Софи Никълс
Роклята (2)

Пролог

Всичко започна с една рокля.

„Както толкова много неща тезора“, чувам сега Мама, плътния й тембър. Разбърква захарта в чашата си и казва бавно: „Както толкова много неща…“

Беше семпла рокля, къс перлено бяла коприна, ушита така, че да пада по тялото като въздишка на удоволствие. Сутринта, когато се появи на витрината на магазина ни на улица „Грейп Лейн“, аз стоях до прозореца на стаята си и гледах как жените се спират на улицата, за да й се възхищават. Някои оставяха на земята чантите с покупки, скръстваха ръце на гърдите си, накланяха глава и си се представяха насред шумоленето на коприната, която мама беше подчертала само с един наниз перли, провесен между пръстите на манекена.

Историята, която ще ви разкажа, обаче не е толкова проста. Има сложни шевове и скрити закопчалки. Има дълбоки джобове и подплънки, които не стоят много естествено.

Ще я оформя пред вас тук, както ме е научила Мама, ще прокарам подгъва между пръстите си, ще пригладя изскочилите нишки с най-лекото докосване, което мога да си представя.

Ще трябва да ми простите, ако понякога съм по-непохватна, отколкото трябва. Мама не обичаше да следва кройки. Научи ме да се доверявам на самия плат, да оставя текстурата и цветът му да открият собствената си форма на кроячната маса. Когато я питах какво да правя след това, тя се усмихваше, казваше да затворя очи, и погалваше бузата ми с крайчеца на незавършен ръкав или с плисето на някоя пола.

— Какво усещаш, карина? — питаше. — Какво усещаш дълбоко в себе си? Какво знае платът? Какво иска да бъде?

Ще ми се да притежавах семейната дарба, дарбата на Мама и Мадаар-Бозорг, както и на техните майки и баби. В Старата родина казваха, че жените от рода Джобрани могат да разпознаят рокля по уханието на вятъра или по спомена от слънцето в морето.

Сега Мама живее в Америка, нейната Америка, Новата родина на възможностите, за които винаги е копняла. Без нея аз се уча сама да съм гадателка, но не притежавам усета й. Ще събера парчетата от историята за вас колкото мога по-добре, от всички спомени, от нещата, за които съм се досетила, и нещата, които несъмнено съм прибавила от себе си, докато съм я разказвала и преразказвала с годините.

С някои от тях е трудно да се работи. Изплъзват се през пръстите ми като фино жарсе или се диплят под иглата ми като брокатен плат. Но когато изгладя някои в скута си, са леки и податливи като плат оксфорд, с прави линии, които конецът ми следва, и пришивам една история към друга, една дума към друга. Така и ще сътворя това начало.

Сега, след като съм вече толкова по-възрастна и самата аз съм майка, разбирам какво правя — история, историята на двете ни с Мама, която принадлежи на всички ни, ако изобщо принадлежи на някого.

Трябва само да спрете за миг, да вдигнете ръце над главата си — ето, точно така, това е — и да оставите шумоленето, мекото надипляне да се спусне по тялото ви съвсем леко. И ето сега историята е и ваша, можете да я кроите и прекроявате по свой начин, докато не стане съвършена.