Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ежедневна магия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Разпознаване и корекция
sqnka (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Софи Никълс

Заглавие: Роклята

Преводач: Гергана Стойчева-Нуша

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 26.07.2016 г.

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2128-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10800

История

  1. — Добавяне

4.
Накит за глава с изумрудено зелени пера и закопчалка с кристал „Сваровски“. Бижу за сценичен костюм по поръчка от Париж. 90-те години на XX в.

Джийн Къшуърт се намръщи към образа си в огледалото. Така, с коса, щръкнала на тумбести кичури по цялата й глава, всеки увит във внимателно запънато алуминиево фолио, виждаше всяка бръчица по челото си. Приближи още повече, като се опитваше да не обръща внимание на поувисналата си брадичка, и огледа бръчките около очите си, които продължаваха да са все по-забележими въпреки абсурдно скъпите бурканчета околоочен крем. Прокара ръка по кожата около ключиците и отбеляза как вече не се връща еластично на мястото си, след като отминат пръстите й.

Гледаше тази жена в огледалото, тази жена, която беше самата тя, но и в същото време не беше тя, жена, която вече не разпознаваше, и изпусна дълга въздишка. Жената в огледалото също въздъхна и тя забеляза, освен торбичките под очите и нежна мрежа от линии в ъгълчетата на устните.

Джийн Къшуърт познаваше жени с такива устни. Те бяха основната причина преди години най-сетне да се отърве от навика да пуши по трийсет цигари „Марлборо“ на ден. Тези жени вече не можеха да си сложат червило и то да не се разтече от контура на устните им, при което изглеждаха леко ядосани.

Сега видя, че много скоро и тя ще стане такава.

Може би все пак щеше да пробва варианта с ботокс. Може би дори операция.

За бога, Греъм можеше да си го позволи. Освен това й беше задължен. По това нямаше спор.

Сети се за майка си как се беше запуснала през последните десетилетия от живота си — жилетки, окапани със сос, косата, сияещите кестеняви къдрици, „върховната й гордост“, както винаги я наричаше, оставена да се превърне в сплъстено сиво гнездо, окастряно на всеки няколко месеца от ужасната жена, която ходеше да подстригва в старческия дом.

— Иска само седем лири — тържествуващо беше обявила майка й. — Специална тарифа за пенсионери. Като се сетя колко пари съм потрошила по фризьорски салони през годините! Това е едно от хубавите неща на старостта — вече изобщо не ти пука.

Но на Джийн Къшуърт й пукаше. Направи лека гримаса към жената в огледалото и видя майка си — повдигнатите вежди, неодобрителния поглед — да й връща гримасата.

Не, нямаше да се откаже. Щеше да се бори колкото може. Тя не беше и никога нямаше да бъде майка си.

Винсънт, колористът, се суетеше наоколо, оправи кърпата на раменете й и внимателно разви едно фолио.

Улови погледа й в огледалото.

— Само поглеждам дали е готово, госпожо К.

Тя отново се намръщи и запрелиства списание. Спря се на нежните извивки на някаква млада знаменитост с изкуствен тен, вдигнала пред обектива на фотоапарата новороденото си бебе. По нейното лице нямаше бръчки от смях, забеляза Джийн, въпреки че момичето се усмихваше така, както навремето, докато Джийн беше манекенка, й повтаряха, че в никакъв случай не бива да се усмихва. Виждаха се всички идеално прави бели зъби на младата майка.

Вероятно е ретуширана, помисли си Джийн. С много аерографиране. По наше време нямаше никакви такива неща. Дори сами се гримирахме.

Винсънт вече сваляше фолиото от кичурите, един по един, разресваше мократа коса с пръсти и я разстилаше върху кърпата.

— Видя ли, че в онзи стар магазин на „Грейп Лейн“ са се нанесли нови хора? — попита. — Правят винтидж магазин. Винтидж с „дрехи по поръчка в стил винтидж“. Така изглежда — повдигна предизвикателно вежда фризьорът.

— О, не съм ходила там от месеци — отвърна Джийн. — Нямало е особена причина, честно казано…

Винсънт засия, усетил възможността да разкаже нови клюки.

— Жената е пристигнала от юг. Мисля, че е италианка. Онзи ден дойде с листовки. Беше много мила. И страшно изискана. Полъх свеж въздух, да ти кажа. Освен това добре е подредила магазинчето. Минах набързо оттам да поогледам. Много е стилно. Струва си да се види.

Джийн му се усмихна мило.

— О, сигурна съм, че е красиво, ако си падаш по такива неща. Аз лично никога не съм харесвала идеята да нося… — и тук тя заговорнически сниши глас — нечии стари дрехи… Разбирам студентите и хората с по-малко възможности, но…

Винсънт се засмя:

— Знам какво имаш предвид. Онези прашни стари магазини, които миришат на нафталин и опикани бабешки дрехи, нали? Но ми се струва, че това място няма да е такова. Не, изглежда с много повече класа. А и дрехите в стил винтидж са следващата голяма мода. При мен идват хора, които искат прически от 40-те и асиметрични подстрижки от 60-те. Обожавам тези неща. Желая й успех. Определено подкрепям всяко ново нещо в този град.

— Сигурно — каза Джийн, — но пък дали хората в Йорк всъщност са готови за нещо ново? Смятам, че повечето от нас харесват града такъв, какъвто си е.

 

 

— Мамо, ти вещица ли си?

Ела завъртя капачката на буркана с кончета на кухненската маса. Гледаше парченцата копринени нишки в синьо, червено, кафяво, жълто и бяло, преливащи една в друга.

Иглата на Мама спря да се движи. Веждите й се повдигнаха в тревожно изражение.

— Що за странен въпрос, тезора. Вещица? Как ти дойде на ума?

Ела вдигна буркана.

— Ами заради това например. Не е съвсем нормално. Събираш тези парченца конци в буркана и всеки път, като пуснеш ново, си мърмориш нещо под носа. Нещо като заклинание… Правиш го, нали?

Мама махна презрително с ръка.

— А, това е просто глупав навик. Мадаар-Бозорг правеше така. Не е магия. По-скоро — суеверие. Всеки път, когато стигна до края на конеца, казвам: „Благослови този дом и ни пази от зло“. Правя го толкова отдавна, че вече направо ме е страх да спра. Разбираш ли? Просто глупост.

Ела се намръщи.

— Ами думите, които бродираш сега? Които криеш в дрехите… в подгъвите и джобовете. Казваше ми, че са заклинания… за да получават хората късмет или специални сили…

Мама въздъхна и приглади плата на масата пред себе си.

— Това пак е навик, Ела. Нещо, което съм свикнала да правя. Така ми става приятно от това, което правя за хората. Нещо красиво. Нещо… ами да, тайно. Помниш, че съм ти казвала, че думите са заклинания, когато беше съвсем малка, много преди да имаме магазин, когато шиех разни неща за подаръци за хората, които се държаха мило с нас. Закачах те, просто си играехме. И да, предполагам, че думите са някакво заклинание. Но само така, както пускам листенца мента и роза във ваната ти… за да ти помогна да се отпуснеш, да сънуваш хубави сънища… Или ти разказвам приказки, както Мадаар-Бозорг и сестрите й ми ги разказваха, за да ми помогнат да разбера, да погледна на нещата по друг начин. Или както правя торта и паста точно като баща ти… — Погледна към Ела. — О, виждам, че не си убедена. Но може да се каже дори, че начинът, по който украсяваме витрината, за да доставим малко удоволствие на клиентите си, е вълшебство. Тъй като светът е пълен с вълшебство, ако знаеш къде да гледаш. Има го в реката, в нейното движение и в саксията с босилек на прозореца, в начина, по който листенцата знаят точно как да растат, как да се създават… И… — тя потупа коприната на масата — има го в този плат, тук, в начина, по който притежава лекота и усещане, щом прокарвам иглата през него… Но тезора, това вълшебство не е „Абракадабра, превръщам те в жаба, изчезваш“. Това вълшебство е по-скоро като… като любовта.

— Добре, това го разбирам — Ела се опита да прикрие нетърпението си. Нещо в този разговор не беше както трябва. Сякаш Мама тъчеше около двете им пашкул от меки цветове — пастелно синьо, сребристо розово, мазка игликово жълто — докато някъде отдолу се усещаше пулсиране, туптене, нещо по-ярко — червени вибрации, резки от ослепително бяло и черни раздърпани краища.

Представяше си, че чува гласове откъм ъглите на стаята, отекващ смях, повтарящ думите на Мама така, че звучеше почти като подигравка: Абракадабра, абракадабра. Вълшебство, вълшебство, люююбовно вълшебство.

Тя потрепери.

— Но това, което не разбирам, мамо, са странните чувства, които напоследък непрекъснато изпитвам — цветове и усещания, и… едни такива странни вибрации?

— Да, Сигналите — каза Мама. — Така ги наричам. И аз си помислих, че започваш да ги усещаш. Сигурно си чувала да говорят за шесто чувство. Това притежаваме ние — ти, аз, Мадаар-Бозорг, нейната майка преди това и вероятно и нейната преди това… Съзнанието ти, Ела, и тялото ти са мощни инструменти. Винаги трябва да слушаш какво ти казват за света. Винаги ще ти служат добре…

„Защо тогава сега усещам студ? — помисли си Ела. — Защо не вярвам на думите й? Не е като да не искам.“

— Мамо? — гласът й прозвуча тихо, слабо и страхливо.

— Да, тезора?

— Ами кутията под леглото ти?

Изражението на мама замръзна. Поизправи се на стола си.

— Какво знаеш за това? — каза бързо. — Ела, някои неща са много лични.

Момичето усети как зелените очи на Мама се впиват много дълбоко в нея.

— Да, мамо. Знам. Не ровичках, уверявам те — Ела направи бърз жест. — Честно. Да умра, ако лъжа…

— Не говори така, Ела! Казвала съм ти и преди! — сряза я Мама.

— Тогава не ми разправяй, че вълшебството е само в готвенето, шиенето и… любовта — отвърна момичето, преди да успее да спре потока рукнали от устните му думи. — Защото това не е цялата истина, нали? Видях те да отваряш онази кутия, когато се нанесохме. Видях да вадиш свещи и една голяма стара книга, както и още други странни неща… Вече не съм малка. Иска ми се просто да ми кажеш…

Мама отново въздъхна тежко. Сякаш целият гняв изтичаше от нея. Ела го усети как бавно отплава с дълги, мощни вълни.

Тезора, трябва да ми се довериш — жената постави ръка върху ръката на момичето. Докосването й беше топло и успокояващо. Ела почувства езиче бледоморава светлина да пълзи по пръстите й чак до лакътя.

— Повярвай ми, Ела-исима. В кутията няма вълшебство. Има само украси. Декори. Като старите ми сценични костюми. Свещи, стар албум, който си направих като малка. Карти — таро, И Чин, Богинята — ще ти ги покажа, ако искаш. Стари торбички с билки, които ми даде Мадаар-Бозорг. Но вече не си играя с такива неща.

Разбираш ли? Те са част от миналото. Част от Стария начин, от Старата родина.

Нямаме нужда от тях. Ти нямаш нужда от тях. Имаш образование, книги, възможности, толкова много начини да накараш света да върви в твоята посока. Можеш да бъдеш каквато си поискаш. Не бива да ставаме различни, Ела, не повече, отколкото вече сме. Това поне го научих — по трудния начин. Затова, карина, трябва да ми вярваш… Не бива да говориш за вълшебства, заклинания и такива неща на никого. Нито на Били, нито на другите в училище, чу ли? Защото те не виждат нещата като нас…

Ела усети студения блясък на пръстените на Мама, когато тя протегна ръка да я погали по бузата и обгърна брадичката й с пръсти.

— Разбираш ли какво ти казвам, Ела? Разбираш ли? Трябва да се впишем тук. Потъни… или плувай…

— Да — прошепна момичето. — Добре, мамо. Добре.

Тази нощ сънят на Ела беше дълбок зад старата завеса, която Мама беше опънала, за да раздели спалнята на две отделни половинки.

Завесата беше в избеляло розово, по което бродеха овчарки и овце от златен брокат.

— Може да броим овцете — беше се засмяла Мама, — когато дойдат лошите сънища.

Ела сънуваше есенна приливна вълна, която се разби в каменните стени на града и нахлу през вратата на магазина. Заля всичко, гладка и кафява като набръчкана коприна. Когато се оттече, след нея останаха плавеи от скъпоценности и пера.

Движението на водата я люлееше и приспиваше. Сърцето й плаваше свободно в гърдите като водна лилия, носеща се над дългата си дръжка.

Повдигна крайчеца на нощницата си и заслиза по тесните стълби към магазина отново и отново, отново и отново, а килимът жвакаше под пръстите й.

Жената с дългата коса също беше слязла от мястото си високо над вратата и стоеше насред магазина усмихната, косата й се лееше по раменете, спускаше се чак до босите й крака и образуваше миниатюрни водовъртежи на дървения под.

В далечината Ела чу катедралните камбани да бият три часа. Жената посочи натам с бледните си пръсти.

— Чуй — засмя се тя. — Потъваш или плуваш? Потъваш или плуваш?

На сутринта нямаше следа от Мама. Ела подаде глава от разделящата завеса. Леглото изглеждаше недокоснато. Слезе по стълбите, търкайки очи.

— Та-да! — Мама се обърна към нея, разперила ръце като във водевил. — Какво ще кажеш?

Ела видя, че витрината е готова. Манекенът беше опрял ръка на хълбок, наклонил глава настрани, сякаш се вслушва в далечна музика. Беше облечен в коктейлна рокля от 30-те години със стотици перлички на гърба. В краката му Мама беше усукала шалове да наподобяват вълни, разпилени в ярки цветове. Беше поставила копринено чадърче така, че направо си представяш как вятърът го е съборил преди миг от обърнатите към небето длани на манекена. От тавана беше провесила хартиени листа — всяко се въртеше леко на тънка сребриста нишка.

Ела позна кадифените стойки за шапки — високомерните им профили, увенчани с пера и украшения за глава. На тезгяха от син куфар от телешка кожа се изсипваха бляскави гердани и брошки.

Разгледа с възхита новите бели етикетчета, всяко педантично изписано с калиграфския почерк на Мама: „Сладка брошчица с балерина от 30-те г. 6 лири.“, „Кристална щипка за рокля в стил ар деко от 30-те г. Идеална за деколте. 19 лири.“, „Прекрасна брошка с гущерче от 50-те г. 11 лири.“.

От двете страни в магазина по закачалките бяха наредени рокли, от тавана висяха копринени кимона с ръкави и поли, защипани като крилете на пеперуда.

Мама беше обособила една ниша за пробна със стара театрална завеса със златни пискюли и ресни. Беше подпряла антикварно огледало на стената под ъгъл така, че когато улавяше и връщаше образа, шията и краката веднага изглеждаха по-дълги.

Стените на пробната бяха боядисани в тъмночервено и украсени с някои от старите рекламни снимки на Мама — деветнадесетгодишната Фабия Морено демонстрираща бански костюм от зелени кристали, окичена с украса за глава от изумруденозелени пера; плакат на група „Дъ Сонгбърдс“ и техния „Цвъртящ, искрящ, разпродаден концерт“ с Фабия в центъра на първи ред, уловена завинаги в момент на възбуден скок, с широка усмивка на лицето; или пък черно-бялата снимка в едър план, любимата на Мама — тъмни коси, спускащи се по бледи изваяни рамене, сведен поглед, плътни устни и съвсем леко елегантно деколте.

Като малка Ела обожаваше тези снимки и непрекъснато задаваше въпроси: „Разкажи ми пак, Мама, за Париж…“. В кутията с кукленските дрехи имаше парчета от старите костюми.

Сега, като ги видя на стената на пробната, се почувства нервна, притеснена по начин, който не можеше точно да обясни.

Мама все още вървеше из магазина, подреждаше обувки на малка масичка, токовете един до друг, носовете разперени навън, сякаш канеха на танц. Беше изработила натюрморти от ръкавици, чанти и джобни огледалца, както и ветрила от кърпички и шалове.

— Прекрасно е, мамо. Много по-хубаво от предишното място.

Мама спря, взе зелена копринена ръкавица, дълга до лакътя, и я положи на ръката си като любимо домашно животно.

— Мислиш ли? Наистина ли смяташ така, тезора!

Ела кимна.

— Да. Направо е разбиващо.

Мама се засмя с гърления си смях.

— Разбиващо? Ах, тази нова дума ми харесва. Разбиващо…

Отвори перлена пластмасова кутийка с огледалце във формата на мида и потупа сенките под очите си.

— Погледни! Тц! Ама че гледка. А остават още кашони. Кафе. Да сварим кафе…

— Мамо, спала ли си изобщо?

— Не, тезора. Умът ми бе твърде зает, твърде пълен със задачи.

Ела тръгна след нея нагоре по стълбите.

— Трябва да спиш, мамо. Защо не си полегнеш за малко, а аз ще те събудя след няколко часа?

Мама се обърна на стъпалата и се смръщи.

— Защото трябва да ходиш на училище, тезора.

— Не днес. Събота е, мамо.

Докато гледаше майка си как се движи из кухнята, избира любимите си чаши от крехък бял порцелан със златно ръбче, прехвърля радиостанциите, удря филтъра на кафеварката в мивката, за да паднат старите остатъци, пуска водата, Ела се върна към „проблема Мама“ в главата си.

Беше мислила много по въпроса през последните няколко години. Склонността на мама да работи по всяко време, да забравя да спи и да яде. Блестящите й организационни способности, когато ставаше дума да изнамери винтидж дрехи от битпазари и разпродажби от фабрики по цялата страна, да прерови „И Бей“ за изгодни предложения и да преобразява находки от вехтошарски магазини, съчетано с неспособността й понякога да си спомни кой ден от седмицата сме.

Ела беше различна. Обичаше да има грижливо изработен график на дейностите в училище, за да е сигурна, че е приготвила всичко в раницата си от предишната вечер, с подходящите учебници и екип за физическо, с пликовете пари за екскурзии или за кръжоци, а дори когато беше нужно, с подходящите бележки до учителката, които пишеше внимателно в телефонния бележник и после даваше на мама да препише и подпише с красивия си плавен почерк.

— Толкова си организирана — разрошваше Мама косата й. — Но наистина, тезора, твърде много се притесняваш.

За Ела всичко у Мама си противоречеше — драматичните тоалети и яркото червило с желанието й да се слее с тълпата; любовта й към всичко дръзко, цветно и различно — рокли, храни, езици, хора, места — с уважението й към британците и тяхното много сдържано и предпазливо отношение; и разбира се, тайната в сърцето на всичко, която единствено Ела знаеше — че Мама само се преструва на италианка.

Чудеше се как ли ще реагират другите тук, в този нов заспал град, на отварянето на магазина на Мама, на нейните витрини, на снимките в пробната и на дребните й ексцентричности.

Мама отмести паднал на очите й кичур коса, прозя се и протегна ръце в широки кръгове, за да облекчи болката в лопатките си, и Ела отново усети прилива на онова чувство. Искаше да предпази Мама от вдигнатите осъдително вежди и нечестните гадни клюки; но тайничко си мечтаеше този път майка й просто да си намери хубава, спокойна работа — секретарка, администраторка в училище или нещо поне наполовина нормално — а после незабавно изпита вина, че дори си е помислила такива неща.

Мама постави в ръката й една от белите чаши. Ела отпи, наслаждавайки се на леко горчивия вкус.

— За нас — Мама вдигна чашата си и се спря да погледне през кухненското прозорче към безразборно нахвърляните покриви, блещукащи от скреж, и двата каменни ангела с уморени изражения, които се виждаха на част от стените на катедралата.

— За нас, тезора. За новото начало…