наелектризират. Впи нокти в дланите си и опита да улови погледа на Били.

Усмихвай се. Гледай ги право в очите.

Но когато хвърли поглед през дясното си рамо, лицето на Катрина грееше в толкова широка усмивка, веждите й бяха повдигнати с такова очакване, че Ела не се сдържа и устните й също се извиха в усмивка. Така уговорката беше потвърдена. Освен това, помисли си Ела, можеше да се откаже от всякакви идеи да се държи настрана. За всички бе ясно, че Катрина Къшуърт не действа така.

Но беше и любопитна. Какво беше накарало Катрина — или Кат, както предпочиташе да се нарича, „Защото Катрина звучи толкова, как да кажа, сякаш си глътнал бастун, не смяташ ли?“ — какво я беше накарало да направи първата крачка? Обикаляше бавно около Ела още от пристигането й почти по котешки, като се замислиш. Като шарената котка, която Ела наблюдаваше от магазина как дебне в двора и обгражда плячката си. Катрина я душеше, наблюдаваше и чакаше да види какво ще направи.

В три и половина тя вече чакаше, отпуснала се до стената край вратата на момичешката съблекалня, с нацупени устни, левият й крак в изискана лачена обувка се мърдаше нагоре-надолу по гърба на десния.

Когато Ела се зададе по коридора, Катрина се прозя и протегна ръце и крака с театрално отегчена физиономия.

— Е, готова ли си?

Чакаше, но всъщност не чакаше.

— Днес сме без Били? — Катрина се престори, че се нацупва.

Ела поклати глава.

— Имам право на приятелки, Били — беше му казала следобеда. — Може да е приятно. Искам да върша и момичешки неща.

— Добре — съгласи се той, — но точно Катрина Къшуърт?

Направи физиономия и заситни в обратна посока, размахал ръце, със събрани колене и вирнал задник под комичен ъгъл, сякаш беше с твърде тясната и твърде къса пола на Катрина и с обувките й с не-съвсем-позволени-в-училище токчета.

Ела знаеше, че го е засегнала.

— Сещаш се къде живея, нали? — приказваше Катрина. — Ще ни отнеме десет минути повече дотам днес. Не съм с колата, защото мама излезе. Както обикновено.

— Няма проблем. Обичам да вървя.

Ела подритна камъче по паважа. Тайничко изпита облекчение. Идеята да седи на задната седалка на колата, докато странният мъж шофира, й се струваше леко зловеща. Заваля дъжд и капките оставяха петна по обувките и ръкава на палтото й.

Докато се изкачваха по хълма, хвърляше тайни погледни към пиана и кукленски къщи, изкусно рамкирани от големи елегантни прозорци. Възхищаваше се на идеално оформените живи плетове, на цинковите спираловидни тръби за увивни растения и на огромните чукала от ковано желязо по вратите.

След това завиха по чакълеста алея, от двете й страни високи дървета образуваха нещо като влажен зелен тунел. Между листата, от които се стичаха дъждовни капки, се появи къща, бяла къща, подобна на сватбена торта с редове прозорци, накацали по стените й като желирани ромбчета, и колони от фондан край предната врата.

Катрина се навъси.

— Дом, скъп дом.

Ела спря в огромното фоайе и се огледа. Беше красиво. Искаше да прокара ръка по гипсовите орнаменти, които усукваха покрай стените цветя и лози, или да пристъпи между цветните петна — рубинено, изумрудено и сапфирено — които светлината рисуваше по лъснатия под през стъклописите от площадката на стълбището по-нагоре.

Но тогава се спря. Почувства съвсем слабо нещо студено да преминава през нея, лепкаво неприятно чувство, заради което се загърна по-добре в палтото си.

Нещо на ръба на сетивата й завибрира отначало леко, после все по-силно. Сини и червени завъртулки. Силно нащърбени бели черти. Сигналите. Примигна яростно в опит да ги прогони.

После се обърна и се усмихна на Катрина.

— Прекрасна къща — каза.

* * *

— Е, как беше горе, в Голямата Къща? — попита Били, докато лежаха проснати на килима в хола, уж пишейки домашното по математика.

Ела се сети за стаята на Катрина, за куклите, подредени грижливо на леглото, за кукленската къща — точно копие на къщата, в която се намираше, чак до чукалото на вратата с формата на лъвска глава, прозорците от цветно стъкло, витите стълби и мебелите във всички стаи.

Опита се да се сдържи и да не зяпа огромното легло с четири колони в центъра на огромен розов килим, окичено с тюлени розови завеси и лампички, прилежащата баня с огледални стени и редички луксозни шишенца и бурканчета, както и купчини меки сгънати бели кърпи.

През цялото време усещаше как Катрина я гледа и следи реакциите й.

После се сети за Леонора, която им донесе чай на два малки подноса, как седнаха и ядоха в кресла, тапицирани с розова кожа в тон със стаята, която Катрина нарече „стая за игра“. Тя също беше нейна. Имаше идеално подредено бюро, огромен плосък компютърен монитор и студийни снимки в естествен ръст на Катрина по стените, леко замъглени на яркобял фон. Кутии с компютърни игри и дивидита бяха прилежно натрупани по рафтовете, а купчина списания лежаха върху розовата плексигласова масичка за кафе.

Сети се колко голяма и пълна с проскърцвания и ехо й се стори къщата, как нямаше кой да ги попита как е минал денят им и какви домашни имат, само Леонора се скриваше в сенките, тътрейки се с оцапаните си пантофи.

— Там е много, много голямо — каза. — И скъпо — навсякъде има какви ли не неща, на места е розово… наистина розово…

Гледаше как Били приема тази информация с отегчено завъртане на очи.

— И е някак си… тъжно. Въпреки цялото розово. Разбираш ли, нямах усещането, че там е весело. Ако изобщо звучи логично…

— Майка ми веднъж влезе там — каза Били. — За някакво градинско парти. Нямаше право да влиза вътре. Само до коридора и кухнята. Работеше нещо като сервитьорка, носеше много тъпа униформа, мен ако питаш, поднасяше от онези дребни хапки на поднос и чаши с шампанско. Но надникнала през прозореца и каза почти същото… Каза, че е много, много голяма къща…

Били поклати глава, сякаш се опитваше да освободи достатъчно място в мозъка си, за да обхване представата за такава къща.

— Но не съм изненадан, че е тъжно — добави, почесвайки се по главата. — След смъртта на момчето и така нататък.

— Какво момче?

— О, още ли не ти е казала? Предполагам, че не й се говори за това. Брат й. По-големият й брат.

— Какво е станало?

— Някаква ужасна болест. Нещо с бъбреците. Учеше в нашето училище. Беше ужасно. Към края целият пожълтя…

Били отмести поглед към ъгъла на стаята, сякаш си спомняше.

— После внезапно почина. Край. Ей така. Горкото момче. Оттогава минаха четири-пет години. Беше по-голям от нас. Катрина още беше в началните класове.

После се извърна към нея с пакостлива усмивка.

— Онази къща сигурно е пълна с призраци… Все пак, ако Катрина ми беше сестра, определено щях да се върна да я преследвам.

Метна се към Ела, притисна ръцете й към пода, загъделичка я под ребрата, доближи лице до нейното и започна да надава призрачни звуци.

— Престани, глупчо! — тя измъкна ръка и го плесна, без да може да сдържи смеха си.