Софи Никълс
Роклята (17)

15.
Кърпичка с избродиран инициал „Ф“. Поръбена с дантела. От 30-те години на XX век.

На Ела й се иска да е невидима.

Иска да се промъкне тихо покрай всички гости, да изрита обувките си, да усети хладните плочки под босите си стъпала.

Никой няма да я види да преминава по коридора, да прокарва ръка по бялата стена, да поспре пръсти на гипсовия корниз, по лозите и цветята му.

В подножието на стълбището ще се измъкне от черната рокля, ще се окъпе в езерото от светлина, лееща се през цветните стъкла на прозорците, ще остави червеното и жълтото да паднат върху нея, да се разплискат по косата, ръцете, голите й рамене.

— Ела, Ела-исима, къде си се отнесла, тезора!

Мама я гледа, в ъгълчето на устата й се крие усмивка.

— Хайде, мечтателке. Искам да покажа красивата си дъщеря.

Ела се усмихва ли, усмихва, докато устните не изсъхват и зъбите й не започват да пулсират. Усмихва се на майката на Катрина и на бащата на Катрина, когото вижда за пръв път. Усмихва се на съветник Пайк и на госпожа Косингтън, и на всички клиентки на майка си. Дори отвръща на самодоволната усмивка, кацнала на лицето на Катрина — момичето се носи като призрак по стълбите в роклята си — розова, разбира се — ушита от Мама. Петно червена светлина от цветното стъкло на прозореца се процежда по дясната й буза като изкуствена кръв.

Взима тясната чаша с шампанско от сребърния поднос и тръгва след гърба на Дейвид с безупречно ушития му костюм към гостната. Гледа шарката на индийския килим. Възхищава се, когато Мама й ги посочва, на картините по стените, на нечии особено красиви обеци, на ваза бели рози. Усмихва се и се усмихва.

През цялото време усеща Сигналите, които притискат гърлото и лактите й, бутат я между лопатките като дребни ръце.

— Бягай — шепнат. — Бягай.

* * *

В стаята пред големия телевизор група мъже бяха потънали в огромните кожени дивани.

Щорите на прозорците безшумно се спускаха сякаш съвсем сами.

— Имат много фини сензори за движение — обясни бащата на Катрина. — Улавят още оттам, когато някой влезе в стаята — той посочи вратата. — Невидими, нали? Всичко е скрито зад корнизите… После се настройват към точните нива на светлината по всяко време, за да намалят до минимум отраженията по екрана.

Прекоси стаята и застана до прозореца.

— Разбира се, настройките могат да се направят според личните предпочитания. Аз лично обичам да гледам филми в пълен мрак, но жена ми предпочита да е леко затъмнено…

Посочи през прозореца към просторната морава в далечината.

— Свързал съм и цялата напоителна система — пръскачки, скрити маркучи, всякакви такива неща. Работят прекрасно…

Дейвид се усмихна учтиво:

— Много впечатляващо. За пръв път виждам подобно нещо.

Господин Къшуърт изгледа и двамата с внезапно притеснено изражение. Катрина видя, че яката на внимателно изгладената му риза е омекнала от потта. Ярките сини карета висяха омачкани и криви. Сякаш усетил погледа й, баща й разкопча второто копче на яката си и започна да сваля тежките си сребърни копчета за ръкавели, за да навие ръкавите си чак до лакътя.

— Това ще предизвика революция в начина ни на живот — каза леко отбранително. — Наричаме го ДОМОДОМ. Защото, разбира се, правилният термин за домашните автомати е домотика. Виждате ли играта на думи? — и той нервно се засмя.

Изобщо не прилича на Катрина и майка й, помисли си Ела. Интересува го какво мислим. Не иска Дейвид да го смята за глупак.

— „Сони“ и още доста други вече се заинтересуваха — продължи господин Къшуърт. Гласът му изтъня и се забърза, сякаш усещаше, че може да изгуби вниманието на Дейвид. — Всъщност през изминалата седмица преговаряхме с „Майкрософт“. Вече имаме договори със знаменитости, музиканти и футболисти. Не могат да ни се наситят.

— Така ли? — Дейвид поглади брадичката си. — Невероятно.

— Да — потвърди събеседникът му. — Светът е полудял по автоматизацията. Това е бъдещето. Ако се интересуваш, мога да ти споделя няколко насоки — докосна носа си и смигна на Ела.

Дейвид се усмихна:

— Не си падам по инвестициите. Така и не разбрах как действат. Не, ще се придържам към медицината, оставям останалото на хора, които знаят какво правят. Бизнесмени като теб.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил — отвърна бащата на Катрина. — Имаш блу рей обаче, предполагам?

— Боя се, че и по този въпрос ще трябва да те разочаровам — добродушно призна Дейвид. — Най-често вечер нямам никакво време да гледам телевизия. Вероятно моят телевизор ще ти се стори като музеен експонат. Но засега ме устройва идеално.

Господин Къшуърт изглеждаше истински озадачен. Настана миг мълчание и той замислено прокара пръст по ръба на чашата си с вино.

После се разнесе висок глас.

Госпожа Къшуърт влезе, балансирайки табличка с ордьоври в едната си ръка и чаша с шампанско в другата.

— Греъм, надявам се, че не отегчаваш всички до смърт — каза с резкия си, ясен глас и се обърна към останалите с изкуствената си усмивка. — Извинявам се от името на съпруга си, скъпи гости. Напоследък е станал ужасно отегчителен. Казах му го. Нали, Греъм? Колко пъти ти повтарям, че ако чуя още нещо за пръскачки или автоматизирано ОВК…

— Това е отопление, вентилация и климатизация — намеси се с надежда съпругът й, но замлъкна при погледа, който му хвърли тя.

— Да, скъпи. Благодаря ти, че ни просвети. Както казвах и както му повтарям непрекъснато, наистина непрекъснато, чуя ли още нещо по въпроса, направо ще си прережа вените. И определено има вероятност просто да го напусна заради някой малко по-интересен мъж…

Смехът й прозвуча като цвилене в стаята, понесе се над гостите на дивана, някои се изправиха и излязоха, промърморвайки като оправдание, че отиват за още едно питие или за още от онези вкусни закусчици.

Познатата топла вълна се надигна от шията на Ела и пропълзя към лицето й. Усещаше Сигналите, които прескачаха между господин и госпожа Къшуърт, драскотини с червени шипове, нейните твърди и назъбени, неговите колебливи, свиващи се в себе си, вече избледняващи в оранжево.

Дейвид бързо се намеси:

— Според мен е много увлекателно. Много, много интересно — и се усмихна на госпожа Къшуърт с най-добронамерената си усмивка. — Смятам, че съпругът ви трябва да е ужасно горд с постиженията си. Доколкото разбирам, а аз не съм съвсем сигурен, че знам за какво приказвам, но едно е да построиш специално замислен съвременен дом, а съвсем друго е да осъвремениш къща, толкова стара, колкото… този ваш прекрасен имот, да скриеш всичко, като запазиш красивите отличителни черти на архитектурата и така нататък.

Говореше бавно, целенасочено, гладко, като ла крема в кафето на Мама. Това беше гласът за успокояване на пациенти и подейства безотказно на госпожа Къшуърт, отрезви я и за пръв път я остави безмълвна, без да знае какво да каже.

Тя вдигна ръка към гърлото си и насочи ледено синия си поглед към Дейвид.

— Виждам, че двете момчета вече са си допаднали. Лекарят и изобретателят. Очарователно! Сега ме извинете, ще ви оставя да си играете с малките си играчки.

И тя се отдалечи наперено.

— Наздраве — вдигна Дейвид чашата си. — Сега разкажи ми за поливната система…

Господин Къшуърт се прокашля и подрънка с дребните монети в джоба на панталоните си.

— Извини жена ми. Не говори сериозно. Винаги е била малко по… пламенна… страстна, ако ме разбираш… Така… какво точно те интересува?

— Започва! — извика някой от коридора и хората започнаха да се тълпят в стаята край тях, присядаха по облегалките на диваните, дори приклякаха по пода.

Ела забеляза, че Пайк се е намърдал до госпожа Къшуърт и й подаваше още една чаша с шампанско. Ръката му остана на кръста й, там, където роклята — ушита толкова умело от Мама с новия плат от Лондон — беше изрязана много дръзко. Пайк, от друга страна, беше с лъскав сив костюм от материя, която Мама би описала като евтина. Анемична вратовръзка от червена коприна се спускаше от закопчаната догоре яка и от време на време той я приглаждаше нервно с дългите си бели пръсти. Ела виждаше, че въпреки начина, по който се беше подпрял на мраморната камина, без да откъсва поглед от майката на Катрина, все пак се чувстваше неловко.

Погледът му за кратко се срещна с нейния, докато оглеждаше стаята, после пак се спря на нея. Въобразяваше ли си, или връхчето на езика му се стрелна по сухите му устни, докато очите му шареха нагоре-надолу по тялото й, после се вторачиха в нейните? Катрина беше права. Той наистина беше змия. Нещо в него наподобяваше влечуго.

Разнесе се силно шъткане.

На огромния телевизионен екран принцът тъкмо беше пристигнал в Уестминстър и опъваше куртката на униформата си.

— О, горкичкият — завалено измърмори подпийнала жена с лилав кафтан.

Мама стоеше като омагьосана, ту възкликваше, ту се възмущаваше на процесията от шапки, дамски чанти и рокли.

Накрая пристигна и бъдещата принцеса. Слезе от сребристия автомобил и Ела чу как Мама ахна с дълга, бавна въздишка.

— Аликзандър Маккуин — въздъхна с възхищение. — О, виж дантелата, детайлите. Просто съвършенство.

По-късно гледаха как двойката излезе от катедралата и се качи в автомобила.

— Превъзходно — високо обяви съветник Пайк и затегна вратовръзката си, докато камерата даваше в близък план златните херувимчета и ширитите от униформите на пехотинците.

Дъждът престана и слънчевите лъчи позлатиха перата и шлемовете на гвардейците — екранът се изпълни с наситено бели петънца.

Слънцето нахлу в стаята, която все още беше пълна с хора, пристъпващи от крак на крак. Светлината се разля през дългите оранжерийни прозорци.

Чашите се пълнеха и звънтяха наздравици. Хората отново започнаха да говорят с нормален тон.

Гледаха как кралицата и кралското семейство застават на балкона на двореца и махат на хората, изпълнили булевард „Дъ Мел“.

— Всеки мъж, жена и дете в Британия, нейната общност и империя с право може да се гордее в този момент с това, което ние, британците, правим най-добре с богатото ни наследство, с историята ни… — говореше коментаторът.

— А разбира се, чуждестранните ни гости по тези земи са добре дошли да се присъединят към празника — обяви съветник Пайк.

Ела почувства погледа му върху себе си. Мъжът се поклони ниско на шега от другия край на стаята. Момичето се изчерви, когато другите гости се заизвръщаха да ги погледнат.

Лицето на Мама се изопна от гняв. Ела я видя как отвори уста да каже нещо, после я затвори. Дейвид пристъпи по-близо до нея и стисна ръката й.

— Страшно опасна работа е това — каза някой и кимна към екрана, където камерите следяха самолетите на „Червените стрели“, които се събираха във формации и после се разпръскваха. — Едно погрешно движение и си свършен.

* * *

На Ела й се искаше да потанцува. Остана в залата за малко, гледаше другите хора как телата им се извиват и усукват, отпуснати от виното и смеха. Видя как някои от жените изуха обувките си и въздъхнаха с облекчение, разперили притиснатите си пръсти.

Сети се за Били, зачуди се дали той танцува. Вероятно не. Но каквото и да правеше, сигурно много повече се забавляваше.

Непрекъснато си гледаше телефона, откопчаваше малката чантичка, обсипана с жълти сатенени листенца.

Накрая пое по стаи и коридори да търси Катрина. Почти не я беше виждала, откакто пристигнаха. Дори тя щеше да е по-добра компания от палмите в саксии и по-възрастните мъже, които се опитваха да уловят погледа й над ръбовете на полупразните си бирени чаши.

Мина през вътрешното фоайе, малкото помещение, където Леонора окачваше палтото си, слагаше си престилката и обуваше пантофите си. Разбира се, Леонора не беше на партито. Катрина каза, че ужасно се обидила, задето й дали почивен ден. Смятала, че не е редно временно да бъде заменена от екип наети сервитьорки с глупави униформи с къдрички. Беше отишла на гости на сестра си.

Сега Ела дочу шум откъм неосветения вестибюл. Кикот и звук, сякаш някой дращеше по стените. Спря се в коридора. Спря и звукът. Тръгна отново и звукът отново се разнесе.

Изведнъж от мрака излезе Катрина, приглаждайки розовата си рокля на бедрата, потупвайки прическата си, за да прибере разпилени кичури.

— Ето те и теб! — каза го така, все едно тя я беше търсила.

Ела я остави да я помъкне по коридора. Остави я да я хване под ръка. Притвори очи и се заслуша в бъбренето на момичето.

Едва когато пак влязоха в гостната, го видя за миг. Тъмен силует в периферията на зрението й излезе от сенчестия ъгъл и прекоси коридора, по който вървяха. Стана толкова бързо, че може и да си го беше въобразила. Изскърцването на лачена обувка. Проблясък на раирана риза.

— Какво? — навири брадичка Катрина. — Какво има?

— А, нищо — устните на Ела се движеха свободно, сякаш по собствена воля. — Нещо ми се привидя.

* * *

Фабия завъртя шампанското в чашата си. Усещаше топлината му да се разлива по ръцете и раменете й, бузите й поруменяваха.

Въпреки онзи ужасен Пайк и гадните му думи, сега й беше приятно. Обичаше празненствата. Всъщност след прибързаните приказки на Пайк няколко души се решиха да я приближат, направиха й комплименти за успешния бизнес, питаха я как се чувства на новото място. Изглежда, се стараеха да бъдат искрено приветливи и добронамерени, да тушират останките от неприятното чувство, и тя усети как раменете й се отпускат, започна да се наслаждава на музиката и дребните разговори, които я заливаха с вълни златно и зелено.

С наслада и задоволство гледаше няколко от роклите си в стаята. Например Али Брайтуейт със семпла рокля от тъмносин креп, набрана на деколтето, с пола тип „лале“, а аксесоар беше една от любимите находки на Фабия — огромна брошка на „Трифари“ с цветчета от кристал и позлата. Беше рискувала и с леопардовите обувки с нисък ток. Изглеждаха идеално.

— Кой да знае? — отбеляза Али, ухилена пред огледалото. — Ако не беше предложила, никога не бих се осмелила да ги доближа. А сега страшно ми харесват. Но сигурна ли си, че не са малко просташки?

— Носени от правилния човек по правилния начин — категорично не — отсече Фабия. — Номерът е всичко да остане семпло.

Али беше послушала съвета й — единствените й аксесоари бяха обувките и брошката, като изключим дребни диамантени обеци на винт. Сега жената погледна към Фабия и се усмихна, вдигнала чашата си. Излъчваше лъчезарност.

Там беше и младата жена, която работеше в магазина на Брайтсуейтови. Фабия така и не можеше да запомни името й. Но беше дошла с прекрасен тоалет, роклята от петдесетте години в нарцисово жълто, с красиво набрана на ситни къдрички сърцевидна линия на деколтето и прекрасна широка пола с шест тюлени фусти. След няколко дребни корекции сякаш беше шита специално за нея. Фабия й беше намерила и най-подходящата чантичка — тип кошница, от същия период, с дъно от плетено лико в естествен цвят, капакът — покрит с имитация на перли и украсен с плодове от рязано кадифе с мъниста. Ягоди, портокали, няколко грозда — толкова приятна чанта. Жената дори си беше сложила малките бели памучни ръкавици. Фабия я гледаше как флиртува с един от колегите на Дейвид. Да, наистина можеше да успее.

— Госпожа Морено? Скъпа…

Фабия почувства здравата ръка на рамото си и се обърна към Одри Косингтън, учителката на Ела, засияла пред очите й.

— Фабия. Наричайте ме Фабия, моля…

Одри кимна и наклони бутилка шампанско, увита в колосана бяла салфетка по посока на чашата й.

— Не, благодаря. Трябва да внимавам, веднага ме хваща.

— Тогава ще изпия и вашето, може ли? — Одри изсипа бутилката в чашата си и я остави на масата. Направи лека гримаса. — Ама че събиране, а? Джийн определено знае как да организира такива неща. За мен това обикновено е истинско изпитание, но много ми харесва да разглеждам творенията ви. Преобразили сте целия град.

Страните на Фабия пламнаха още по-силно.

— Не мисля, че мога да твърдя…

— Определено можете, скъпа. Както казах, глътка свеж въздух. Точно от каквото имахме нужда. — Тя сведе поглед към роклята си. — Вижте мен например. Облякохте ме в червено, в червено, за бога. А получих толкова много комплименти.

Фабия се усмихна.

— Изглеждате прекрасно. Наистина. Прическата ви е чудесна. А обувките…

Одри протегна крак и го завъртя, за да се наслади на елегантните златни обувки с лек ток.

— Така че, скъпа, просто исках да ти кажа да не му обръщаш внимание — тя посочи към Пайк, изопнал се до Джийн Къшуърт, опипващ ръкава на лъскавото си сиво сако. — Недолюбват го, колкото и да се опитва да се изкара другояче. Обзалагам се, че няма да го изберат повторно. Част от политиката му… — тя потръпна. — Да кажем, че е твърде десняшка за този град. Един бог знае какво прави Джийн с него. — Одри погледна събеседничката си право в очите. — Казвала съм й го лично, да знаеш.

Напрежението се завърна в раменете на Фабия. Извъртя се странично от Джийн Къшуърт, за да не се досети домакинята им, че я обсъждат.

— Не ми обръщай внимание, скъпа, не искам да те излагам. Просто много държах да знаеш… — Одри постави ръка върху ръката на Фабия. — Мисля, че се досещаш какво искам да кажа. А Джийн. Погледни я само. Изглежда великолепно. Ве-ли-колепно. Предполагам, че роклята е от твоите?

Фабия кимна, благодарна, че стъпва на по-безопасна почва.

— Уших я специално за нея. По вдъхновение от тоалет в един стар брой на списание „Синемаскоп“.

— Определено изглежда прекрасно — смигна Одри. — Сигурно е много доволна.

С идеалния си усет към точния момент Дейвид изникна до Фабия.

— Госпожо Косингтън — палаво заблестяха очите му. — Позволете да отбележа, че изглеждате абсолютно очарователна.

Одри го смушка игриво в ребрата.

— Продължавай, стари ласкателю — засмя се тя. — Всичко е благодарение на Фабия. Е, оставям ви, влюбени птиченца.

При тези думи се обърна, размаха чашата си с шампанско към тях и на китката й проблесна златна гривна.

— Прекрасна е — ухили се Дейвид. — Казва каквото мисли. Точно както стоят нещата. Винаги е била такава.

* * *

Празненството продължаваше. На моравата беше издигнат навес и сега блещукаше меко в падащата вечер, осветен от окачени фенери.

Гостите се понесоха кротко натам. От оранжерията Ела ги наблюдаваше как се събират на групички и се разпръскват като мъгляви облаци нощни пеперуди.

— Какво ти става? — попита Катрина. — Да не ти липсва любимият?

Ела изсумтя и се помъкна след нея по влажната морава. От платнището на навеса се издигаше лека пара и то сякаш се носеше на няколко сантиметра над тревата.

Откри Мама и Дейвид на една от кръглите маси с боядисани в златисто столове и седна до тях, като си вееше със салфетка.

Лицето на майка й беше зачервено. Хвана ръката на Ела и я заобръща, оглеждайки формата на пръстите й.

— Ръцете на баща ти — каза. — Тази вечер приличаш толкова много на него, тезора.

Момичето издърпа ръката си с досада. Мама беше пила твърде много.

— Определено се превръща в красавица — потвърди Дейвид с усмивка. — Онзи младеж ей там цяла вечер не може да свали очи от нея.

Кимна към бара. Едно момче, което беше виждала преди сред единайсетокласниците в училище и явно работеше в компанията за кетъринг, бършеше една чаша с влажна кърпа. Когато Ела срещна погледа му, бързо отклони очи.

— Да, виждам, че ще трябва внимателно да я следим — намигна Дейвид. — Скоро ще разбива мъжките сърца наляво-надясно. Но — повдигна ръката на Мама и я целуна — смятам, че в това отношение прилича на майка си.

Милият, добър, красив Дейвид с блестящи сини очи, с разхлабена вратовръзка, с бретон, падаш на челото като на ученик.

Ела се усещаше мрачна и груба. Дразнеше се сама на себе си. Какво й ставаше? Защо не можеше да е щастлива?

Сведе поглед и оправи приборите пред себе си, подравни ножа с вилицата, побутна лъжицата да заеме идеален прав ъгъл спрямо чашата.

— Може ли малко вино, моля? — попита и ги загледа напълно в духа на празника как й угаждат, церемониално наливат розето в чашата й, пускат кубче лед от кофичката.

Ела се сети за топката с изкуствен сняг, който Мама й беше подарила една Коледа. Гледаше как се вихрят снежинките и ярко оцветените фигури се размазваха, запечатани в миниатюрната си буря, а тя ги гледаше отвън и отражението на собственото й лице надвисваше над нея в извивката на стъклото.

* * *

Шш… Не казвай. Шшш…

Къщата е пълна с тайни. Държи ги наблизо, зад дебелата бяла мазилка на стените и в тежките гънки на завесите.

Но когато си невидим, когато мястото ти е никъде, можеш да се движиш свободно из стаите и коридорите. Къщата сама се разтваря пред теб. Чуваш всичко, виждаш всичко.

Ела вървеше по коридора към гардеробната. Мама я беше помолила да й донесе кърпичката, беше я забравила в джоба на шлифера си и Ела с удоволствие се възползва от оправданието да се измъкне от блъсканицата и суетнята, да се занимае с нещо.

По-късно не можеше да си спомни как се е случило. Сигурно беше отворила погрешна врата. В един момент стоеше в коридора с ръка на месинговата брава. В следващия момент вратата се отвори и тя беше вътре, без да може да помръдне от мястото си. Виждаше каквото виждаше, но сякаш друга нейна част, скрита дълбоко в нея, гледаше през очите й.

— Шшт! — каза тази друга част, — Шшт! Нищо не си видяла. Абсолютно нищо.

Тогава тихичко затвори вратата. Изу обувките си и ги хвана в ръка. Тихо, внимателно се отдалечи по коридора.

Но от вътрешната страна на клепачите й образът продължаваше да пламти. Джийн Къшуърт, легнала на старинно писалище, разтворените й крака, белите й стъпала, кръстосани в глезените, притиснати към движещия се гръб на съветник Пайк.

Ела продължи напред. Въздухът се притискаше към нея, превръщаше се в твърди ивици. Сигналите подскачаха наоколо като пламъци. Бягай! — шепнеха. — Бягай. Но на нея й беше твърде горещо и леко й се гадеше. Опря ръка в стената и се насити да поеме дълбоко въздух.

Откри правилната врата. Измъкна кърпичката от джоба на Мама и я сгъна в дланта си.

После спря — искра червено — опасност — прескочи в тялото й. Някой я беше проследил до гардеробната. Усещаше очите му, пареха тила й. Обърна се бавно.

Съветник Пайк с разхлабена вратовръзка, с навити ръкави над лактите, оголили ръце без косми, стоеше на прага и бършеше челото си с опакото на дланта си. Отметна косата си от очите и дъхът му просъска между зъбите.

— Какво правиш? — попита със завален от алкохола глас. — Какво си въобразяваш, промъкваш се боса, шпионираш хората?

Ела го погледна. Усети, че другата й част, скритото момиче в нея, гледа ли, гледа. Сякаш се взираше в дълъг тунел и съветник Пайк беше в края му с лъснало от пот лице, очите му като свредели пробиват дупки в нея.

— Попитах какво правиш тук? Преравяш джобовете на хората? Крадеш им вещите?

Грабна китката й и усука дланта й нагоре — тя изохка. Разтвори пръстите й със сила.

— На м-майка ми е.

Със свободната си ръка разгъна кърпичката и му показа избродирания инициал: „Ф“.

— От джоба на палтото й. Помоли ме да й я донеса.

Той пусна ръката й, сякаш допирът й го отвращаваше. Тръсна глава и открехна вратата точно колкото да я пусне да мине.

Тя извъртя тяло, за да не се налага да се опира в него. Чуваше бързия му, горещ дъх. От сладката воня на алкохол й се повръщаше.

Тогава той протегна крак и я спъна. Чу смеха му — груб, накъсан звук — когато залитна към него и протегна ръце да не падне. Падна върху рамото му, той я грабна с една ръка, другата с лекота се плъзна под полата й, напипа ластика на бикините й, стисна меката плът на дупето й с палеца и показалеца си.

— Малка никаквица — каза и се засмя тихичко. — Вече не сме толкова самодоволни, а?

Притегли я по-силно към себе си, докато тя се опитваше да се освободи. Гаденето се надигна в гърлото й, когато осъзна, че пръстите му напредват надолу в бикините й.

— Сигурен съм, че ти харесва, нали? — подсмихна се той, дишайки в лицето й. — Сигурно не можеш да се наситиш. Но аз не те харесвам толкова. Теб и твоята надута майка. Мислите се за нещо особено, нали? Нали? Само че сте нищо. Нищожества.

Изблъска я, избърса ръка в кърпичката и я метна на пода. Вратата се затвори леко и безшумно зад него.

Ела се облегна на стената с пламнало лице, усещаше студенината на мазилката между лопатките си. Не знаеше колко дълго е стояла там, впила поглед, без да мърда, в затворената врата.

 

 

— Къде беше, тезора? — усмихна се Мама.

— Щяхме да пращаме хора да те търсят — засмя се Дейвид и й наля още вино.

— Не можах да намеря кърпичката ти — чу Ела собствения си глас. — Не беше в джоба ти. Нямаше я.

* * *

После не можеше да си спомни много ясно какво се беше случило след това.

Усети вибрацията на телефона в чантичката с цветните листенца и внимателно го погледна под покривката.

Пишеше й Били.

Чакай ме след 10 мин пред къщата на К?

Написа му отговор, залята от вълна на облекчение.

Лесно беше да се измъкне. Този път избегна къщата, промъкна се отстрани, минаваше само по пътеки, осветени от празничните фенери. Пушачи се събираха на групички на различни места по терасите. Един й махна.

— Хей, Ела! Искаш ли да си дръпнеш?

Тя долови слабата миризма на джойнт, носеща се във въздуха над аромата на розите и окосената трева. Не спря, само поклати глава и смехът се разнесе зад гърба й.

Били се беше облегнал на един от стълбовете на лампите, имитиращи викторианската епоха, в началото на входната алея. Когато видя лицето му в кръга оранжева светлина, се наложи да потисне импулса да се затича към него, да се втурне в прегръдките му.

— Уха! — възкликна той, като я огледа от глава до пети. — Изглеждаш фантастично.

Тя усещаше как търси подходящите думи, но го правеше почти безсъзнателно.

— Ужасно е — каза и гласът й се разнесе тъничък и равен в простора на заобикалящия ги мрак.

— Сериозно? Толкова ли е зле? — ухили се Били. — Е, мадам, каляската ви очаква — той направи широк жест към празната алея. — Накъде? Към реката?

Ела кимна и потрепери.

— Къде ти е палтото? Да се върнем да го вземем?

Тя яростно поклати глава.

— Добре.

Били свали голямото си промазано яке и го уви около раменете й. Прегърна я и заразтрива ръцете й, за да я стопли.

Вървяха чак до моста Милениум Бридж и седнаха по средата му. Реката се простираше от двете им страни, гладка като стъкло.

Ела си спомняше, че тогава се почувства така, сякаш цялата й енергия е изтекла от тялото й. Беше толкова уморена, че си помисли дали просто да не легне там, направо на моста. Прокара ръка по топлите дъски. Сведе поглед към разперените си пръсти, сякаш вече не бяха нейни дори когато гледаше как по-широката длан на Били ги покрива. Пое си въздух.

— Омагьосващо, нали? — дочу гласа му. — Тук имаш чувството, че просто можеш да се отпуснеш, да паднеш назад във водата и няма да се чуе и звук. Реката просто ще те поеме. Може да плаваш вечно.

Сънят на Ела се завърна в мислите й, дърветата, спускащи се надолу, докосващи лицето й, корабчето, Мама, Дейвид. Примигна.

Усещаше очите на Били върху себе си, лицето му се приближи, ръката му докосна тила й, устните му леко допряха нейните.

Тогава в нея се надигна вълна паника. Нещо се разби в гърдите й. Устата й сякаш се пълнеше с речна вода.

Изправи се, изтласка го с всичка сила и той полетя назад към извития парапет.

— Защо го направи? — вече му крещеше, думите се препъваха една в друга, бързи и тежки. — Защо го направи, по дяволите?

Лицето на Били беше пребледняло в мрака.

— Помислих… Ела, съжалявам, помислих…

— Грешно си мислил, значи, глупак такъв!

Тя чу как гласът й отскача от водата и се връща като ехо. Защо крещеше? Не знаеше. Сърцето й препускаше толкова силно, че можеше да изскочи от гърдите й, вече дори не можеше да вижда добре, пред очите й танцуваха само червени вълнообразни линии, мракът подскачаше и се люлееше около нея и тя вече не можеше да различи къде започва нещо, нито къде свършва, само имаше чувството, че всичко се върти все по-бързо и по-бързо, далеч от нея.

Чу стъпките си, краката й с глупавите сребърни пантофки тупаха по асфалта, поемаше си дъх на пресекулки, Били се задъхваше някъде близо зад нея. Чу и гласа му:

— Ела, ЕЛА! Чакай! Съжалявам! Моля те, Ела! Ела, ЧАКАЙ!

Но тя продължи да тича, докато вече съвсем остана без дъх. Продължи напред, докато вече не можеше повече, преви се над парапета в горния край на стълбите от другата страна на реката, изпотена, хриптяща, и зачака дишането й да се успокои.

Когато отново започна да вижда добре, различи тънък силует в мрака, в подножието на стълбите.

— Ела — каза той. — Толкова съжалявам. Всичко обърках. Знаеш, че никога… никога не бих направил нищо, от което да се почувстваш зле. Моля те, нека се погрижа да си в безопасност. Да те изпратя до вас.

Да е в безопасност? В безопасност?

Ела усети червените мехурчета да се трупат в периферията на зрението й. Присви очи.

— Сигурно се шегуваш.

Гласът й вече беше тих, спокоен, стъклен като реката.

— Никога повече не ме доближавай, Били Викърс. Не искам изобщо повече да те виждам.

После се изправи и тръгна внимателно по тихите улици, изопнала рамене, притиснала неподвижно ръце до тялото си.

На ъгъла на „Алма Теръс“ и „Фулфорд Роуд“ зави вдясно и продължи да върви, докато не видя трепкащите сред кестените светлини в края на входната алея на Катрина. Тръгна по алеята, вече стъпваше по чакъла, отметна косите от очите си.

Мама и Дейвид стояха на входното стълбище. Ела видя, че Мама е преметнала палтото си през ръка. Махна леко на дъщеря си.

— Карина, тъкмо те търсехме. Къде беше?