Софи Никълс
Роклята (23)

Епилог

Тази сутрин пристигна писмо, надписано с познатия калиграфски почерк. Когато разгънах розовия лист на кухненската маса, от него изпаднаха две снимки.

Едната е снимка на Мама и мен. Другата е по-стара, избеляла и черно-бяла. Момиченце с бяла рокличка, застанало в градина. Величествена жена с панталони с висока талия и мъжка памучна риза държи момиченцето за ръка. Гледа право в обектива. В ъгълчето на устните й играе усмивка.

Обърнах снимката. На гърба й някой, чийто почерк не познавам, е надраскал с молив „Фара на 2 годинки“.

Опирам снимката в чашата ми за кафе и приглаждам писмото.

Ела-исима,

Исках да ти пратя тези снимки. Дейвид казва, че може да ги сканирам и да ти ги пратя по имейл, но нали ме познаваш, предпочитам да го направя по този начин.

Едната снимка, разбира се, е на мен и теб от последното пътуване. Нали беше забавно, тезора? И колко добре изглеждаме!!! Толкова, толкова се радвам, че ви видях. Не можах да повярвам колко е пораснал Грейс. И съвсем ти е одрал кожата!!! Досаждам на всеки тук, като показвам всички снимки, които направихме, а Дейвид все така настоява да ме нарича баба Фаб.

На другата снимка сме аз и любимата ми баба. Пристигна по пощата от Мадаар-Бозорг тази сутрин и много исках да ти я пратя. Защото на нея съм на почти същата възраст, на която сега е Грейс. Представяш ли си? Мадаар-Бозорг е вече на 97 години и както пише в последното си писмо, още всичко си й е на мястото. Да, тезора, исках лично да се увериш, че двете с Грейс произхождате от дълго родословие много силни жени.

Новата работа на Дейвид върви чудесно. Много му харесва животът тук — на мен също. Но все още се опитва да измисли как да отглежда розите си под калифорнийското слънце.

Непрекъснато си мисля за теб, тезора. Все така ми се иска да размислите и да се преместите тук. Толкова много ми липсваш. Но както казваш ти, Англия е твой дом по начин, по който така и не стана за мен. Важното е да си щастлива, карина.

Още едно последно нещо и после трябва да отивам да отварям магазина. Напоследък сме много заети, хората тук са луди по винтидж модата. Не мога да насмогна на дамите.

Вчера видях Катрина в „Лучия“ на закуска! По-точно на брънч, както го наричат тук. Представяш ли си? Такова съвпадение. Отначало не можах да повярвам, че е тя.

Живее в Ел Ей с новия си съпруг филмова звезда. Той е ужасно елегантен — както и тя. Следващият й филм е драма за пирати. Катрина играе кралицата на пиратите. Изглежда, ще снимат в Нова Зеландия. Но специално ми заръча да ти пратя поздрави. Така че, тезора, обади ми се, когато получиш писмото.

Любящи поздрави от двама ни за Били, Грейс и теб.

Бачи,

Мама

Вдигам поглед от писмото и поглеждам бебето Грейс, което вече проявява признаци на нетърпение. Мърда с крачета и вдига дебелите си ръчички.

— Мама — казва. — Мама.

Усмихвам се, вдигам я и я подпирам на хълбок. Тя сбърчва нос и бута личицето си в извивката на шията ми. Мирише на бебе, препечени филийки, марсилски сапун и нещо, което не мога да определя съвсем точно — аромат, който е отличимо неин.

Взимам снимката, на която сме двете с Мама, за да е в безопасност извън обхвата на Грейс.

Застанали сме една до друга, подпираме се на бяла ограда. Зад нас е калифорнийският океан. Мама се смее пред обектива. Има червено червило и огромни слънчеви очила. Черната й коса се развява зад гърба й от вятъра.

Моето лице изглежда по-добре, отколкото обикновено излизам на снимки, вероятно защото съм с много големи слънчеви очила. И както никога се усмихвам. Мама е преметнала ръка през рамото ми и изглежда изненадващо спокойна.

Нося синия бански костюм от петдесетте години, който Мама ми намери, двуслоен, изключително внимателно подплатен, с рюшчета отстрани и дълбоко деколте.

— Шит е за фигура тип „пясъчен часовник“ — каза тя. — За истински жени, не за днешните клечави насекоми.

Дори и аз виждам, че изглеждам добре с него.

Взимам двете снимки и ги подпъхвам в горния край на огледалото на тоалетката ми. Със свободната си ръка се опитвам да приведа в ред косата си.

— Мама — казва пак Грейс с усмивка с трапчинки. — Мама.

Чудя се дали се смее на мен?

Връщам се в кухнята, взимам чашата с горещо кафе и го изпивам на една глътка. Вече съм готова. Внимателно слизам с Грейс долу в магазина.

Преди пет години, когато с Били обявихме, че ще заживеем заедно, някои хора много се тревожеха за нас. Казаха, че сме твърде млади, че по-късно бихме направили различен избор.

Само не и Мама.

— Любовта си е любов — каза тя и целуна и двама ни по двете бузи. По-късно ми предложи наема на магазина.

През първата година се справихме толкова добре, че успях да наема и съседното кафене, което ни осигури още малко пространство. Напоследък нашето щастливо бъдеще вече не е просто книжарница, а процъфтяващо кафене, сборна точка на квартала, където хората могат да разгледат какво предлагаме, да се насладят на обяд или закуска, или пък на чаша вино, а разбира се, кафето ни е най-хубавото в града.

Днес планирам следващите ни писателски работилници, които се оказаха изключително популярни.

Много от учениците на Били идват често в магазина. Организираме семинари и читателски групи по политика и философия, голямата страст на Били, разбира се, както и семинари и раздаване на автографи от чуждестранни писатели. Имаме много последователи.

Сега живеем над кафенето. Апартаментът е по-голям, с три големи спални, така че използвам старото жилище — холчето, кухнята и спалнята, която деляхме с Мама — като склад и доста пищен офис.

Тази вечер, когато Били се прибере и приспим Грейс, ще се промъкна там и ще набера номера на Мама. Ще си поговорим малко за това и онова. После ще седна да попиша около час.

Първият ми роман пожъна успех, за него се говореше от уста на уста. В този бизнес казваме, че тези книги „горят бавно“. Но напоследък в главата ми се заражда нова история.

Знам как започва, знам формата й, атмосферата й, как думите звучат от устата ми, когато ги произнасям на глас, как трябва да си паснат различните части.

А сега мисля, че знам и как завършва.

Но тази стара снимка на мама и Мадаар-Бозорг запали искрата на нови връзки. Умът ми не спира да работи.

Опитвам се да го осмисля, да отпусна съзнанието си до онази единствена, неподвижна точка, да укротя дишането си, да оставя суровите ръбове да открият собственото си място и грубите шевове сами да се изгладят.

Какво би сторила Мама?

Усещам я сега навсякъде около себе си, въпреки че е на хиляди километри от мен. Слабо изпукване под пръстите ми, синя завъртулка, жълт проблясък.

— Шшш — шепнат Сигналите. — Шшш… слушай…

Сега я чувам от другата страна на океана, гласът й е с бавни богати гласни, докато разбърква захарта в кафето си седем пъти и винаги обратно на часовниковата стрелка.

— Какво чувстваш, карина? — пита. — Какво чувстваш дълбоко в себе си? Какво вече знае платът? В какво иска да се превърне?

Грейс седи на пода на магазина и ме гледа със спокойните си, ясни очи. Усмихвам й се и надрасквам бързо в тетрадката си:

„Палто, чифт обувки с леопардова шарка, украшение от изумруденозелени пера…“

Нямам търпение да започна.