Софи Никълс
Роклята (12)

10.
Шал на „Шанел“. 1965 г. Кремава коприна с черен мотив.

Автобусът спря край чакълеста алея и Фабия видя голямата бяла табела, подпряна на един дъб:

„Частен търг — насам“.

Усети старата тръпка вълнение. Разпродажба. Това значеше, че има вероятност за сделка, а може би дори за истинска находка. От всичко най-много обичаше възможността да си порови до насита в нечий гардероб.

Често имаше само евтини неща. Юргани от изкуствени материи и избелели завеси, платнени салфетки и плетени на една кука покривчици за маса, очукани сандъци, пълни с пожълтели ленени чаршафи, може би някоя коктейлна рокля от 60-те от изкуствена коприна или шифон. Но от време на време се намираше нещо наистина ценно.

А днес можеше да е такъв ден. Фабия беше прелистила с интерес каталога на търга — списък с личните вещи на лейди Юстейша Бедоус, последна издънка на рода Бедоус, собственичка на Додингтън Хол, голяма къща в провинцията, разположена сред декари парково пространство в края на йоркширската област Дейлс.

— Красива стара къща — беше казал Дейвид. — А и Юстейша беше добра жена. Лекувах я няколко пъти, когато живеех в района. Никога не се беше женила, нямаше деца. Беше страхотно интелигентна, обожаваше добрия спор. Интересуваше се от пътувания, градинарство, правата на жените и антропология. Веднъж ми каза, че е искала да стане ботаничка, да учи в Оксфорд, но баща й не я пуснал. Затова си останала у дома, вършела много доброволческа работа в района, а след като родителите й починали, обиколила целия свят — Африка, Индия, Виетнам — снимала, събирала редки растения, била доброволка в сиропиталища, такива неща. Преди няколко години отвори градините си за обществен достъп. Има място за пикник и концерти на открито с фойерверки през лятото. Дори има редовна автобусна линия. Сега предполагам, че ще продадат всичко на някой тлъст строителен предприемач, за да го превърне в луксозни апартаменти.

— А тази Юстейша беше ли елегантна жена? — попита Фабия. — Как изглеждаше? Хубави ли бяха дрехите й?

Дейвид се усмихна.

— Да ти кажа, нямам представа от тези неща, но не смятам, че ще се разочароваш.

И така, докато автобусът в Дейлс се катереше по хълма и се промъкваше през каменната арка в началото на парка, Фабия си представяше младата Юстейша как крачи по алеята със скицника си под ръка.

Когато автобусът рязко наби спирачки, а къщата вече се виждаше, тя си представяше как е изглеждала Юстейша като млада, малко преди войната, грациозно облегнала се на каменната балюстрада на терасата. Виждаше я като надменна красавица с излъчването, което най-често се описва като „английска роза“, слабата й фигура, обвита във вечерна рокля от зелена коприна.

Прецени изящните пропорции на имението, големите му прозорци, гледащи към парка, дискретните детайли на портиците и я изпълни увереност, че Юстейша е била жена с изискан вкус и поне няколко прекрасни вещи, запазени от времето на младостта й. Вероятно бижута, определено бижута, една-две рокли, ръчни чанти и може би някои любими обувки.

Охотно слезе от автобуса и тръгна по картонените табели, залепени за колоните и стволовете на дърветата, за да упътват посетителите на търга. Мина през една порта и се озова в градини, за които предположи, че са за кухнята. Мислено отбеляза колко подредени и добре заредени са по онзи много английски начин. Леха лавандула се докосна до крака й и освободи остър аромат, а пчелите се суетяха около стена от рози и орлови нокти.

Жена в строг костюм — Фабия се зачуди защо жените от заложните къщи винаги се обличат по толкова неелегантен начин — й се усмихна с широка професионална усмивка.

— Подпишете и напишете името си с печатни букви, моля.

Подаде списък и химикалка на Фабия, после й връчи номерче, отпечатано на голяма бяла картонена табелка.

Фабия тръгна след редицата хора през поредица разпръснати стаи и каменни коридори и се озова във впечатляващо фоайе с мраморни колони. Потрепери и се загърна по-топло в сакото си.

В стаята отекваше звукът от приглушени гласове. Редици сгъваеми столове бяха подредени между колоните. Хората извиваха врат, за да се насладят на фината гипсова декорация на тавана. Слънцето хвърляше ивици светлина по лъснатия каменен под през високи, идеално симетрични прозорци.

Фабия се настани на един от предните редове, откъдето виждаше по-добре предметите. Хвърли поглед към разтворения в скута й каталог, където с молив беше отбелязала нещата, които й звучаха най-интересно.

Забеляза, че почти всеки около нея носи туид или онези грозни, зелени подплатени сака. Почувства се едва ли не тийнейджърка сред жените с прически като каски от лака за коса и практични обувки с дебели подметки.

Търгът се развиваше много бързо. Един асистент внасяше внимателно всеки предмет от малко преддверие и го поставяше на маса, покрита с червен плат. Фабия вдигаше картончето си и наддаваше за много неща — перлена огърлица по шията с кристална закопчалка, комплект дамски пътнически чанти на „Луи Вюитон“, несесер от 30-те години — от розова кожа с копринена подплата, палто от камилска вълна на „Джейгър“ с яка от изкуствена кожа.

Всеки път цената се качваше повече, отколкото беше очаквала. Тя си знаеше лимита.

Това, което очакваше, беше последно. Номер 108: разнообразни аксесоари, включително ветрила, ръкавици, колани и томове. Фабия знаеше, че истинските съкровища се намират точно сред „разнообразните“. Различни неща се събираха заедно и понякога, само понякога се промъкваше и истинска ценност.

Размаха картончето си.

— Петнадесет лири. Някой ще предложи ли повече от петнадесет лири? — попита водещият търга.

Хората вече започваха да се надигат от столовете си и да се отдалечават.

— Продадено за петнадесет лири на красивата дама в червено — аукционерът й се усмихна ослепително, видимо облекчен, че е стигнал края на дългия списък с предмети.

Няколко глави се обърнаха в нейната посока. Жена, седнала на предните редове, се извъртя и огледа преценяващо Фабия над рамките на очилата си.

След това поднесоха чай от две огромни кани от неръждаема стомана в един от салоните. Фабия се зае да разглежда детайлите по тапета от жълта китайска коприна. Играеше си с мобилния си телефон, преструваше се, че прослушва оставени съобщения, за да не се опитва някой да я заговори.

Накрая, когато опашката за чай се разреди, тя взе чашата си и внимателно приседна в крайчеца на широката прозоречна рамка, тапицирана със син сърмен плат. Прозорецът гледаше към замъгления английски пейзаж на парка в далечината. Още няколко минути и щеше да може да си тръгне, без да привлича повече внимание към себе си, да уреди плащането и прибирането на кутията със съкровищата. Нямаше търпение да ги вземе в ръце и да ги прегледа внимателно.

Започна да си представя как ли се е чувствала младата Юстейша, седнала тук, вероятно отначало със сестра си — Дейвид беше споменал, че е имала сестра, починала преди няколко години. Дали е имало ухажори, млади местни мъже, застанали неловко насред тази стая? Дали някой е поискал ръката й? А после, помисли си Фабия, Юстейша сигурно е седяла тук с възрастния си баща, същия, който й отказал образование и я затворил в тази много луксозна клетка. Какво ли са си говорили? Представи си ги, седнали в раираните кресла, по едно от двете страни на камината. И разбира се, накрая Юстейша сигурно е седяла сама, припомняла си е живота си, питала се е, както всеки прави в края на пътя, какво е можела да стори по различен начин.

Приближи млада жена и приседна в срещуположния край на пейката, подгънала крак под себе си, несигурно балансираща чашата чай в скута си. Усмихна се на Фабия.

— Нямаше как да не забележа прекрасния ви тоалет — каза и протегна ръка. — Здравейте, аз съм Силвия. Братовчедка на Юстейша. Официално — прабратовчедка, през две поколения. Измираме, както виждате. На практика вече никой от нас не е останал на този свят.

И тя отново се усмихна ослепително със симпатични трапчинки. Беше с дънки, широка блуза и розова кашмирена жилетка — добро качество, помисли си Фабия, но с поизтъркани маншети. Герданът й беше индийска молитвена броеница с мъниста от розов кварц, тюркоаз и аквамарин, с висулка, в която Фабия позна ръката на Фатима, талисман за късмет от Старата родина.

Прическата на младата жена беше много къса и й придаваше вид на пакостлив елф.

Фабия пое протегнатата ръка, украсена с големи сребърни гривни.

— Фабия Морено — представи се. — Много ми е приятно.

— Ах! — възкликна Силвия. — Фабия. Знаех си. Знаех си, че сте интересен човек. Ваш е онзи прекрасен нов магазин в Йорк, нали? На „Грейп Лейн“? Сестра ми разказа за него. Колко вълнуващо!

Остави чашата на пода — Фабия го отбеляза с облекчение — и скочи на крака.

— Бихте ли дошли да видите нещо? Искам да ви покажа нещо.

Вече беше тръгнала напред, промушваше се между хората в залата, погледна през рамо към Фабия и й махна да я последва.

Фабия се подчини. Крачеха много бързо през лабиринт от коридори, покрай стени, на които висяха картини с маслени бои и портрети, покрай махагонови маси с китайски вази и сребърни кутийки за бижута.

Силвия спря в подножието на едно стълбище и положи ръка върху полирания парапет.

— Стълбището за прислугата — засмя се с високия си, весел глас. — Като деца се промъквахме оттук към килера. Среднощни пиршества. Бяхме ужасни. Излапвахме всичко, до което се докопаме.

— Живели сте тук? — изненада се Фабия. Не си беше представяла имението като семейна къща и деца, търчащи по коридорите. Изглеждаше толкова тихо, толкова елегантно, толкова сдържано по онзи типичен английски начин. Изобщо неподходящо за деца.

— О, да, живеехме тук през различни периоди, непрекъснато пристигахме и си тръгвахме. Мама и татко толкова често отсъстваха. Пращаха ни тук за лятото. Но на нас страшно ни харесваше. Детският рай. Дървета, по които да се катериш, и къща, пълна с прислуга, която задоволява всяка наша прищявка. И разбира се, Юстейша. Беше толкова забавна. Винаги леко се бояхме от нея, което сигурно е било много добре, но тя притежаваше такъв вкус към приключенията, все ни измисляше забавления, експедиции и навън, и на закрито, проекти, предизвикателства…

Силвия отново се засмя, но Фабия забеляза, че очите й внезапно се наляха със сълзи.

— О, много съжалявам — каза, — не исках да…

— За бога, разбира се, че не сте. Тя живя толкова дълъг и хубав живот. Беше готова да си отиде. Миналия месец ми каза, че не иска да се застоява твърде дълго.

Силвия подсмръкна, извади кърпичка от ръкава на жилетката си и пое нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Просто вече ми липсва толкова много. Нищо никога няма да е същото!

Горе извади ключ от задния джоб на дънките си, отключи и отвори широко вратата.

— Влизайте, влизайте. Точно така. Ето това исках да видите.

Фабия се остави да бъде вкарана в голяма светла стая. Беше боядисана с нежен нюанс на зеленото, едната стена беше почти изцяло заета от прозорец, огромен прозорец, през който се лееше светлина и потапяше в златиста мъгла лъснатия паркет и мебелите.

В стаята имаше голямо легло със семпла бяла кувертюра, а над него — стенопис, рисуван с деликатни линии, почти в японски стил — колибрита и пеперуди се рееха сред изострени зелени листа.

— Стаята на Юстейша — каза Силвия. — Сама изрисува стената. Ще ми се да можех някак да я запазя. Сърцето ми се къса, като си представя как рисунката избледнява или някой я покрива с тапети, когато къщата се продаде.

— Прекрасно е — въздъхна Фабия и приближи, забеляза оранжевите човки на колибритата и старанието, с което крайчеца на всяко крило беше докоснат със златно. Сети се за миг за Мадаар-Бозорг, застанала в кухнята с домашния си халат, избродиран с червени и зелени криле.

Силвия вече беше прекосила стаята и се бореше с ключалката на друга врата.

— Това е гардеробната й. Мисля, че ще ви хареса.

Фабия прекрачи прага и се озова сред внезапно изобилие от цветове. От пода до тавана цялата стая беше опасана от гардероби, които Силвия отваряше с театрален размах и разкриваше закачалки с тоалети и рафтове с колани, шалове и обувки.

— Мили боже — ахна Фабия. Инстинктивно приближи, прокара ръце по една релса със закачалки и отдели рокля от кремава дантела.

— Една от любимите й — отбеляза одобрително Силвия.

Фабия се спря и върна роклята на мястото й.

— Извинете. Много грубо от моя страна.

— О, тя щеше да се радва, че разглеждате — успокои я Силвия. — Моля ви. Продължавайте. Всичко е тук. От 30-те години досега. Тя пазеше всичко.

Отвори чекмедже в малък шкаф от палисандрово дърво в средата на стаята и извади голяма тетрадка с кожена подвързия.

— Виждате ли — прелисти страниците младата жена. — Тя каталогизираше всичко. Всяка подробност. Какво е купила, къде е произведено и всеки път, когато го е носела. Беше си такава. Запалена колекционерка. На растения, картини и дрехи.

— Това тя ли е? — Фабия се загледа в черно-бялата снимка в сребърна рамка — млада жена с лице и поза, които не бяха много различни от онова, което си беше представяла, позираше в оранжерия до голяма палма в саксия. Беше дребна и слаба, тъмната й коса беше подстригана по модата на епохата, с дължина до линията на челюстта й и внимателно накъдрена на вълни. Гледаше право в обектива със спокоен, открит поглед, а брадичката й беше лекичко повдигната и Фабия си представи, че това е внимателно контролирано неподчинение. Беше с панталони с красива кройка и семпла бяла риза, вратовръзка със сребърна игла. Подпираше се на бастун със сребърна дръжка.

— Да — потвърди Силвия. — Юстейша на двадесетия й рожден ден. Не е ли страхотна?

— Определено — прошепна Фабия. — Мисля, че много щяха да си допаднат с баба ми.

Силвия отвори тетрадката на последната изписана страница.

— Последният й запис беше отпреди няколко седмици. Вижте.

Фабия се наведе да разчете дребния, прецизен почерк.

— Сребърен шал. Винтидж „Шанел“. Кремав с черен мотив.

Дъхът й секна. Проследи с пръст по-внимателно изписаните колонки и прочете: „От Фабия Морено, Йорк. 14.3.2011. Точно като онзи, който изгубих в Делхи“.

Фабия вдигна объркано поглед към Силвия.

— Тоест Юстейша е била в магазина ми? — попита, докато в ума си преглеждаше всеки от последните си клиенти на възраст над шейсетте. — Не си спомням…

— Не — каза Силвия. — Дойде сестра ми, Ками. Извинете, Камила… Просто така я наричаме в семейството. А всъщност погребахме Юстейша с шала. Много го харесваше. Напомняше й за времето, когато е била много щастлива.

Някъде в спомените на Фабия нещо се размърда. Разбира се. Сега се сети. Шалът с уголемен мотив на „Шанел“, дръзките преплетени „С“. Спомни си как внимателно го уви в розова мека хартия за онази прекрасна млада жена с бебето в количка. Възхити се на плетеното й двуредно сако — небесносиньо с позлатени копчета — и на дебелото, доволно бебе с раирана плетена шапчица, което гукаше и дърдореше.

— Подарък за рожден ден — беше казала жената. — За възрастната ми братовчедка. Ще ми се да можех да я доведа тук. Магазинът много щеше да й хареса. Но напоследък не е добре със здравето…

— Разбира се — възкликна Фабия. — Спомням си Камила. Наистина… Виж ти!

Силвия я наблюдаваше с грейнали очи, леко наклонила глава на една страна.

— Взех решение — каза. — Искам да разгледате и да си изберете.

Показа с широк жест към стените с дрехи.

— Юстейша би искала точно това. Някой, който наистина да ги цени. Много щеше да й хареса да влезе в магазина ви. Когато й подарихме шала и й разказахме за вас, накара Ками да опише помещението и всичко вътре с най-малки подробности. И когато се чудехме какво да правим с всички тези неща, Ками всъщност ви предложи като възможно решение, но не бях сигурна какво мисля по въпроса. Все пак не ви познавах. Ала сега, след като се видяхме…

— О — преглътна Фабия, — толкова е мило, но не мога. Наистина. Не осъзнавате какво казвате. Просто не мога…

— Не можете ли? — засмя се Силвия. — И осъзнавам какво казвам, уверявам ви. С Ками го обсъдихме. Непосилно е да се прегледа всичко. Разбира се, има някои неща, които бихме искали да задържим, но останалото… — Тя заговорнически сниши глас: — Освен това никой не знае за тези неща. Заключихме стаята. Само като си помисля онзи ужасен мъж от „Кристис“ да й рови в прекрасните вещи.

Тя потрепери.

— Не, по-добре да отидат при човек като вас.

— Но не бих могла да ги откупя — с неудобство призна Фабия. — Просто не бих могла да ви платя стойността им.

— О, не! Извинете! Колко ужасно от моя страна! — Силвия закри уста с малката си загоряла от слънцето ръка. Звънчетата от гривните й зазвъняха. — Трябваше да го кажа по-ясно. Това е подарък. От Юстейша за вас. Може да задържите някои и да продадете останалото. Няма ли да е прекрасно, ако някой друг наистина им се наслаждава? Юстейша много щеше да се зарадва. Щеше много да се зарадва и ако ви беше срещнала. Ние с Ками няма какво да правим такива неща. А и повечето не ни стават. Тя беше толкова дребна. Точно като вас. А и както виждате, аз съм по-скоро старо хипи, ако трябва да съм честна.

И тя посочи джапанките си с мъниста и раздърпаните краища на прилепналите по краката й дънки.

— Но вие, Фабия, ще успеете да откриете идеалните собственици на тези неща. Просто ще разберете, когато ги срещнете, нали?