Софи Никълс
Роклята (5)

3.
Бебешко одеялце. Бяла мериносова вълна. Ръчно плетено.

Ела открай време беше различна от другите деца. Фабия го разбра още в мига, в който пое новороденото вързопче в ръце, обгърна крехките й пилешки костици, усети как сърчицето й бие бързо и силно, притиснато до нейното.

Бебето беше странно тихо и спокойно и я гледаше с големи, нито съвсем зелени, нито съвсем сини очи, но фокусирани идеално така, че Фабия се зачуди какво ли вече си казва наум.

Роди се точно преди полунощ в Деня на вси светии, по времето, когато, както би казала Мадаар-Бозорг, световете на живите и на мъртвите за кратко се застъпват. Ромбове лунна светлина проникваха през прозореца на болничната стая на третия етаж и се разпиляваха по чаршафите. Бебето сякаш се протягаше към тях, отваряше и затваряше ръчичките си като розови пъпки, стискаше в опит да хване светлината в ръка.

Името й се появи лесно. Фабия много ясно видя формата му в съзнанието си, всъщност може би го чу, понесено от есенния вятър, като вихър от листа или дима от първите запалени огньове? Изабела като Изида, Светлата, Великата господарка на луната и магията, защитничка на мъртвите, царица на началото във всички стари приказки.

Но тя винаги я наричаше Ела в чест на онази първа нощ, нейната и на Енцо. Уханието на жасмин и орлов нокът, звънтенето на чашите, звуците, понесени в тежкия въздух към балкона, където Енцо стоеше и я чакаше.

— Харесваш ли джаз, белисима? Били Холидей? Нина Симоун? Чуй, това е любимката ми. Ела Фицджералд. Магнифика. Каква богиня… You go to my head and you linger like a hearty refrain and I find you spinning round in my brain like the bubbles in a glass of champagne.^[1]

Беше поставил ръка на кръста й, бедрата му се полюшваха леко с ритъма, който се извиваше около тях и между тях.

— Не е ли прекрасно усещането как минава през теб като… като… — Беше вдигнал ръка, сякаш да улови думата във въздуха. — Като е-лек-тричество?

You go to my head with a smile that makes my temperature rise, like a summer with a thousand Julys, you intoxicate my soul with your eyes…^[2] Високите ноти се преплитаха с думите му и се пръсваха пред нея в хиляди зелени, червени и златни частици.

Онази нощ, нощта на раждането на Ела, тя си позволи да си спомни всичко това, да изпита себе си, да погали спомена като опипване на стара рана.

Сестрата се бореше с дръжката на прозореца и накрая го тресна заради силния вятър.

Но бебето Ела лежеше съвършено спокойно, обхождаше всичко с кроткия си, ясен поглед.

— Тя е била тук и преди — каза сестрата и погали бузата на Ела, остави я да стисне юмручето си около пръста й. — Няма да се пусне…

Да, помисли си Фабия, повтаряйки си думите безмълвно, вярно е.

От месеци мислеше само за този момент, питаше се какво ли ще е да преживее всичко това сама. Очакваше да се чувства малка, несигурна, уплашена. Защото Енцо не беше с нея да я погали по косата, да пусне компилация от любимите си джаз парчета или да я разсейва, като се смее на собствените си ужасни шеги.

Ала когато моментът настъпи, тя изобщо не се почувства така.

Сви крака под белите чаршафи и размърда пръсти. Изтощена — да.

Всеки мускул в тялото й болеше и пулсираше. Но когато погледна бебето в прегръдките си, нейното бебе, нейното и на Енцо, нещо в душата й се размекна. Не знаеше точно как да го опише. Освен че това чувство имаше цвят, най-нежното синьо, започваше от стомаха й, стигаше до сърцето й, краищата му полилавяваха и се превръщаше в кадифено розово като листенцата на орхидеите, които растяха в градината на Мадаар-Бозорг.

Сега бебето ритна с краче и издаде слаб мяукащ звук. Очите му търсеха лицето на Фабия. Чудя се как й изглеждам точно в този момент, помисли си Фабия. Огромен лунен лик, размазан, разфокусиран.

— В безопасност си — прошепна тя. — Вече няма нужда да се притесняваме за нищо.

Но знаеше, че просто се опитва да убеди себе си.

Всъщност Ела нито за миг не създаваше проблеми. Когато Фабия се сещаше за онези първи трудни години — нещо, което се стараеше да не прави — се виждаше като малка фигурка с износено палто и протъркани обувки, хванала Ела за ръка, влачеща се от град на град, от живот на живот. Виждаше и как Ела просто беше гледала всичко наоколо с ясните си синьо-зелени очи, сякаш напълно примирена с това, което можеше да се случи.

Фабия я беше поставяла внимателно в кошчето й насред кухненските подове на толкова жени, докато тя търкаше и лъскаше, подреждаше, остъргваше засъхнала храна от купища чинии, пълнеше и разтоварваше съдомиялни, гладеше и сгъваше дрехи. И през цялото време Ела лежеше тихо, свиваше и отпускаше юмручета, отваряше и затваряше очи и от време на време си мърмореше нещо.

А сега вече бяха в Йорк, последната спирка, както се надяваше Фабия, края на дългото й пътуване. Само преди три седмици гледаше дъщеря си, вече петнайсетгодишна, полудете, полужена с буйна кестенява коса и спокоен поглед, застанала в дворчето, докато мъжете трупаха кашоните и си подвикваха, а едно кученце джавкаше.

Беше видяла как Ела наблюдава с обичайното си спокойно и сериозно изражение, сякаш част от нея беше някъде другаде, някъде далече и напълно недостижима.

Фабия Морено усети, и то не за пръв път, как я пронизва страх за дъщеря й.

Щеше й се момичето да се киска, да пищи и да не я свърта на едно място, да губи търпение, дори да тропа с крак и да се оплаква, да иска неразумни неща точно както беше виждала да правят други девойки.

Някаква част от Ела изглеждаше недосегаема дори за Фабия. Човек никога не беше сигурен какво точно си мисли. И вечно беше забила нос в книгите.

Освен това, разбира се, го имаше и другото, всички знаци, които Фабия знаеше, че трябва да търси у една дъщеря. Сигналите. Дарът, с който се раждаха всички жени в рода й, по един или друг начин.

Да виждаш, да чуваш, да усещаш. Да знаеш кой пристига още преди да е пристигнал. Да усещаш какво си мисли. Ела го притежаваше, тя знаеше. Но се чудеше дали самата Ела вече го беше разбрала.

Сега погледна надолу към темето на дъщеря си, към косата, образувала плътен ореол, пропит със слънчева светлина.

— Нали здраво държиш стълбата, карина? — попита и се приготви да пренесе тежестта си на единия крак, докато се протяга да завие последния винт за полилея на тавана.

Ела отвърна поглед от прозореца и стисна бояджийската стълба с подновена решимост.

— Не знаех, че можеш да правиш такива неща, мамо.

— И аз не знаех — засмя се Фабия, а от полилея в ръцете й по стените заиграха разноцветни отражения. — Но как беше онзи израз. Странните думи. Не ми казвай. Ще си спомня… Плувай… или потъни?

Дори сега, почти шестнадесет години след пристигането си в Англия, все още се бореше с езика. Изпускаше думи, забравяше правилната им подредба. Гласните сякаш никога не звучаха точно както трябва, изречени от нейните уста. А тук, на север, се чувстваше още по-непохватна. Хората говореха толкова различно.

Понякога я заболяваше глава от непрестанното съсредоточаване, за да вникне в думите им.

Толкова потискащо. Беше образована, интелигентна, но все пак невинаги успяваха да разберат какво казва.

— Трябва ни нов магазин за рокли, нещо различно — беше се усмихнало момичето с розови бузи от плод-зеленчука „Брайтуейтс“. На Фабия самата девойка й приличаше на зрял плод, бюстът й сякаш всеки момент щеше да пръсне стегналата го униформа.

— Винтидж, така ли? Харесвам стари неща. Сега са по всички списания, нали? Може да намина да погледна.

Беше пуснала още една праскова в кафявия хартиен плик и беше намигнала на Ела.

Фабия харесваше енергичността и ритъма на думите й, лекотата, с която се движеше тялото й под зелената памучна униформа, когато се протегна да пусне ябълките във везните, провесени от гредата над главата й, и сребърните блюда заподскачаха и се залюляха.

— Шия някои от роклите — допълни Фабия. — И правя дребни корекции. Защото сигурно знаете, че винтидж дрехите много трудно пасват като размер. Имаме и обувки, чанти, шалове, парфюми… — млъкна и се изчерви от рекламата, която толкова свободно се лееше от устата й. — О, извинете. Нямах това предвид… Моля. Елате. Разгледайте… — Опита се да скрие смущението си, като бръкна в найлоновата пазарска чанта, измъкна рекламна листовка и я подпря на един ананас. — Ще направим малко празненство за откриването. Чаша вино, да? И… как ги наричате тук? Ордьоври?

— О, много хубаво! — на бузите на момичето отново се появиха трапчинки. — Ор-таковата. Това са онези хапки, нали? Тогава ще ми дадете ли малко листовки, скъпа? Ще ги оставя на плота.

Когато излезе от магазина, оставила след себе си купчина потрепващи цветни листовки, Фабия усети в тялото й да се завръща известна шипяща пенливост след толкова месеци и години тъга. Сякаш отхвърляше тежко одеяло след дълго боледуване и широко протягаше ръце.

Беше успяла. Беше тук. Беше поставила новото начало. Още малко и можеше напълно да повярва, че всичко ще е наред.

Отметна глава и се разсмя, отворила широко уста, поглъщаща на едри глътки хладния въздух.

— Мамо! Какво правиш? — Ела я гледаше смутено.

— Вдишвам, карина. Вдишвам всичко…

Ела се засмя, притесненото изражение изчезна от очите й, бузите й поруменяха. За миг Фабия си помисли, че и тя ще се включи, ще отметне глава и ще поеме голяма глътка въздух.

Но Ела по-скоро се оглеждаше, хвърляше притеснени погледи наоколо, скрила ръце дълбоко в джобовете на дънките си. Но вдигна очи към Фабия и се усмихна снизходително както към малко дете, което си играе.

И тя го усеща, помисли си Фабия. Поотпуска се. Тук ще е щастлива.

Защото Фабия искаше най-вече Ела да е щастлива.

През първите седмици беше потънала в разопаковане на кашони за магазина и апартамента, търсеше мебели, окачаше пердета, чистеше, боядисваше и подреждаше.

Беше открила, че може да свали с шкурка стария лак от масата и да я боядиса в пастелните тонове на синьо като на патешко яйце или пък в сиво. Можеше да залепи счупените пръчки на някой стол или да направи импровизирана облегалка от парче дърво и плат с цветен десен.

Но й се искаше да може повече, да опише кръг около двете им, да задържи щастието вътре, а всичко лошо — отвън.

През тези първи седмици наблюдаваше внимателно Ела, изпитваше облекчение в дните, когато дъщеря й не гледаше отнесено, когато се усмихваше или се смееше, или дори оставяше книгата, в която се беше заровила, за да помогне с боядисването на стена или изпразването на кашон.

А когато Били се появи в магазина и започна да се мъкне след Ела вечно с онази широка усмивка на лице, на Фабия й стана леко на сърцето. Ела вече щеше да си има приятели. Добри деца като Били. А онази приветлива жена в бакалията дали беше достатъчно възрастна да има дъщеря? Някъде на възрастта на Ела може би?

Беше започнала да вярва, че тук ще са в безопасност. Хората бяха добри.

Глупава Фабия. Такава наивница. Да се довери. Да се отпусне по такъв начин.

Защото точно тогава, когато беше свалила гарда, онзи ужасен човек дойде да души, облечен в черното си палто с омърлян подгъв, с очички, хлътнали дълбоко навътре — а Мадаар-Бозорг все повтаряше да не вярваш на човек с малки очи — огледа всичко, повдигаше кърпичка или шапка с върха на дългите си бели пръсти и ги оставяше обратно с погнусено изражение, като че ли бяха заразени.

Ръката в джоба на полата й я сърбеше да скочи и да грабне неговите ръце, да усмири онези ужасни опипващи пръсти.

Заля я почти непреодолимият порив с някоя бродирана възглавничка или копринен шал да затъкне здраво устата му с тънки, изопнати устни, за да не се налага нито минута повече да гледа физиономията му.

Но вместо това се усмихваше ли, усмихваше, внимателно постави длан на ръката му — определено му се хареса, нали? — и нежно и предпазливо го насочи към вратата, така че той не се почувства притиснат, дори за секунда да не разбере, че тя го изтиква навън през магазина и през вратата. Навън.

Моля. Оставете ни вече. Изпрати го с поглед, докато и последното трепване от черното му палто се скри зад ъгъла като опашка на плъх.

Фабия Морено знаеше как да организира магазинче. Знаеше как да прави висока талия и скрит шев, как да надипли деколте и да изреже бие, как да шие еластично жарсе, как да премахне следите от протриване по вечерна пантофка от 20-те години и да възстанови повърхността на кремаворозова кожена ръкавица.

Но не знаеше как да опази Ела, как да я защити от любопитни пръсти, от неприветливи лица, от въпросите и погледите, от полупрошепнатите думи, изречени от притулени с ръка уста или хвърлени през рамо — думи, целящи да те ранят или закачат.

Където и да отидеха, изглежда, нямаше измъкване от тези думи.

Чужденка. Мръсна арабка. Осама бин Ладен. Терористична клетка. Извинете, госпожо, може ли да видя документите ви? Паспорт? Колко дълго възнамерявате да останете? Взимат ни работата. Защо не си вървите у дома?

Какво беше казал този мъж, стиснал листовката й между дългите си гърчави пръсти? Опита се да си спомни.

— Предполагам, че имате разрешително за това малко празненство по откриването. Ако ще поднасяте алкохол, госпожо Морено, ще са ви нужни някои разрешителни от моята служба. Но съм сигурен, че може да се уреди…

Фабия знаеше точно какво значи това.

— О — възкликна тогава с най-хубавата си усмивка, — не бих искала да създавам на службата ви излишна работа, съветник. В такъв случай ще предложа на гостите си много хубава домашна лимонада. Много благодаря, че ме посъветвахте.