Софи Никълс
Роклята (7)

5.
Домашен памучен зелен халат, избродиран с колибрита в червено и жълто. Старинен плат. Около 1900 г. Ръчно шит в Техеран.

Фабия лежеше и гледаше как сенките се движат по тавана. Нямаше нужда да бърка под възглавницата, където оставяше ръчния си часовник, за да види, че е много рано.

От другата страна на завесата дочуваше дишането на дъщеря си — леко, равно и тихичко. Звукът я успокояваше по някакъв начин може би защото, за разлика от толкова много други неща за четиридесет и трите години на Фабия, никога не се променяше. Никога не звучеше като нещо друго.

Отпусна съзнанието си и започна да се връща по деликатната нишка на спомена за другите сутрини, през които лежеше и слушаше дъщеря си по този начин. Приличаше на огърлица, всеки спомен — цветно стъклено мънисто, нанизът се простираше назад в миналото и напред в бъдещето.

И сега умът на Фабия отново зажужа, мълчаливо започна да пресмята, да събира и изважда колонки с числа. Беше уверена, че този път ще се справи, с категоричната решителност да не оставя никаква възможност за грешка.

Предишният й магазин беше малка катастрофа. В Ийстборн нямаше достатъчно пари. А и честно да си признае, това го знаеше от самото начало. Беше допуснала приказките на агента по недвижимите имоти, който я убеждаваше да наеме помещението, приказките за професионалисти, млади семейства, хора, работещи в сферата на киното, телевизията и уебдизайна, най-подходящите хора, които биха се заинтригували от винтидж мода, убеждаваше я, че повишаващите се цени на имотите в Брайтън ги изтласкват към семейните къщи в Ийстборн.

Седеше търпеливо на бял пластмасов стол, наподобяващ лале — реплика — бегло отбеляза, че е реплика на някой дизайнер от средата на века — Якобсен? Сааринен? — и допусна младежа с прическа, оформена в комиксов перчем в средата на челото, да я убеди да подпише договор за нисък шестмесечен пробен наем на магазин на „Марин Драйв“.

Истина е, че беше изтощена, беше й писнало да чисти хорските кухни, писнало й беше от подмятанията и подигравките. Трябваше й изход. Беше спестила малко пари. И разбираше от две неща — от дрехи и изработката им и от продажби.

Този първи път нещата не се получиха съвсем добре. Но тя си осигури пространство и въздух, както и време, през което видя какво може да се подобри.

Тогава се появи и магазинът в Йорк. Старият приятел на Енцо, случайно споменаване, няколко телефонни обаждания. Получи се лесно. Всъщност много лесно. А това, помисли си Фабия, винаги е добър знак. Когато вселената се подреди, както трябва — така казваше Мадаар-Бозорг, всичко се получава без усилие.

Сега Фабия си позволи едно хубаво протягане. Чувстваше нещо, което не беше усещала отдавна. Гъделичкане в синьо и зелено, напръскано с наситени точици сребърно и жълто. Вълнение. Нерви. Очакване.

Беше изчислила, че след преместването, разпродажбата на старите стоки и платения предварително наем им остават точно толкова пари, че да преживеят три месеца.

След това може да се вземе заем, както й съобщи ентусиазирано жената в банката, дори някакви средства по програма за жени в бизнеса. Жената се беше усмихнала на Фабия през лакираното бюро и беше разгърнала специалните брошури пред нея.

Но Фабия знаеше, че всичко това — заеми, програми, специални награди — означаваше преговори с хора, хора като онзи Пайк, а тя предпочиташе да не предизвиква Съдбата по този начин. Хората започваха да задават въпроси, да преглеждат сметките ти, да питат това, да искат да знаят онова и никога нямаш представа къде ще свърши всичко. Беше го научила по трудния начин.

Не се страхуваше. Беше се озовавала и в по-лоши ситуации. Поне вече не й се налагаше по цели дни да е наведена над хорските тоалетни.

Чуваше през прозореца как градът се събужда. Фабия си представи търговците, започнали да вдигат металните щори, бусовете от фермите в околността, насочили се към пазара, където щайги с цветя и кашони плодове се разтоварват върху дървени сергии с раирани сенници. Скоро тесните улички в района на пазара ще се изпълнят с хора и някои ще тръгнат по неравния паваж до „Грейп Лейн“. Тя, Фабия, ще е готова. Ще ги посрещне в магазина с усмивка и ще се опита да не ги следи твърде изкъсо, докато вдигат роклите й пред огледалата и се прехласват по красивите шалове и обувки, а после, бавно и внимателно, малко по малко ще разбере какво всъщност искат.

Но засега просто ще си полежи още малко в леглото.

Знаеше, че когато камбаните на катедралата забият за осем часа, Грейси от съседното кафене ще измие двора с жълт маркуч, ще разпъне избелял от слънцето навес и ще извади масите и столовете навън с раздразнително трополене.

— Няма да го върша още дълго — беше казала тя, когато Фабия отиде да се представи. — Ужасен ишиас. А непрекъснато стоя и тичам по хората. Това е за младите. Ти заповядай, занимавай се, скъпа. Мен ме убива.

Фабия съчувстваше на старите хора в тази страна, на тези, чиито семейства бягаха от отговорностите си. В Иран не беше така.

Сети се за Мадаар-Бозорг, седнала на стола си на балкончето. Надяваше се братовчед й да не забрави тази седмица да я заведе на басейна да поплува през часовете, отворени само за жени.

Някой ден, помисли си Фабия, когато нещата се променят, ще се върна. Ще направя басейн в старата селска къща, където Мадаар да плува, когато си иска, и нов вътрешен двор, където да отглежда билките и цветята си.

Стените на къщата ще са ослепително бели, ще извикам някой да изцикли и лакира старото дюшеме, да ремонтира покрива и прозорците и да направи истинска баня. Никой в семейството ми не може да си позволи такова нещо. Но аз мога, ако работя достатъчно усилено.

Подобни мисли намаляваха чувството й за вина, но под тях умът й продължаваше да работи.

Чудеше се дали някога изобщо ще види отново селото и Мадаар-Бозорг. Чудеше се дали някога ще седне в дворчето, опряла гръб о затоплената от слънцето стена, ще усеща грубия камък през роклята си, ще гледа шарките на сенките по стария напукан цимент или ще чертае спирали в праха с върха на пръста си.

Мислеше за летата, които бяха прекарвали там, в планините, в селото, където беше родена баба й, и тогава в съзнанието й започна да се избистря спомен, нещо, за което отдавна не се беше сещала. Сякаш гледаше през дълъг телескоп към миналото. Една от онези утрини от блещукащо синьо, които ги има единствено в планините.

Беше осем, може би деветгодишна, стоеше на терасата, която минаваше по цялата дължина на къщата. Беше рано, много рано, преди другите да се събудят.

Беше по тънка бяла памучна нощница, избродирана с бели розички. Камъните на терасата вече бяха горещи под босите й крака. Кичури коса, влажни от топлината, залепваха по тила й, а между лопатките й се стичаше струйка влага. Усети как въздухът се раздвижва край нея, когато пристъпи внимателно от терасата на спечената пръст, и се огледа през рамо към спуснатите кепенци на къщата, защото знаеше, че не бива да го прави, не бива да слиза без сандали. Можеше да има скорпиони, дори змии.

Погледът й беше привлечен от нар, кръгъл, едър и червен, сгушен между заострените листа на най-близкото дърво. В градината имаше толкова много дървета — портокали и лимони, както и нарове — но Фабия обожаваше именно наровете, а този беше най-големият и най-червеният, който беше виждала.

Надигна се, протегна ръка към дървото и пръстите й се сключиха около плода. Откъсна се лесно. Когато го пое в дланта си, беше тежък и съвършен. Лъскавата му обвивка сякаш светеше отвътре. Прокара палец по контура му, опипа плавните извивки, които завършваха със забавна сбръчкана звезда.

Върна се на терасата, хванала съкровището си с две ръце. В този миг нещо мръдна в ъгълчето на окото й. Проблясък. Някакво трепване.

Тя застина и се вслуша.

От мястото, където стоеше, градината се спускаше под наклон към горички овощни дръвчета, следваше контура на планинския склон. Някъде долу, знаеше Фабия, е колибката на градинаря Хамид. Никога не я беше виждала. Не й беше позволено да слиза до тази част на градината, където земята не се обработваше, освен няколкото зеленчукови лехи, които Хамид си гледаше сам.

Понякога тя виждаше тънката струйка дим, издигаща се от огъня на градинаря.

Никога не приближаваше. Не биваше да нарушава уединението на Хамид, беше й казала Мадаар-Бозорг.

Но сега чу нещо. Дали някой се смееше, или плачеше? Не можеше да различи. После нещо отново проблесна — като слънчев лъч, отразен от стъкло. И пак същият звук — вече беше сигурна, че не е смях. Дълго стенание, което се разстилаше сред неподвижните дървета и смущаваше въздуха.

Дали да извика, в случай че Хамид е долу и има нужда от помощ? Но Мадаар-Бозорг й беше казала да не досажда, така че Хамид може би щеше да й се ядоса.

Остана на място, заслушана, докато стенещият звук изчезна. После се промъкна обратно в къщата.

В кухнята внимателно остави нара върху дървената маса и извади нож и лъжица от чекмеджето. Цепна кожицата на плода с ножа и го разтвори, възхитена от изобилието лъщящи семена. Пое едно на върха на пръста си и то заблестя като червен скъпоценен камък. После хвана едната половинка на плода и както й беше показвала Мадаар-Бозорг, го удари с гърба на лъжицата внимателно и точно — семената полетяха в купата и пръснаха червения си сок.

Тъкмо започваше да гребе с лъжицата и да лапа сладко-киселите семена, когато на прага на вратата, която водеше от кухнята към градината, се появи Мадаар-Бозорг. Беше с памучния си халат — зеления, избродиран с колибрита, а косата й се спускаше свободно по гърба.

Опита се да прикрие изненадата, че вижда Фабия, седнала вече на масата.

— Здравей, ранно птиченце — каза с усмивка, но Фабия виждаше, че зад усмивката се крие нещо друго. Ръцете на баба й се стрелнаха към косите, пригладиха пътя, събраха двете половини на тила. Тя дори не забеляза, че Фабия яде откраднат нар.

Бързо излезе от стаята и момичето видя трошичките пръст, които се посипаха от стъпалата й по плочките. Когато след малко влезе отново, беше облечена и със сандали, а косата й беше прибрана в стегнат кок.

Двете с баба й прекарваха много време в къщата в планината. Когато Фабия порасна и започна да разбира повече неща, следеше Хамид внимателно и забеляза, че той никога не срещаше погледа на Мадаар-Бозорг, а ако тя слезеше в градината, той тихичко се скриваше зад ъгъла на къщата или сред дърветата.

Понякога, докато той работеше край къщата, Мадаар-Бозорг я караше да му занесе чаша лимонада, сладкиш или чиния нарязани плодове. Никога не ги носеше сама. Хамид й се усмихваше с красивата си усмивка с бели зъби. Избърсваше длани в панталоните си и поемаше чинията или чашата с благодарност, почти почтително.

Така разбра какво се случва между Хамид и баба й. Така, а също и с помощта на Сигналите, разбира се.

Защото Фабия забеляза, че когато Хамид и Мадаар-Бозорг бяха близо един до друг, внезапно нещо във въздуха се променяше. Беше толкова силно, почти осезаемо — като статично електричество или онова много напрегнато усещане във въздуха, преди да завали.

А ако отпуснеше съзнанието си и дишаше дълбоко, беше открила, че може почти и да го види — не по обичайния начин, по който виждаше нещата, а някак в дълбините на ума си. Заврънкулки, които съскаха, подскачаха и пукаха. Червени с цвета на нар, кафяви като земята и с острия зелен аромат на листа.

След това Фабия внимаваше повече да не ходи в градината толкова рано.

Понякога чуваше изпукването на пода или проскърцването на пантата на задната врата, когато Мадаар-Бозорг си влизаше в къщата.

Обичаше баба си и нищо не питаше. Нещата си бяха такива, каквито си бяха.

Майка й си беше отишла, когато Фабия беше толкова малка, че почти не я помнеше.

Жената на снимката от масичката до леглото, позираща пред фотографа, й беше непозната. Понякога взимаше снимката и се вглеждаше в нея отблизо, търсеше внимателно някакви знаци. Имаше ли носа на майка си или очите й? Беше невъзможно да се каже. Снимката беше черно-бяла и леко размазана. Тайнствената жена сякаш се извръщаше от обектива, все едно не беше искала Фабия да я види.

— Къде е майка ми? — попита веднъж преди много време в дома на братовчедите си.

— Вече е при ангелите — отвърна мигновено леля й, прекръсти се с показалец и сключи молитвено ръце. Мадаар-Бозорг изсумтя и тресна чашата си с чай на масата.

— Не говори такива глупости на детето — отсече яростно.

По-късно заведе Фабия до място извън града, откъдето се виждаше плетеницата от улички далеч под краката им. Посочи огромно дърво, листата му хвърляха голяма кръгла сянка.

— Ето къде е майка ти — каза. — Тук. Тук разпръснах праха й. Така че истинският отговор на въпроса ти е, че тя е в пръстта тук, под краката ни, и в листата на онова дърво, и във всяка тревичка, стъбълце и цветче, което расте на този хълм. Тя вече е част от всичко наоколо. Ето тук трябва да я търсиш. Това се случва с нас, когато умрем. Връщаме се. Връщаме се там, откъдето сме дошли.

Фабия погледна Мадаар-Бозорг, строгия й профил, очертан от слънцето, слънчевите очила, бутнати високо на главата й, леко закривения нос, високите скули и стойката й с ръце на кръста, сякаш предизвиква града под тях, и тогава реши, че никога няма да има нужда от друга майка. Обичаше Мадаар-Бозорг заради силния й, гърлен смях и заради това че носеше мъжки панталони, когато работеше в градината, и заради ръцете й, кафяви и набръчкани, ухаещи на риган и див чесън.

Харесваше й, че в селото Мадаар-Бозорг беше много различна от жената, която повечето хора виждаха в града — елегантно облечена, тя си играе с наниз перли между пръстите си. В селската къща пееше, докато готвеше, или по цял ден седеше, понякога на терасата или в хладната сянка на задния двор, четеше книги, водеше си записки, засенчваше очи с длан и ги присвиваше към трептящия син хоризонт.

Разбира се, Мадаар-Бозорг първа показа на Фабия вълшебството в думите. Фабия още виждаше почернелия от слънцето пръст на баба си да следи редовете на стихове или любими глави и да изяснява буквите. Все още усещаше тези думи на езика си, думи като ве-ли-колепен, по-личба, а-лен, жълт и онази странна дума сняг. Имената на нещата: маса, чайник, листо, река, звезда. И най-любимите й думи, имената на богините от книгите й с приказки: Хестия, Деметра, Кали, Персефона, Ариадна, Инана, Мориган, Сешат, Селена.

Сега Фабия измъкна ръка изпод одеялото, протегна я колкото можа, докато пръстите й почти докоснаха ниския таван. Раздвижи я бавно, унесено, рисуваше кръгчета във въздуха, гледаше как сянката на пръстите й се рее по огрените от слънцето стени.

Почувства как се изплъзва от онази своя по-ранна версия и се връща в тялото си на пораснала жена.

Постепенно усети, че дишането на Ела се е променило. Извърна глава и видя лицето на дъщеря си, надзъртаща иззад разделящата завеса.

Гледаше я с онова изпитателно и леко неодобрително изражение, с големите си очи, с щръкналата във всички посоки коса, плетеница от разрошени къдри.

— Мамо, какво правиш?

Фабия отпусна ръката си на леглото с глухо тупване. Надигна се, усука тяло и стъпи на пода, стъпалата й — чинно едно до друго.

— Нищо — отвърна, — абсолютно нищо. Просто мислех за разни неща. Кафе, тезора?