Софи Никълс
Роклята (19)

17.
Сребърен сандал с червена подметка. „Кристиян Лубутен“, 2010 г.

Фабия обичаше магазина по това време на деня. Дворът се изпълваше с вечерна светлина и всеки орнамент от витрината рисуваше по дървения под продълговати слънчеви фигури. Всичко светеше и искреше и в такива моменти Фабия беше на косъм да повярва, че наистина е извършила някакво вълшебство.

Дъските на пода бяха прясно измити със специален разтвор от канела и кафява захар, разтворени в бял винен оцет. Сега подът сякаш светеше не само с отразената слънчева светлина.

Ефектът се усилваше от масичката, покрита с бяла покривка, върху която беше подредена пирамида от чаши за шампанско. Дейвид я беше уверил, че знае как да налива шампанско в първата чаша и то да се лее надолу нито твърде бавно, нито твърде бързо — като водопад от мехурчета, докато не се напълни всяка една чаша.

Къде беше научил този трик? Тя си спомни собствения си коронен номер, който най-често беше пожелаван на празненствата на богатите бизнесмени — как изскача от огромна плексигласова коктейлна чаша само по изумруденозелени пера и усмихната запява: Честит рожден ден, честит рожден ден…

Преди двайсет години. И повече.

Цял един живот.

Отвън котка с оранжево-кафяв цвят се протягаше на паважа и си играеше със светлината между лапите си.

Фабия провери последните детайли, добави ваза с божури, любимите й, стегнатите розови юмручета тъкмо започваха да разцъфват. Премести един от манекените леко вляво, под светлината. Така беше решила да изложи различните тоалети за търга, кафтанът на „Дона Каран“ беше съчетан със златни сандали с цяла подметка и огромни слънчеви очила, двете рокли, които беше ушила специално като свой принос, и разбира се, най-важната дреха на витрината, копринената светлобежова рокля на Джийн Къшуърт.

Отвори касата. Да, наскоро зареденият зелен малахит лежеше на сигурно в чекмеджето, скрит под купчина медни монети. Зачуди се дали ще има време за нещо дребно, допълнително. Знаеше, че не бива. Но нали наоколо нямаше никого, а и какво толкова можеше да стане?

Извади сребърно огледалце изпод тезгяха и улови слънчев лъч с него. По белия таван затанцува колеблив диск светлина.

— Здравей! Извинявай, че малко закъснях!

Манди крачеше опитно по паважа с жълти обувки с цял ток, ръчната й чанта се люлееше, увиснала в сгъвката на лакътя й, в ръцете й опасно се клатушкаха два подноса.

— Извинявай, Фабия. Току-що ги довърших! — тя отгърна кърпата, с която беше покрила тавите, и отдолу се показаха редици малки кексчета с розова и бяла глазура, всяко украсено с миниатюрно златно листенце. — Какво ще кажеш?

— Идеално! — ахна Фабия, върна огледалцето под тезгяха и стисна ръцете на Манди в своите. — Изключително. Толкова ти благодаря, Манди. Между другото, изглеждаш абсолютно… ами вкусно! Все едно самата ти си кексче!

Младата жена се усмихна с трапчинките си.

— Нали не смяташ, че е прекалено?

Приглади опънатата си назад коса, прокара ръце по прилепналото розово бюстие на роклята си и изтръска богатата пола.

— В никакъв случай. Казах ти, че тази рокля е правена за теб. Щом я видях, го разбрах — Мама потърка между пръстите си гънка от меката розова коприна и въздъхна. — Този плат те съдържа в себе си. Целият. Като… като специална съставка в твоите смеси — тя се усмихна. — Но ми харесва и какво си направила с обувките. Жълто и розово — като маслена глазура — После присви закачливо очи, преструвайки се на възмутена. — Но чакай малко! Познавам тази чанта! Прекрасно. Просто прекрасно. Но обувките не са от мен, нали? — Мама повдигна вежда.

Манди се изчерви.

— Намерих ги на гаражна разпродажба. Не можах да устоя.

— Брава — засмя се Фабия. — Жена точно по вкуса ми.

Стисна лекичко ръката на Манди и за да се разсее от притесненото усещане, което започваше да пърха в нея, се зае да вади кексчетата от тавите и да ги подрежда по подносите от цветно стъкло.

— Фабия… — отново се изчерви Манди и закърши нервно ръце. — Трябва да ти покажа нещо. Отдавна исках да го направя, но…

Бръкна в чантата си и извади дебела пачка писма, завързана с дебела черна панделка.

Фабия избърса длани. Почеркът беше стегнат и уверен, идеално оформен и нанесен със замах върху дебелите кремави пликове. Прелисти ги. Писмата бяха поне дузина.

— Намерих ги в джоба на роклята — обясни Манди. Червено петно пълзеше по шията й. — Много ми е неудобно. Трябваше да ти кажа по-рано. Но исках да ги прочета. Не можах да се сдържа… Ти ми каза, че жената, чиято е била роклята, е била невероятна личност, и толкова ми се искаше да узная повече… но сега се чувствам много виновна.

Фабия пое писмата и погали хартията.

— Не се тревожи. И аз бих сторила същото.

Забеляза, че клеймото на горния плик беше от 1940 година. Не беше ли това същата дата, толкова грижливо записана в дневника на Юстейша: Дневна рокля. Купена от „Селфриджис“, Лондон, за обяд с Р.?

От плика измъкна само един прегънат лист.

Скъпа мая, започваше писмото.

Толкова се радвам, че те видях, било то и за този откраднат час заедно. Изглеждаше лъчезарна както винаги, най-скъпа Ю. По-прекрасна не те бях виждал досега. Не мога да си избия този твой образ от главата си. Ти, седнала там, сред порцелана и дреболиите, сред онези гадни суфлета и ужасните жени, които бъбреха само празни приказки. Беше като същество от друг свят, от друго време и аз се почувствах като най-големия късметлия на земята, защото седя до теб.

Затова просто не мога да приема решението ти, скъпа. След като вече си част от живота ми — част от мен — не знам как да живея без теб. Трябва да сме заедно, Ю. Просто трябва.

Не ме интересува баща ти. Може би ме смяташ за коравосърдечен, но не ме интересува и какво мисли Мици. Тя не ме обича. Никога не ме е обичала. Честно казано, смятам, че би била по-щастлива, ако ме нямаше в живота й.

Ти и аз ще можем да започнем отначало. Не ме е грижа дори да се наложи да избягаме някъде, да живеем като изгнаници в забравено от бога място — а и на теб би ти харесало, нали, скъпа? Приключение, възможност да разгледаме света, както винаги си казвала.

Прости ми, моля те, прости ми този изблик. Мислих дълго и усилено, преди да ти пиша. Но не мога да намеря покой, докато не се уверя, че не изпитваш същото. А ти го изпитваш, нали, Ю? Сърцето ми знае, че е така.

Моля те, скъпа. Само кажи и аз ще…

— Бонджорно, синьоринас!

Фабия вдигна поглед от страницата и видя Дейвид, крачещ през двора с взетия под наем смокинг и идеално лъснати обувки, размахал чукче на аукционер, което беше взел назаем специално за случая. В златистата светлина приличаше на картина от каталог.

Тя му махна и очите й се стрелнаха към края на писмото, подписано с последен смел размах: Твой Робърт.

Отново се усмихна на Манди.

— Благодаря ти. И моля те, не се тревожи. Но трябва да върна писмата на племенниците на Юстейша. Сигурна съм, че ще искат да ги запазят.

Постави ги в кутия от обувки под тезгяха, където държеше стари квитанции и парчета панделки.

— Да започваме купона! — обяви Дейвид и я целуна по бузата, избра диск, пусна го на стереоуредбата в магазина и я завъртя из стаята като в бална зала.

Спря за миг насред валса, за да напъха кексче в устата си с намигване.

— Вкусотия. Къде е Ела?

— Не знам — отвърна Фабия. — Мисля, че горе. Бави се.

После Фабия забрави да мисли за Ела, за Юстейша и за Робърт, и за тайнственото любовно писмо, защото гостите започнаха да пристигат и Дейвид опитно отвори тапата на първата бутилка розово шампанско.

* * *

Когато се връщаше към този момент, Ела си даде сметка, че винаги е очаквала да се случи нещо ужасно.

От седмици не беше спала добре, Мама гледаше изпитателно тъмните кръгове под очите й, Били я дразнеше, като непрекъснато я питаше дали е добре, наистина ли си добре, Ел?, защото тя винаги сякаш бе някъде другаде.

Двамата с Били кръжаха един около друг бавно или поне на нея така й изглеждаше. Сякаш всеки се боеше твърде много да направи първия ход или да заговори за случилото се между тях.

А тя наистина не можеше да се отпусне да мисли за онази нощ. В съзнанието си виждаше висок зид, обрасъл с бръшлян. Отвъд него част от нея, тайната скрита част, спеше на копринено легло, спеше омагьосания сън от приказките, докато около нея растяха първо бръшлянът, после преплетените клони на дърветата и накрай цяла гора.

Понякога се усещаше, че копнее Били да изкачи стената, да намери първите места, където може да стъпи, да изсече тръните и клоните, да се изтегли нагоре, да напредва, местейки ръце по зида. Да я събуди от самата нея. Но как би могъл да го направи?

Не и с целувка. Тази възможност я беше провалила напълно. Той нямаше да рискува да се пробва отново.

Но тя искаше ли? Този въпрос се въртеше безспир в главата й. Всеки път тъмната дупка в нея ставаше все по-голяма. Понякога, докато слизаше по стълбите към магазина, дочуваше веселия смях на Били, когато разказваше смешка, Мама отвръщаше, а после той млъкваше, поглеждаше я предпазливо и по лицето му преминаваше сянка. Нещо се беше променило между тях, нещо, което дори не можеше да назове. Сигналите му, когато тя беше с него, бяха потрепващи линии в сиво и бледожълто като паяжини, които трябваше да изчисти от очите си. Сякаш и двамата се стараеха усърдно да се представят за приятели. Били беше съвестно грижлив, внимателно деликатен. Не можеше да го понася.

Нощ след нощ от нейната страна на бродираната завеса скритата Ела, тайната й част, продължаваше да спи, горските птички изтъкаха покривало от листа за бялото й тяло и тя сънуваше сънищата на мъртвите.

Междувременно останалата й част си беше съвсем будна, не можеше да намери покой от своите собствени Сигнали. Сега бяха по-силни от всякога. Възглавницата й пукаше от статично електричество. Червени и оранжеви линии я ближеха като пламъци.

Жената над входната врата с косите като водорасли отдавна вече не й се усмихваше. Вместо това протягаше тънките си бледи ръце. Устните й се движеха и оформяха изтърканите думи — потъвай или плувай, потъвай или плувай — а наоколо се надигаше речната мъгла. Вонящ плавей се въртеше около босите й крака — парчета стар плат, счупени бутилки, бирени кутийки, кости от животни, парцалива бяла кърпичка с монограм в ъгълчето.

Сега Ела чакаше до прозореца в спалнята. Знаеше, че той ще дойде. Усещаше дъха му по тила си, допира на лепкавите му бели пръсти.

Когато той влезе в двора, краят на черното му палто — повдигнат от внезапен порив на вятъра, тя беше готова. Отдръпна се леко назад, полускрита от завесите, и гледаше.

Така имаше идеален поглед към лицето на госпожа Къшуърт, облегнала се на ръката му, пристъпваща леко по паважа със сребристите си сандали с каишка.

Видя как устата на Джийн Къшуърт се изкриви, чу писъка й, видя я как се препъва и връхлита слепешката в магазина.

Жуженето на гласовете утихна. Останаха само слабите акорди от акордеона на френската песен, която звучеше от уредбата.

После се изви пронизителен, ясен глас:

— Роклята ми! Как смееш? Би ли могла да ми обясниш, ако обичаш, какво прави моята рокля на твоята витрина?

Когато Ела стигна основата на стълбите, първото нещо, което видя, беше сребрист сандал в средата на магазина. Сребърен сандал с червена подметка. Червената подметка изглеждаше противно. Напомни й за отрязан език.

Спря, мушна пръсти под каишката за глезена и подаде сандала на госпожа Къшуърт, която тропаше с босото си краче като дете, изпаднало в бясна криза. Жената взе обувката и пак я метна на пода.

Магазинът беше пълен с хора. Мама бе пребледняла, стиснала с една ръка ръба на тезгяха. Акордеонистът продължаваше неизбежното си лековито кресчендо, докато Дейвид не прекоси стаята и не изключи уредбата.

— Е? — гласът на Джийн Къшуърт беше като ръждиви бръснарски ножчета, очите й бяха присвити. — Настоявам за обяснение. Как си докопала роклята ми? Сигурно си я откраднала. А как… Как, за бога… О, сега разбирам! Сега разбирам. Да, сигурно си я взела от гардероба ми в деня на партито!

Ела гледаше Мама, видя как владееше изражението си. Мама се озърна, видя, че всички я гледат, въздъхна и вдигна чашата си към Джийн.

— Брава — каза. — Поздравявам те. Блестящо изпълнено.

Ела видя, че хората свеждат погледи към пода, пристъпват от крак на крак, споглеждат се. Момичето от „Брайтуейтс“ зяпаше Фабия с поруменяло лице. Жената от магазина за обувки в Питъргейт вече се промъкваше към отворената врата.

— Какво искаш да кажеш? — Джийн Къшуърт вече крещеше, лицето й почервеня, косите й се измъкваха от грижливо направения кок и тя се отказа да се преструва, че се владее.

Обърна се към Пайк.

— Джо, какво иска да каже? Подиграва ли ми се? Това ли прави, тази… тази уличница, тази евтина никаквица…

— Извинете, но стига вече — Дейвид вдигна ръка и пристъпи в центъра на магазина.

— Дами… и господине — поклони се към Пайк. — Ако благоволите да ни изтърпите, сигурен съм, че за нула време ще оправим това дребно неразбирателство. Но наистина, госпожо Къшуърт, не мисля, че има нужда да се прибягва до…

— До какво точно да се прибягва, докторе? — прекъсна го Пайк с блеснали очи. — До малко неудобни истини? Най-сетне някой да го каже, както си е.

— Както си е? — невярващо повтори Дейвид и Ела видя как ноздрите му се разшириха, колосаната му бяла вратовръзка се люшна нагоре-надолу от усилието му да овладее дишането си.

— Дейвид, моля те. Наистина. Няма смисъл — вече говореше Мама. — Госпожа Къшуърт вече е решила…

Но сега я прекъсна Били. Ела не беше забелязала, че той стои до Манди, до подножието на стълбите.

— Госпожо Морено — започна той. — Може ли да попитам как се сдобихте с въпросната рокля?

Точно така го каза — спокойно, уверено, като телевизионен следовател. Ела за малко да се изсмее с глас. Мама му се усмихна снизходително.

— Били, тези хора изобщо не се интересуват…

— Просто отговорете на въпроса, госпожо Морено. Ако обичате, разбира се.

— Ами — каза Мама — ти знаеш как я получих, Били. Катрина ми я донесе. В пакет с много други неща. Разбира се, аз нямах представа, че роклята е… — замлъкна тя.

В стаята се разнесоха ахкания и настъпи раздвижване, докато хората осмислят тази информация.

— Катрина значи — попита Били, закрачи из стаята, повдигнал вежда, и се заоглежда театрално. — А тя къде е?

— Дъщеря ми си е у дома с настинка — каза Джийн Къшуърт. — Това е възмутително! Дано не намеквате… И чакайте малко — Жената бясно се огледа из стаята. — Да, права съм, нали? Това е моята „Дона Каран“, нали така? И украшението за глава от сватбата ми, за бога! Половината от този проклет търг е с неща от моя гардероб. Това е нелепо! Явно искате да ме направите за посмешище.

Мама погледна Били и вдигна ръце с длани към тавана, жест „казах ли ти“. Но Били продължи.

— Съжалявам, госпожо Къшуърт, но защо госпожа Морено да лъже за това? Боя се, че не виждам никакъв мотив. Може би вие ще обясните…

Ето сега, помисли си Ела. Мислите й вече летяха напред. Знаеше точно какво ще направи сега Пайк.

Гледаше почти като на забавен каданс как Пайк се извърта на пета й я посочва с пръст, челюстта му потрепва, дългият му пръст се тресе в идеална имитация на праведен гняв.

— О, аз мога всичко идеално да обясня — каза с очевидно задоволство. — Тя е била. Онова момиче там с невинното си изражение. Това момиче е откраднало роклята ти. Хванах я на партито да рови по джобовете на хората в гардеробната. Опитах се да съм снизходителен. Казах й, че ще я пусна само този път, но явно се е промъкнала на горния етаж и е преровила и гардеробите.

Били фиксира Пайк със студено изражение. После сведе поглед, за да събере мислите си. Когато пак вдигна очи, физиономията му беше като маска.

— Отправяте много сериозно обвинение, съветник — каза спокойно. — Затова предполагам, че имате доказателства, че Ела е откраднала тези неща? Все пак, простете, но защо да ви вярваме? И не мога да се отърся от мисълта, че това не е никак логично. Защо Ела да краде рокли и да ги дава на Катрина? Няма никаква логика.

— О, размърдай си мозъка! — Пайк вече съскаше през зъби. Ела видя как от устните му хвърчат дребни пръски слюнка. — Катрина няма нищо общо с това. Чисто и просто са те забаламосали. Не мислех, че си чак такъв идиот.

Сега беше ред на Ела. Усещаше как се надига и надига в нея горещата червена форма на гнева й, но сега, с тази едничка дума „идиот“, най-сетне избухна. Проби повърхността и се разля. Тя усети прилива му в цялото си тяло.

Чу се как казва много спокойно, много ясно:

— Той лъже. Нищо не съм откраднала. Отидох да взема кърпичката на Мама от палтото й. Този мъж ме нападна. Бръкна под полата ми и… опита се да… направи неща, които не искам да описвам. Само защото ги хванах…

Улови погледа на Джийн Къшуърт и видя неприкрития ужас, пропълзяващ по лицето й.

— Хванах ги заедно — продължи момичето. — Тези двамата. Съветник Пайк и госпожа Къшуърт. Видях ги да правят неща, които бяха… които не биваше да правят. И той разбра, че съм ги видяла, затова ме проследи.

Настъпи шокирано мълчание.

Сребърният сандал с червеното остро езиче й се плезеше от средата на стаята.

Ела не изчака да чуе какво ще каже Пайк. Изтича от магазина и се втурна да бяга.

* * *

Фабия последва Били, промъкваше се по улиците през хората, които вървяха към гарата или се прибираха у дома при семействата си за чаша вино, за вечеря.

Дъщеря ми, мислеше си Фабия, горката ми дъщеря. Как те разочаровах. Усети ужасна болка в себе си.

— Трябва да я намерим, Били — каза. — Не бива да остава сама.

Били беше стиснал устни, раменете му бяха приведени напред с мрачна решителност. Фабия го остави да я хване за ръка и да я задърпа след него. Усещаше яростта му в здравата хватка на пръстите му.

Стигнаха реката и Били рязко зави наляво, нетърпеливо разрита гъските, които се мотаеха в краката им, продължи нагоре по течението бързо, по-бързо към най-високите дървета и новия мост.

Хората се разхождаха покрай реката, вървяха към града. Велосипедисти с флуоресцентни якета извиваха рязко кормилото си, когато хората стъпваха по велосипедната алея. Били ги подмина и продължи напред.

И ето я и нея, седнала там, полускрита във високата трева, притиснала колене към гърдите си, обвила прасците си с ръце, отпуснала брадичка, загледана в реката.

Фабия се затича към нея, краката й с обувки на висок ток се хлъзгаха по влажните пътеки, прорязали тревата.

Ела я чу. Обърна се и Фабия видя лицето й, зачервено и набраздено от сълзи. Клекна сред тревата и я прегърна силно, като галеше косата й.

— Тезора. Моята Ела-исима. Съжалявам, толкова съжалявам.

Усети как Ела се разплака в прегръдката й, дишането й се накъсваше от ридания. Коленичи и я притисна колкото можеше по-силно към себе си.

— Ела. Госпожо Морено. Може ли?

Били стоеше по-назад, чакаше под дърветата. Сега Ела видя как пристъпва, прокарва пръст по яката си с несигурно изражение.

Кимна му, опита се да изкриви лице в усмивка.

— Били… съжалявам, че…

— Ще се видим после с вас — каза Фабия. — Били, погрижи се да се върне у дома в безопасност. Не се бави много, карина.

Били се тръшна на речния бряг и заскуба тревата с пълни шепи. Ела виждаше, че ръцете му треперят.

— Били — опита отново да го повика. — Толкова съжалявам. Аз…

— Това копеле! — обърна се момчето към нея. — Аз… Ще го убия наистина. Кълна се. Ще го убия… Този недодялан мерзавец!

В този миг погледът му срещна нейния и тя усети как старият смях започва да се тълпи в ъгълчетата на устата й.

— Недодялан — каза. — Помниш ли? Недодялан?

После смехът се заизлива от нея. Обхвана цялата й вътрешност, изскочи измежду устните й и се понесе кънтящ и звънтящ по речния бряг.

Били я гледаше, сякаш е полудяла. Но тя не можеше да спре. Не можеше да се сдържи.

— Всичко е наред, Били — успя да каже задъхана. — Наистина. Всичко е наред…

Вдигна ръка и погали бузата му.

Той трепна. Затвори очи.

— Недей, Ел. Моля те. Недей.

— Но аз искам — дочу тя гласа си. — Разбираш ли, винаги съм искала.

Той я погледна отново, задълго спря изпитателния си поглед върху нея, след това взе ръката й в своята й я погали нежно и колебливо. Тя усети топлината да се разлива в тялото й, когато той вдигна ръката й и притисна дланта й към устните си, после ръцете му я обгърнаха и я притеглиха към него. Тя усещаше как сърцето му бие лудешки в гърдите.

Чувстваше реката около тях, Сигналите трепереха в гърлото й, в краката й, когато повдигна лице към неговото и двамата потънаха в целувка.

 

 

Фабия се облегна на огромния разкривен ствол на кестеново дърво. Гледаше реката, която тук беше широка, бързотечна, с кафява като торф вода. Представи си дъжда, който вали над хълмовете и бавно, настойчиво напредва по земята и под земята, процежда се през полята и слоевете камъни, бълбука по канали от плоски скали, вихри се около издути дървесни стволове, после изчезва под повърхността и отново се появява тук като това силно течение, което лети напред, винаги напред, помита всичко по пътя си, пръст, стръкчета, клони, дребни кости на животни и птици, набира сили, носи се без умора към следващите градове, към морето.

Фабия мислеше, че разбира какво е усещането да си част от тази река. Знаеше защо Ела обича да плува и може да прекарва във водата по цели часове.

Напорът в нея, дългото, мрачно теглещо чувство, изстреляло я от магазина в бяг след Ела, накарало я да загърби всичко, дори Дейвид, не се беше уталожило. Сега я подтикваше напред като много гласове, които говорят едновременно. И въпреки че опитваше да не слуша, гласовете се усилваха, ставаха по-настойчиви и ги чуваше как й говорят с лекото шумолене на тревата и вятъра сред листата над главата й и с шума на реката, притискаща гладките си страни в бреговете.

Беше ясно, здраво, мускулесто, толкова по-голямо от нея. Усети как тялото й вече поддава.

Сети се за Дейвид, за ужасеното му изражение, когато чу думите, онези ужасни думи, откъснали се от устата на Ела, потънали в тишината.

Сети се за онези думи — уличница, никаквица, крадла, пипаше ме — пръснати в магазина, останали там, където ги зарязаха. Сега, през идните седмици и месеци, щяха да клечат в сенките, да покриват ярките платове, везалите шалове, блясъка на кристалите и напетите, да покриват всичко с фин слой прах и всичко изведнъж щеше да започне да изглежда евтино, безвкусно, негодно.

Може би никой нямаше да забележи, нито да знае, че думите са там. Но тя щеше да знае. Тя, Фара Джобрани, както беше истинското й име, името й, дадено й от собствената й майка. Помисли си за всички останали красиви и силни думи, които беше пришивала към шевове и закопчалки, и как в момента ги носят жени из целия град в копринените подплати на джобовете, в извивките на ръкава и в обърнатите подгъви.

Беше се провалила. За нищо не ставаше. Беше допуснала дъщеря й да бъде докосната от нещо толкова ужасно, че нямаше дума на света, която да го изрази. Беше предала Енцо и обещанието си към него.

Има друг начин, друг начин, прошепна вятърът.

Но тя упорито тръсна глава. Не, нямаше да се откаже.

Гледаше Били и Ела сега, допрели глави един до друг, виждащи единствено другия, и притисна ръка до сърцето си. Някъде отдолу, под слоевете сатен, под шевовете и блясъка беше истинското сърце на Фара Джобрани. Мислеше за него като за божур, цвете, което през последните няколко месеца бавно беше започнало да се разтваря и сега — да, усещаше го — вече повяхваше, ронеше листенцата си едно по едно, затваряше се като юмрук.

Били беше добро момче и скоро, много скоро щеше да се превърне в добър мъж, мил мъж.

Точно като Енцо. Точно като Дейвид. И това беше просто още една причина да не могат да останат тук.

Обърна се и тръгна по течението на реката, връщаше се по стъпките си, видя как градът изплува пред погледа й, стените и кулите, оформени преди толкова време, които все още щяха да са тук и утре, и вдругиден, и деня след това, и дълго след като Фабия, Ела, Дейвид, Били, Джийн Къшуърт и Пайк вече няма да ги има. Защото един ден всички щяха да изчезнат. Да потънат обратно в кафявата земя, да се вплетат отново в корените и реката.

Знаеше какво трябва да направи. Щеше да се върне в магазина, да изкачи стълбите към апартаментчето, където Дейвид я чакаше нетърпеливо, да му каже това, което вече знаеше, че се налага да каже, да измъкне куфарите изпод леглата и отново, за пореден път, да започне да прибира багажа им.