Софи Никълс
Роклята (11)

9.
Гривна във формата на змия. Бяло злато с червени кристални очи. Винтидж „Шанел“ с оригинална кутийка, 1956 г.

— Какво ще кажеш да излезем на малка екскурзия в неделя? С Дейвид. Предложи да ни закара до морето…

Мама хапеше устната си. Ела знаеше, че всяка подробност от отговора й се следи напрегнато. Постара се да изглежда заинтригувана — дори ентусиазирана — но устните й не се огъваха в усмивка, сякаш бяха от гума.

През последните няколко седмици свикна звънчето над вратата да дрънчи в съня й. Нощ след нощ го дочуваше, но на сутринта никога не беше сигурна дали не й се е сторило.

Преди няколко вечери сънуваше, че се носи по гръб по реката с коса, разпусната по вълните, гледа как звездите падат от небето и пикират като сребърни птици в черната вода. Гледаше как шпилове и каменни кулички преминават отстрани, усещаше как клоните на дърветата се спускат и докосват лицето й.

Тогава от единия бряг долетя звън на камбанка и разби гладката повърхност на хиляди трепкащи фрагменти. Звънът идваше от приближаващо увеселително корабче, камбанката се люшкаше и дрънчеше в мрака, водата се движеше стремително под нея и срещу нея на шумни вълни. Тя изви ръка в туфа водорасли и опита да се задържи — при преминаването си корабчето разпращаше силни вълни, които можеше да я пометат.

— Мама — прошепна тя. — Мама…

Виждаше я на палубата, облегнала се на парапета в сребристия си тоалет в стил „Марлене Дитрих“ — рокля с гол гръб чак до ханша й. Ръката на доктор Картър почиваше на раменете й. От чашата в ръката й се отразяваха подскачащи и трепкащи светлини.

Ела извика отново, но Мама не я чуваше. Вместо това звънкият й смях се понесе над водата, доктор Картър я притисна към себе си и лицето й се обърна към неговото. Проблесна неонова светлина и угасна, обливайки за миг лицата им със синьо и златно.

Реката течеше край нея и около нея и тя усети как зъбите й затракаха.

Когато се събуди, Мама пееше в кухнята, полюшваше се и навеждаше напред-назад под звуците на песента по радиостанция „Радио Ту“. Ела я загледа от прага.

— When the moon hits your eye like a big pizza pie, that’s amore… When the world seems to shine like you’ve had too much wine, that’s amore…^[1]

Когато луната изплува пред погледа ти като огромна пица, това е аморе… Когато светът блести, сякаш твърде много вино си пил, това е аморе. Когато танцуваш по улицата така, сякаш по облаци стъпват твоите крака, значи си влюбен… Когато крачиш като насън, ала знаеш, че не сънуваш, синьоре… Скуза ме, но разбери, в Неапол, в стария Наполи това е АМОРЕ!

Размаха тържествено дървената лъжица и се опита да увлече Ела във веселата мелодия на припева:

— When you dance down the street with a cloud at your feet, you’re in lu-uurve… When you walk down in a dream but you know you’re not dreaming, signore…

После си затактува с лъжицата по бедрото, затанцува около кухненската маса, грабна ръката на Ела и се опита да я завърти в танц.

— Scuzza me, but you see, back in old Napoli, that’s A-MORE!

Ела пробва да се присъедини, но ръцете и краката й бяха като вдървени. Споменът за съня все още тегнеше в душата й, стръковете водорасли, студената вода.

Затова си дръпна един стол и си сипа кафе от кафеника.

— Значи, доктор Картър ти е… — думата я препъна — гаджето ти, така ли, мамо?

Думата беше като камък в устата й, но Мама само се усмихна и трапчинката на лявата й буза стана по-голяма.

— Да, тезора. Дейвид е мой приятел. Много добър приятел. Гадже, ако предпочиташ да го наричаш така… Но…

Усмивката й рязко изчезна. Ханшът й вече не се поклащаше, ръцете й се отпуснаха и тя замря насред стаята, вторачила се в Ела с големите си зелени очи, сякаш току-що я беше осенила някаква мисъл.

— Виж, Ела, трябва винаги да помниш едно нещо — каза с вече много сериозно изражение. — И то е, че аз винаги, винаги ще обичам баща ти.

Ела я гледаше как се отнася, как погледът й се понася някъде надалеч, във въздуха, някъде над главата й, където си представяше, че за миг почти усеща формата на блещукащото и трептящо минало.

После, пак така внезапно, се завърна.

— Но животът продължава, карисима. Двете с теб трябва да вървим напред… Знаеш ли, все това ми повтаряше баща ти: „Не поглеждай назад, Фабия. Никога не поглеждай назад. Не бива да трупаме стари неща. Не бива да държим на тях…“

Вихрушка от червено, потрепване на зелени крила. Подигравателен глас: Дръж, дръж, дръж.

Ела се изправи рязко и избута назад стола си.

— Откъде да знам, мамо? Не го познавам.

Видя нараненото изражение на Мама и незабавно се намрази. Отново го беше направила, въпреки че толкова се стараеше да не се случва. Понякога напоследък й се струваше, че играе роля във филм за нечий чужд живот. Вече дори не можеше да се познае.

* * *

Доктор Картър караше беемве кабриолет. Черно с тапицерия от жълто-кафява кожа. Мама беше с огромни слънчеви очила, а тъй като покривът беше свален, беше прибрала косата си под нелепа жълта кърпа с едър син мотив на седло със стремена. Ела не се интересуваше, че това беше винтидж „Ермес“. Надяваше се никой от съучениците й да не ги види, защото, сякаш жълтата кърпа не беше достатъчна, Мама привличаше още повече внимание. На всеки светофар се извръщаше в седалката си и крещеше с всички сили: „Добре ли си, тезора!“, за да надвика шума от колите.

На кръстовището със „Скаркрофт Роуд“ Дейвид намали преди червения светофар и Ела видя съветник Пайк на тротоара, потънал в разговор с господин Брайтуейт. Вятърът караше черното му палто да плющи около глезените и приглаждаше тънкия плат на прекалено късите му панталони. Пайк се беше заврял твърде близо до господин Брайтуейт и очевидно му създаваше известен дискомфорт. С една ръка гневно ръкомахаше, а с другата се опитваше да стисне краищата на палтото си, за да не се развяват.

И двамата мъже се обърнаха при звука на форсирания двигател на Дейвид.

— Добро утро, съветник! — извика Мама, докато затягаше кърпата си на главата и се смееше с вятъра. Пайк повдигна вежда и се приведе в леко подобие на поклон. Ела се смъкна още по-надолу на мястото си. Смехът на Мама се понесе по вятъра, остана да се носи след нея като ярко знаме. Дейвид докосна крака й с усмивка:

— Фабия, по-леко с горкия човек. Ще му докараш инфаркт.

— О, не знам, може да му се отрази добре… — Мама смигна и двамата отново избухнаха в смях.

Ела още по-силно заби нокти в дланите си.

Излязоха от града и продължиха напред през безкрайни тесни пътища и ниви. Ела никога не беше виждала толкова много ниви наведнъж. Мама няколко пъти кара доктор Картър да спира, защото мислеше, че на Ела й е лошо. Непрекъснато я гледаше разтревожено в огледалото за обратно виждане и все повтаряше, че лицето й е позеленяло, тогава Дейвид търпеливо отбиваше, а Ела ги уверяваше, че не, наистина е добре. Мама се ужасяваше да не би дъщеря й да съсипе тапицерията на колата.

Момичето гледаше кафявите зимни поля, които отминаваха от двете страни на пътя, и ятата чайки, носени от вятъра, как се издигат, разпръскват и отново събират като облаци от бели конфети.

Излязоха от колата в някакво малко село със странно име — Ийстърн-уолд? Ийзинг-уолд? — където седнаха пред кръчмата, без да свалят палта, и стоплиха ръцете си с големи бели чаши кафе.

— Ужасно кафе, нали? — театрално прошепна доктор Картър, Мама каза, че не е толкова лошо, отпи отново и се съгласи, че всъщност е ужасно, а Ела ги гледаше как се смеят ли, смеят, сякаш си разказват някаква изумително забавна шега само между тях.

С всички сили се стараеше да се усмихва. Знаеше, че Мама иска дъщеря й да е щастлива. Пъхна ръце в джобовете си, свиваше и разпускаше юмруци, за да сгрее премръзналите си пръсти. Тогава доктор Картър каза, че наистина Ела трябва да му казва „Дейвид“, защото „доктор Картър“ е прекалено официално.

Много от хората, преминаващи покрай кръчмата, познаваха Дейвид. Спираха за поздрав, Дейвид казваше — това са приятелките ми Фабия и Ела, Ела виждаше, че хората се опитват да запомнят имената им, особено името на Мама, устните им мърдаха беззвучно, накрая се отказваха и се усмихваха. Дейвид каза, че е работел тук, преди да се премести в града, и че всички са много мили. Много приятелски настроени.

На крайбрежния булевард в Уитби хапнаха нещо, което Дейвид нарече „вечеря с фиш-енд-чипс“. Въпреки че изобщо не беше вечер.

Мъжът извади одеяло от багажника на колата и го постели върху коленете им. Ела седеше, вятърът шибаше лицето й с кичури от косата й, очите й пареха от студа и хапваше горещите картофки направо от кесията. Забеляза, че Мама не й се скара, когато облиза солта от пръстите си.

Какъв прекрасен ден изкарахме, повтаряше Мама отново и отново на връщане, а Ела усети как празнотата, която нарастваше у нея от сутринта в кухнята, да се уголемява още мъничко.

* * *

Джийн Къшуърт беше раздразнена. Вятърът се усили и съсипваше прическата й, от което настроението й винаги се влошаваше, а една от новите й обувки, от чифта, който беше купила онлайн и сега се чудеше дали да не върне, започваше болезнено да претрива петата й.

Когато свърна от „Грейп Лейн“ към дворчето, вятърът я блъсна в лицето и се наложи да спре и бързо да примигне няколко пъти, за да прогони прашинките, които може би се бяха вмъкнали зад контактните й лещи. Гърлото й се стегна. Знаеше, че вече се вижда откъм магазина, а изобщо не искаше да направи такова първо впечатление.

Когато зрението й се оправи, вдигна поглед към позлатените букви — Фабия Морено. Е, Винсънт беше прав поне за това. Определено името звучеше много италиански.

Постави ръка на дръжката на вратата, забеляза новата изискана сива боя и голямото месингово чукало, лъснато до силен блясък.

— Добро утро.

Иззад ъгъла към нея се зададе много привлекателна жена. Вероятно около четиридесетте, въпреки че не беше сигурно. Дълга тъмна коса, не е боядисана, помисли си Джийн. Дребна, леко закръглена. Прекрасна червена рокля, ако човек си пада по такива неща. Много средиземноморски.

— Добро утро — отвърна, свали ръкавицата си и протегна ръка. — Джийн Къшуърт. Радвам се да се запознаем.

Фабия Морено се усмихна. Огромните й зелени очи бяха очертани с тъмен молив, а съвършената й усмивка беше експертно подсилена от яркочервено червило.

— Изключително добре дошли сте тук.

Джийн огледа набързо масите с изкусната подредба на цветни шалове и обувки, полиците с ръчни чанти и закачалките с рокли от коприна, щампован памук и тоалети с дълги до земята поли като обърнати надолу цветя.

— Ще ви оставя да поразгледате, а после, ако си харесате нещо…

По-късно, на обед с приятелките си в „Бети’с Кафе“, Джийн Къшуърт размахваше възбудено бяла торбичка с дръжки от черна панделка и надпис „Фабия Морено“ в златисто. В торбичката имаше голяма черна кутия, която отвори, за да могат Мардж и Джен да се възхитят на гривната от бяло злато във форма на змия с очи от червен кристал. Сложи си я и завъртя ръка наляво-надясно, за да видят как подчертава тънките й китки, които — както Фабия Морено веднага отбеляза — бяха сред отличителните й черти.

Чу се да казва:

— Да, поръчах си една дрешка, ще ми я коригира по мярка. В стил 30-те години. Много ефектна. Все пак сега винтидж стилът е на мода, нали знаете? Всички това носят. Магазинчето е просто удивително. О, освен това я поканих на празненството. Дъщеря й е приятелка на Катрина, така че и без друго щеше да дойде. Но когато се запознах с майката… толкова е интересна, толкова талантлива… Трябва да отидете да хвърлите едно око. Кажете, че аз ви пращам…

* * *

— Камбанката скоро ще се изтърка — каза Мама, след като вратата се затвори зад поредната клиентка. — Не мога да насмогвам. Ако така върви, ще трябва да си взема помощничка.

Роклята на госпожа Косингтън беше пожънала голям успех на годишния кметски бал и това докара цяла вълна нови клиентки. Когато Фабия я срещна случайно на улицата преди няколко дни, учителката я дръпна настрани.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, скъпа — прошепна. — Ти ме подмлади.

Приглади косата си — Фабия веднага забеляза новата прическа и цвят — наситено кестеняв, а зелените стъклени обеци блещукаха над яката на палтото.

— Ще се върна за още, скъпа — смигна тя, — и просто трябва да си взема още от онзи парфюм. — Стисна ръката на Фабия. — Ти си като глътка свеж въздух в този град.

Погледна я право в очите и след миг вече отминаваше, закрачила по паважа с новите си особено елегантни пантофки с нисък ток, а Фабия остана още миг на улицата с усмивка.

А сега се задаваше и „Кралското сватбено парти“ на Джийн Къшуърт. Всичките й приятелки си поръчваха рокли. Само за три кратки месеца Мама беше станала много търсена. Сега всяка вечер присвиваше очи под лампата в хола на горния етаж, коригираше шев или подгъв или се привеждаше над шевната машина върху кухненската маса, а неизменното потракване на иглата продължаваше до късно през нощта.

— Мога да помагам — предложи Ела.

Мама приглади кичур коса, паднал на бузата й.

— Ах, тезора, много ти благодаря, но няма да се затваряш тук и да си разваляш очите. Млада си. Трябва след училище да си навън, да се наслаждаваш на приятните мигове с Били, да си намериш нови добри приятели, след като вече се поустановихме тук…

Ела отклони поглед. Опита се да скрие лицето си от питащите очи на Мама. Истината беше, че когато някой нов се опитваше да я заговори — в училищния двор или в междучасието, лицето й пламваше и не знаеше къде да си дене ръцете. Представяше си какво ли си мислят за новото момиче, странното момиче с леко смешен говор, въпреки че усещаше как думите й губят южняшкото си звучене, сбиват се на места, разтеглят се на други. Сякаш устните и езикът й се учеха как да се адаптират към новото място, преди останалата част да е готова.

— Харесва ми косата ти. Много е хубава и тъмна — каза Лизи Таукрофт, едно от момичетата в нейния клас, и подаде пликче със сладък захарен прах. — Вземи си. Пъхни си пръста и го оближи. Точно така!

Ела усети как внимателно я наблюдават, докато пръстът й, покрит с яркооранжев прах, се насочва към устата й. Неочаквано острият вкус, избухнал върху езика й, я накара да ахне и да сбърчи нос.

Лизи се изкиска.

— Забавно е, нали?

— Съжалявам. Не бях опитвала преди.

— Няма ли такова нещо в страната, от която си пристигнала?

— Аз съм от Англия като теб — отвърна Ела. — От южната част, от Ийстборн. На брега. Поне там съм родена… и сигурно имат такива неща. Но не знам. Поне аз не съм опитвала.

— Всички ли там говорят като теб? Малко нещо понаконтено? — Лизи се ухили.

— Говоря така, защото майка ми е… ами… живяла е в Париж, преди да се родя. Говори много езици. Акцентът й е пълна каша — обясни Ела.

Усети хлъзгавото чувство в корема си. Познато усещане — полуотбранително, полупаникьосано.

Очите на Лизи бяха големи и блестящи.

— Ами баща ти? Той откъде е?

— Баща ми е мъртъв — каза Ела. За миг беше на ръба да изпита удоволствие от смущението, което пропълзя по лицето на Лизи.

— Ау, съжалявам. Не исках да те засегна.

Очите й пак грейнаха:

— Трябва да те научим как да говориш точно като нас. Тогава ще се чувстваш по-добре тук, нали?

Безгрижният й смях сякаш извираше от корема към гърлото й, в широко зиналата уста се виждаха розовият й език и съвършените бели зъби.

Ела се зачуди какво би станало, ако хване Лизи под ръка там, в този миг. Погледна широкия ханш на момичето, меката извивка на корема й под пуловера, небрежната, мързелива самоувереност на походката й. Гледаше запленено как отваря широко уста, щом се засмее, с лекота, без смущение, така че се виждаха пломбите й и как езикът й облизва устните. Може би щеше да е толкова просто, толкова лесно да е приятелка с Лизи. Усещаше, че ако момичето реши да я харесва, ще я харесват всички.

Но в този миг смехът на Лизи секна. Вече гледаше Ела по различен начин изпод присвитите си клепачи.

— Какво си зяпнала? — попита. Ръката й се стрелна и започна да навива кичур коса около пръста си. После каза като след дълга въздишка: — Оооооо, сега разбирам… Не искаш да говориш като нас, тъй ли? Мислиш, че съм някаква проста, а? Госпожица Изисканата. Госпожица Тра-ла-ла говори чужди езици и се смята за много по-добра от нас.

Леко се приближи към Ела и просъска:

— Знаеш ли какво, госпожице Изискана? Можеш да си го завреш знаеш къде!

И преди Ела да успее да отговори, преди дори да успее да обясни, че изобщо не си е мислила такива неща, Лизи рязко се врътна на пета и се отдалечи по коридора с бавната си небрежна походка.

До края на деня, по време на всеки час, Ела усещаше очите на съучениците си, впити в нея, дочуваше шепот и приглушен смях, когато госпожа Косингтън се обърнеше да пише на дъската.

Знаеше какво казват. Госпожица Изисканата. Госпожица Надутата. Смята се за нещо повече от нас. Беше го чувала и преди.

Искаше й се да може да е като Мими Пар или Лулу Бейкър, момичета, които превръщаха отликата си от останалите в подчертано отношение, в нещо като талант. Носеха дрехи от магазини за втора употреба — странни жилетки с копчета от горе до долу, леко разкроени поли и бабешки обувки с дебел ток — и го правеха с усет, с внимателно изработена ексцентричност.

Докато всички останали обядваха в училищната столова, Мими и Лулу си правеха пикник на игрището и канеха само няколко избрани момичета. Четяха си стихотворения една на друга, пускаха песни от стар преносим грамофон и танцуваха под дърветата, размахали ръце във въздуха и притворили очи.

Ето така трябва да си различен, мислеше си Ела. Готино различен. Така различен, че другите да искат да са като теб.

Веднъж, само веднъж Мими Пар й се беше усмихнала на влизане в момичешката тоалетна.

— Харесва ми косата ти — беше казала. — Щура е.

До края на деня Ела също беше харесвала косата си. Но чувството бързо избледня като цвете, пораснало в неподходяща саксия. Твърде много други чувства се блъскаха и бутаха в него.

Приказката за момичето вълк

„Имало едно време — записа Ела в бележника си — една млада вещица, много могъща магьосница, която живеела сама с майка си в апартамент над магазинче в полускрито дворче.

През деня вещицата била като другите момичета — само че не общувала с никого и хората я смятали за странна, прекалено мълчалива, дори надута. Не знаели как се чувства всъщност.

Винаги се обличала в черно, но го правела, защото това й помагало да се крие.

Понякога момичето всъщност копнеело за цветове — слънчогледово жълто, огнено оранжево или синьо като метличина. Но черното я сгрявало. Било непроницаемо. Обгръщала се с него като с втора кожа и никой не можел да припари до нея и да разкрие тайната й.

Защото нощем, докато майка й спяла, краката и ръцете на девойката се покривали с гъста козина. Косата й, дълга, тъмна и непокорна, ставала още по-дълга, чак до пода. Момичето изскачало през прозореца на стаята си и се втурвало през града, заобикаляло каменните стени на катедралата, взимало стълбите до градските стени с един-единствен скок, придвижвало се ловко от сянка към сянка, наслаждавало се на камъните от паважа и износения калдъръм под лапите си. Така, в образа на вълк, препускало с километри извън града през поля и ниви.

Понякога тя се катерела по покриви и през градински огради, за да наднича през прозорците към хората, които спели в леглата си, хора, които познавала, като Били Викърс и Катрина Къшуърт, и продавачката от «Брайтуейтс», и тогава… тогава…“

Ела задъвка края на химикалката си. Какво би направила? Да прокълне Катрина кожата й да я сърби, а ушите й да греят в яркочервено до края на живота й? Не, разбира се, че не би го направила, въпреки че понякога и се струваше изкусително. Може би да направи могъщо любовно заклинание за момичето от „Брайтуейтс“, така че някой бизнесмен милионер, минаващ наблизо, да я види на прозореца и да се влюби в нея, и никога повече да не й се налага да тегли ябълки и да мете пода? А Били?… Усти как се изчервява.

Зае се отново с писането.

„И шепнела могъщи заклинания в ушите им, те се размърдвали насън и усещали уханието на старите диви места в съня си.“

Така беше по-добре.

„Но Момичето вълк обичало горите, аромата на пръст и мокри листа, дълбоките езерца мрак, чакащи между дърветата, студения, ясен блясък на звездите.

Тя тичала ли, тичала отвъд пределите на града, навлизала дълбоко в гората, търсела най-тъмните места и започвала да събира клони и съчки за огън. После клякала на силните си задни крака до тях и издишвала огън към мъртвата дървесина. Щом пламъците заподскачали, горещи и високи, тя запявала.

Изпявала със силен глас силуетите от огъня и духовете от листата и клоните. Пеела силно песента на малката сова и на всички птици, които гнездели там, в най-дълбоката гора, и историята на луната, която спяла там, в прегръдките на дърветата. Накрая точно преди слънцето да изгрее, изпявала очертанията на собствената си истинска природа, онази част от себе си, която никога не можела да разкрие денем.

Така, докато пеела, малко по малко усещала как се връща към себе си.“

Ела вдигна очи от страницата. Преситен гълъб щъкаше по покрива, а долу, в дворчето, котката с цвят на конфитюр от портокали се припичаше на слънце.

„Там, в гората — написа тя, — Момичето вълк никога не се чувствало грозно, нито самотно и никога не се страхувало. Но знаело също, че трябва да се върне в апартаментчето над магазина и към другия си живот в града и отново да скрие дивото и истинската си природа.“

* * *

— Не им обръщай внимание — каза Били. — Те са просто надути идиоти и толкова. Рано или късно вече няма да им е интересно…

Вървяха покрай реката, мятаха пръчки от брега към водата, за да видят чия ще бъде понесена по-бързо от течението. Шляене, така му викаше Били. Ела безмълвно опита думата с езика си. Като да ближеш плодов сладолед.

В следващия миг думите изскочиха от устата й, преди да успее да се спре:

— Но ти защо си ми приятел, Били?

Той спря като ударен от гръм, с пръчка в ръка, и я зяпна. Попребледнял, изумен.

— Що за въпрос пък е това сега?

— Ами никой друг, изглежда, не ме харесва.

Ела мразеше как звучи гласът й в този момент. Глупаво, мрънкащо момичешко гласче.

Кос изчурулика някъде над главата й, все едно й се подиграва, но тя продължи:

— Всички смятат, че съм надута. Смятат, че се мисля за по-добра от тях. С изключение на Катрина. А тя не се брои. Но съм права, нали?

Били сведе поглед и изрита туфа трева.

— Не знам — каза. На Ела й се стори, че звучи раздразнено. — Нямам представа какво мислят. Защо тревата е зелена? Защо небето е синьо? Защо непрекъснато питаш защо?

Но у Ела изведнъж се надигна някаква дързост, сякаш буташе невидима стена, която най-сетне започваше да поддава под пръстите й. Трябваше да знае. А Били беше единственият, който можеше да й каже.

— Ами например защо никога не ходим в твоята къща? Питам се срамуваш ли се от мен? Неудобно ли ти е, да кажем, че си приятел с дъщерята на жабар и терористка от Близкия изток, потенциална членка на „Ал Кайда“?

Били беше ужасен. Метна пръчката си и обърна гръб на Ела. Прокара пръст под яката на тениската си и пристъпи от крак на крак, преди отново да се обърне с лице към нея.

— Наистина ли това мислиш? — попита тихичко. — Защото в такъв случай просто изобщо не ме познаваш…

Но Ела не го остави:

— Ами тогава какво има? Каква е голямата тайна?

Били се обърна и тръгна напред. Тя се затича, за да не изостава.

— Много е просто, Ел — каза момчето. — Моят дом не е място, което особено ще ти хареса…

— Откъде знаеш? — възрази тя. — Защо всички смятат, че знаят какво си мисля аз?

— Не знам как да ти го обясня. Но не се срамувам от теб, ясно? — Били се заизкачва бързо по речния бряг, отдалечавайки се от нея. — Ако изобщо има нещо подобно, Ел, то е, че аз се срамувам мъничко от тях. Което не ми е особено приятно. Мама е зарязала училището на четиринайсет години. Татко цял живот е работил във фабрика. Братята ми са големи, необразовани биячи всичките. Не си свикнала с такива неща. Няма да има за какво да си говорите…

Ела се стараеше да се катери след него. Не знаеше дали да изпитва гняв — че той допускаше, че знае за какво може и не може да приказва тя — или неудобство, че е престъпила границата. Защо все разваляше нещата?

— Съжалявам, Били, не исках… просто се замислих…

— Ами недей — сряза я той. — Защо не опиташ да не мислиш, а? Как ти се струва тази идея? Мен ако питаш, може би мислиш твърде много… Все си измисляш някакви истории, където всъщност няма нищо. Все драскаш някакви неща в бележничето си.

Момчето спря в горната част на стръмния бряг и й подаде ръка, а когато тя я пое, я дръпна силно нагоре — стори й се, че рамото й ще изскочи.

— Извинявай — каза тя, ръката й още лежеше в неговата.

Той я стискаше и отпускаше лекичко с пръсти. Видя, че целият трепери.