Софи Никълс
Роклята (13)

11.
Дневна или коктейлна рокля. Необичаен дизайн със свалящи се ръкави, мохер в цвят горчица. 1949 г.

Няколко седмици Фабия преглеждаше дрехите на Юстейша, подбираше тези, които смяташе, че може да продаде, опаковаше ги внимателно с фина хартия, преписваше съответните данни — дати, имена, детайли — от тетрадката на покойната и внимателно поставяше етикет на всяка дреха.

Вечер, когато магазинът беше затворен, Дейвид търпеливо я караше напред-назад между Йорк и Додингтън Хол, натоварил купища кутии на задната седалка на колата.

Сега Фабия стоеше в магазина с рокли, обувки и палта, пръснати наоколо, грижливо положени върху облегалките на столовете и върху плота.

Все още не можеше напълно да повярва.

— Как изобщо ще се разделя с тях? — беше казала на Силвия. — Всички са толкова ценни.

— Разбира се, че трябва да задържиш каквото искаш, за себе си — засмя се Силвия. — Вече са твои.

Така че Фабия започна да мери всичко, което можеше. Първо кремавата дантелена рокля за чаени партита, разбира се, която веднага сякаш беше скочила в ръцете й от закачалката в гардеробната на Юстейша.

Беше изработена от две части — камизола, изрязана овално, и изящната дантела, ръчно изплетена от монахини в Южна Франция, внимателно беше записала Юстейша — спускаше се от раменете и се събираше в ромб при кръста, а гърбът беше дълбоко изрязан в клинообразна форма. Когато тръгна да я облича, коприната зашумоля около раменете й. Ухаеше много леко на нещо бегло познато — рози може би или жасмин, сладкия ронлив аромат на лятна вечер — а щом коприната се промуши около главата и протегнатите й нагоре ръце и зае мястото си, звукът беше като дълбока въздишка. Беше й точно по мярка.

Имаше и тафтена вечерна рокля с дръзки зигзагообразни черни и бежови ивици; стилен костюм с панталони от лека черна вълна, панталоните с висока талия, подгъв на крачола в моряшки стил и двойни едри черни копчета.

Когато ги обу, усети вълнички във въздуха, Сигналите трепкаха по тила й и в сгъвката на лактите й.

Твои са, шепнеха, твои, твои…

Фабия не обичаше да носи панталони, но се изненада, че тази елегантна кройка от 50-те години, очевидно любима на Юстейша, издължаваше бедрата й, а крачолите шумоляха около глезените й, когато ги пробва с обувки на платформа. Караха я да върви някак различно, да се държи по-изправена, да изглежда по-висока.

А имаше и тоалети, които мигновено пожела, но изобщо не й отиваха.

Двуредното ежедневно палто на „Баленсиага“ например от релефен бял памук, широко разкроено и подплатено с тъмносин вълнен плат. Фабия пъхна ръце в големите външни джобове и се обърна пред огледалото да види гърба си. Ръкавите бяха твърде дълги дори след като обърна маншетите, а с тази кройка изглеждаше тантуреста. Започна да разбира, че Юстейша е била с по-скоро малък бюст. Тези шити по поръчка тоалети бяха подходящи дори за примабалерина, докато Фабия беше с леко заоблени извивки.

Въздъхна и внимателно остави палтото встрани.

А ето я и мохерната дневна рокля с горчичен цвят, описана в тетрадката през 1949 г.: Купена от „Селфриджис“, Лондон, за обяд с Р.

Фабия си представи Юстейша, седнала елегантно на стол с висока облегалка сред огромни папрати в саксии, до нея сребърен поднос за сладкиши, върху който са подредени миниатюрни сандвичи и петифури, може би в салона на „Риц“ или „Савой“.

Защото роклята беше от този тип. Създадена за отпиване на малки глътки чай от чашки костен порцелан. Горната й част беше с висока яка, за да издължава фигурата, имаше широк колан от контрастираща черна вълна и изненадващо широка пола за онова време. Тук нямаше ограничаване, помисли си Фабия. Ръкавите се сваляха чрез хитроумна поредица скрити копчета и се получаваше силует на коктейлна рокля. Но тъмножълтото като горчица изобщо не беше цветът на Фабия. Застана пред огледалото и направи гримаса.

Имаше костюм „Ламборгини“ на Оси Кларк — с панталон от черен, везан сатен, който приличаше на японска лакирана гравюра.

Плат на Силия Бъртуел, беше отбелязала Юстейша в дневника си и залепила изрезка от списание — Туиги с точно същия костюм, надписано Вог, 1968 г.

Фабия прокара пръсти по плата. Напомняше й на картината, нарисувана от Юстейша над леглото й в Додингтън — колибрита и деликатни бамбукови стръкове, преплетени с цветове на хризантеми и пеперуди.

Знаеше, че костюмът няма да й стане. Тясната кройка на сакото, панталоните с тесен ханш. Дори не го пробва. Но се зачуди откъде ли може да намери подобни тъкани, за да ушие същия тоалет за линията си облекла, вдъхновени от винтидж модата. Вече се сещаше за няколко клиентки, които много биха искали да имат този костюм с техния размер.

Представи си Юстейша, застанала в гардеробната си, около нея разхвърляни шалове и обувки, как плъзга ръце в копринените ръкави на сакото и хваща косата си на опашка.

Звънчето над вратата на магазина дрънна и я изтръгна от мислите й.

— Здравейте, отворено ли е?

Млада жена — на около двадесетина години — застана колебливо на прага при вида на отворените кутии по пода и купищата рокли и панталони, преметнати през плота.

— Разбира се — усмихна се Фабия. — Влезте. Моля да ме извините за безпорядъка, обикновено тук не изглежда така. Просто сега търся дом на всички тези прекрасни неща.

Жената пристъпи вътре и инстинктивно се пресегна към сатенените панталони в ръцете на Фабия.

— О, прекрасни са! — въздъхна. — Идеални, просто идеални. Точно каквото търсех…

— Чудесно — Фабия с усмивка огледа дребната фигура на девойката. — Защо не ги премерите?

Момичето кимна с охота.

— Ще ви ги окача в пробната, докато разглеждате.

Очите на новодошлата вече шареха из магазина, преценяваха един или друг тоалет с одобрителни възклицания. Ръцете й се стрелкаха над закачалките, опипваха поли в ярки цветове с тюлени фусти, оглеждаха подметките на зелени кожени сандали с платформа, отваряха и затваряха позлатената закопчалка на кадифена вечерна чантичка.

Фабия я наблюдаваше дискретно с ъгълчето на окото си, докато продължаваше да сортира съкровищата на Юстейша, да оправя някоя гънка, да приглади ръкав, да обърне якичка, после да окачва всеки тоалет на закачалка с подплънки.

Веднага забеляза, че новата й клиентка има око за дрехи. Навеждаше се внимателно, почти с благоговение, да разгледа детайл на някой джоб или подгъв. Собственото й облекло беше смесица от прет-а-порте и винтидж — черната права пола и коженото рокерско яке определено бяха конфекция, но жизнерадостно беше вързала винтидж шал на врата си, а червените й обувки бяха с остър връх и ток, несъмнено в стила на 50-те години.

Дългата й тъмна коса беше прибрана нагоре в прическа тип кошер, от която изпъкваше самотен кичур в бляскаво синьо.

— Търсите ли нещо конкретно? — попита Фабия. — Имам и много нови неща, които тъкмо разопаковам…

Клиентката й се обърна и се усмихна.

— О, боже — засмя се тя и Фабия забеляза колко висок и жизнерадостен е гласът й. — Не го правете още по-трудно, и сега не мога да си избера.

И добави, поизчервена:

— Но роклята ви е абсолютно прекрасна.

Фабия погледна надолу и осъзна, че все още носи вълнената рокля с горчичен цвят.

— О, тя изобщо не ми отива — отвърна. — Ще ми се да не беше така. Само я пробвах. Но вие обаче… — наклони глава настрани и отново огледа от горе до долу младата жена. — Определено. Трябва да я мерите.

След малко вече помагаше на клиентката да закопчее роклята и забоде голяма брошка с позлатени пера на лявото й рамо.

— Готово.

Отстъпи назад, очарована.

— Може да се направят дребни корекции. На ханша е съвсем леко по-широка. Но това не е проблем, мога да го направя. А нещо като тази брошка ще е най-подходящият финален акцент, не мислите ли? Върви си прекрасно с обувките ви.

Девойката кимна, хипнотизирана от образа си в огледалото. Прокара длан по ханша си, опипа мъхавостта на плата.

— Ще я взема — реши. — Да. Ако обичате.

Фабия започна внимателно да поставя карфици на стратегически места по горната част на роклята.

— Значи, живеете в Йорк? Не сте идвали досега в магазина… — каза, колкото да завърже разговор.

— Да — отвърна момичето. — Тук живея. Много пъти съм минавала, откакто отворихте. Работя като гид. На онези ужасни призрачни обиколки. Зловещи истории. Може би сте виждали табелата. През повечето време съм облечена като Булката на Франкенщайн с отвратителни перука и дрехи. Днес имам почивен ден. Нямах търпение да дойда да разгледам.

Фабия кимна.

— Да, мисля, че съм ви виждала. Каква интересна работа…

— Така е, ако не ви пречи усилието да измъкваш бакшиш от група отегчени туристи, които просто искат да видят къде е живял Тай Фоукс — направи измъчена физиономия тя. — Това работя, откакто завърших университета. Трябваше да е само временно, но… нали знаете…

Гласът й пресекна и тя сви рамене.

Това обяснява всичко, помисли си Фабия. Над плещите на това момиче тегнеше някаква тъга. Въпреки блестящия кичур в косата и яркочервените й обувки, Сигналите й бяха бледи, избеляло сиви и кафяви.

— А какво наистина искате да вършите? — попита, като й се усмихна в огледалото.

Младата жена беше изумена.

— От толкова отдавна никой не ме е питал това — призна и се заигра с кичур коса, измъкнал се от прическата й. — Не знам. Това е проблемът. Нещо… ще прозвучи много… много незряло… но винаги съм искала да върша нещо творческо… да правя разни неща.

— Разбира се — съгласи се Фабия. — На мен, ако позволите да отбележа, ми се струвате много творческа личност. Когато влязохте, си помислих точно това, имедиаменте. Прекрасната ви прическа, обувките, шалът. Всичко е толкова красиво. Събуждате много… много голямо любопитство. — Усмихна се закачливо. — Всъщност съм сигурна, че можете да правите каквото си поискате.

Момичето отново се изчерви.

— Всъщност много обичам да пека сладкиши — каза. — Специални торти за тържества, малки кексчета… да организирам чаени партита с винтидж чаши и чинийки и красиви покривки… Това бих искала да правя, ако можех да избирам…

— А нима сте сигурна, че не можете? — попита Фабия, повдигнала вежда.

Жената млъкна и се извърна от огледалото, за пръв път погледна събеседничката си право в очите. Фабия усещаше как обмисля думите й. Леко докосна с ръка гърба й.

— Съблечете роклята и ми я оставете на закачалката — каза тихичко. — Ще е готова до следващия понеделник.

Когато момичето се показа от пробната, стеснително протегна ръка.

— Аз съм Аманда, между другото. Всъщност Манди. Наистина искам да ви благодаря…

— Ще се видим в понеделник, Манди — усмихна се Фабия и пусна парите в старомодния си касов апарат. — Ако искате, тогава може да ми донесете някое ваше кексче, с удоволствие ще го опитам.

* * *

Колко странно се подреждаха нещата, мислеше си Фабия в края на тази седмица, докато разбъркваше ризото в кухничката.

Сякаш дрехите на Юстейша сами избираха новите си собственици. Не й се налагаше да прави почти нищо. Само слушаше тихичко и оставяше дрехите да решават.

— Ще прозвучи малко глупаво — каза на Дейвид и Ела, които обираха със залъци хляб последните хапки от чиниите и се отпуснаха назад на стола с въздишка на задоволство, — но все едно духът на Юстейша живее в тези дрехи. Усещам как хората се вдъхновяват само като ги облекат…

И им разказа за Манди, която вече се беше върнала в магазина с красива кутийка, в която имаше кексче, върху което беше кацнала пеперуда с криле от захарен памук.

— Виждам нов блясък в нея. Пълна е с енергия, пълна е с нови планове. Казах й, че жената, на която е била роклята, е щяла да последва копнежа на сърцето си, каквото и да става.

Фабия им разказа и за другите жени. Жената на около шейсет години, загубила миналата година съпруга си след дългото му боледуване. Влезе в магазина с палто в убит камилски цвят, с превити от товара на скръбта рамене, но с такъв копнеж опипа коприната на една от блузите на Юстейша в нощно синьо, че Фабия я накара да я пробва, въпреки че тайничко си я беше отбелязала за себе си.

А докато гледаше как жената се върти пред огледалото, затъкнала блузата в черни панталони с висока талия и широка кройка, разбра, че е постъпила правилно. Бавно нежна усмивка заразцъфва по лицето на клиентката, дори вдигна ръка да потисне тихичък смях.

— Изглеждам почти секси, като Катрин Хепбърн! Не мога да повярвам, че това съм аз! — възкликна така, че Фабия не можа да се сдържи и я помоли да поекспериментира. Вдигна назад бретона й и го захвана с малка диамантена фиба, постави между пръстите й цигаре от черупка на костенурка. Клиентката не можеше да спре да се усмихва.

Както и госпожа Стъбс, която държеше магазина за обувки отсреща. Фабия беше минавала няколко пъти оттам. Витрините бяха пълни с кафяви обувки с връзки до глезените и половинки обувки с каишки, омекотени подметки и гумени токове. „Създадени за удобство“ гласеше рекламата над една от витрините.

— Точно като мен — беше се пошегувала госпожа Стъбс, когато за пръв път влезе при Фабия и дъщеря й да пробва костюм на „Ив Сен Лоран“ от 70-те години с кариран мотив „петльов крак“, много широки и свободни крачоли и късо сако по тялото. — Никога не бих могла да облека нещо такова. Не и аз.

Но последния път, когато мина да вземе коригирана за дъщеря й дреха, Фабия се възползва от случая.

— Тъкмо си мислех за вас — каза, хванала една от вечерните рокли на Юстейша, тясна, невталена, от тъмновиолетов креп с много семпло деколте тип лодка.

— За семейното ви празненство… Сметнах, че е точно каквото ви трябва.

— За мен? — смръщи се госпожа Стъбс. — Наистина ли? Обикновено нося само панталони.

— Мисля, че е идеална за вас. И е толкова удобна — усмихна се Фабия. — С едни чудесни пантофки. — Тя вдигна обувчици с металически цвят и мека подметка. — Или може би съвсем леко тънко токче.

Госпожа Стъбс погледна часовника си.

— Е, време имам, така че нищо няма да ми стане, ако я пробвам.

И пред огледалото тя се въртеше и ахкаше, прокарваше пръсти по материята на ръкавите, изопваше крак с блещукащата пантофка.

— Не знам какво да кажа. Кой да предположи… Чувствам се подмладена с двайсет години…

Ела слушаше, допряла крайчеца на пръстите си до носа си, душеше лекичко остатъчния аромат на босилек и чесън.

— И какви думи избра за тях? — попита закачливо.

Ръката на Фабия, протегната да вдигне чиния от масата, спря във въздуха и се отпусна в скута й.

— Още не съм — отвърна намръщено и изгледа строго Ела. — И недей да душиш пръстите си, отвратително е.

— Какво искаш да кажеш? Какви думи? — попита Дейвид с усмивка, уловил разменения между двете поглед. — За какво иде реч?

— О, просто една дреболия, която правя — Фабия вече беше раздразнена и шумно засъбира чиниите и приборите. — Дребен търговски номер, сещаш се…

— Не — отвърна Дейвид с блеснали очи. — Не се сещам. Не те разбирам…

Ела се ухили.

— Мама измисля дума за всяка клиентка. Концентрира се и мисли за жената ето така… — Ела изправи гръб и царствено зарея поглед в пространството, тананикайки си звука за медитация „Ом“ със затворена уста, събрала върховете на пръстите си. — После абракадабра!

Щракна с пръсти.

— Готово, има я. Думата тотем. Малко късче магия. И я зашива в дрехите им.

— Така ли? — попита Дейвид. — Тотем. Колко интересно…

— Да, и го зашива на скришно място. Където никога няма го видят… В шев или подгъв…

— Тихо, Ела! — сряза я Фабия. — Излагаш ме. Сигурна съм, че на Дейвид не му се слуша за това — и завъртя с досада очи. — Просто глупости от времето, когато Ела беше малка.

Избута стола си назад и натрупа чиниите в мивката, завъртя кранчето на горещата вода и мощна струя вода и пара избликнаха от чешмата. Когато се обърна пак към масата, бършейки ръце в кърпа, Ела видя, че е истински разстроена.

— Разбираш ли, това е игра, която си играехме с Ела. Тя се опитваше да измисли една дума, с която да опише даден човек. После я избродирвахме на рокля…

— Само добри думи, разбира се — услужливо додаде Ела.

— Да — продължи Фабия и се овладя. — Винаги красиви думи. Наистина звучи много глупаво, но когато Ела беше съвсем малка, й казвах, че тези думи са някаква магия, вълшебно заклинание. Това е. Малко вълшебство за малко момиче…

Погледна Ела право в очите и видя, че потрепнаха за миг. Беше сигурна, че дъщеря й усеща Сигналите, които й изпраща.

Червено. Спри. Опасност. Едно-единствено огнено езиче.

Въздухът запука от напрежението.

Тогава най-сетне видя, че Ела разбра — надигащата се топлина, слабия аромат на дим в стаята.

Фабия се обърна, отвори хладилника, остави студеното му бяло бучене да я поохлади.

— А сега кой иска малко торта?

* * *

Фабия опря пръстите на единия си крак в топлия емайл на ваната. С недоволство забеляза, че лакът й се е нащърбил и че отстрани на големия й пръст се появява червеникава подутина — мазол на кокалчето?

Взе калъпа оранжев марсилски сапун и натърка с щедра пяна ръцете и раменете си, поспря край ключицата и вдъхна с пълни гърди аромата. Истината беше, че остарява. Тази вечер се почувства стара. В костите й се появи нова болка, копнеж, който дори топлата вода не можеше да отмие.

Погледна надолу към меката гънка на корема си, стисна малко розова плът между палеца и показалеца си и въздъхна. Никога преди не се беше притеснявала, че остарява. Като малка Мадаар-Бозорг все й повтаряше, че е хубаво да си трупаш годините. Говореше за своята възраст като за нещо, което носи с гордост по тялото си, проследяваше с пръст мъничките белези по бедрата си, деликатната мрежа от стрии по корема, бръчките около очите.

Но тук беше различно, помисли си Фабия. Ден след ден гледаше как клиентките й се въртят пред огледалото, гълтат корема си, сочат с раздразнение, дори с гняв възглавничките на ханша и отпуснатата кожа на ръцете. Трябваше да хвърля особени усилия, за да ги убеди в красотата им, да приглади шев, да вмъкне пенс или да забоде брошка, а после, разбира се, да избере подходящите тотемни думи, да ги пришие към колан или джоб, така че клиентката да се изпълни с нова самоувереност.

Изви гръб, затвори очи и отпусна глава назад, докато лицето й се потопи на милиметри под водата. Слушаше филтрирания тътен на водата в ушите си, капките от кранчето и тракането на старите тръби далече долу.

Пред очите й изплува спомен, за който отдавна не се беше сещала. Група жени чакаха в двора в къщата на сестри Джобрани в Техеран, отметнали шаловете от главите си, с непокрити коси, и си приказваха нетърпеливо.

Всеки вторник жените идваха и заставаха да чакат под белия ленен навес, който Махдукт, най-малката от сестрите на Мадаар-Бозорг, опъваше от два пръта. Вътре, в голямата хладна дневна, трите сестри разстилаха платовете по плочките на пода, топове коприна, памук и брокат се разливаха по геометричните шарки, а клиентките влизаха една по една, заставаха пред високото огледало на стената и гукаха с наслаждение, докато три чифта ръце режеха и забождаха с карфици плата около тях, подръпваха тук, отпускаха там, докато накрая материята не заставаше точно както трябва.

Като малка Фабия обичаше да стъпи на прага и да слуша жените в двора. Усещаше искрата на вълнението, която прехвърчаше между тях, докато очакваха новите си одежди — рокля или шал, или каквото сестрите решаваха да им направят. Там, докато надничаше в затъмнената дневна, Фабия за пръв път разбра силата на плата и вълшебството на думите, които Талая, Махдукт и особено любимата й Мадаар, чието кръщелно име беше Зорай, избираха за всяка жена.

Гледаше как сестрите се редуваха — затварят очи, дишат дълбоко и чакат думата да дойде. После една от тях прошепваше нещо в ухото на клиентката, застанала пред огледалото. Тогава Фабия виждаше как лицето на жената се озарява или пък се сбръчква в учудване, така че Мадаар, най-възрастната от сестрите, докосваше ръката й и казваше: „Всичко ще ти се изясни, хабиби. Не се притеснявай. Дръж думите близо до себе си и смисълът им ще се прояви. Може да е довечера в съня ти, може би утре — може би дори идния месец. Но скоро ще разбереш. Ще разбереш.“

Фабия виждаше как всяка жена си тръгва от дома им с малко по-изправена походка, повтаряща си тихичко някоя дума или опипваща ръкава или бието на завършената дреха. Разбираше, че трите сестри някак са проникнали до съкровените дълбини на всяка жена и са изтеглили една-единствена крехка нишка, която с течение на дните и седмиците ще става по-здрава, по-звънлива, ще се развива в бъдещето.

Но ето че един ден в двора нахлу мъж, жените се пръснаха, бързо покривайки главите си. Махдукт, най-младата леля, която винаги беше най-притеснителната, изпусна чашата, в която сипваше кафе, и гледаше безпомощна, неспособна да помръдне, как петното от течността се разпростира по синята коприна и шарките в червено и жълто по пода.

Но Мадаар-Бозорг не се уплаши. Изправи се пред мъжа невъзмутимо с ръце, чиито пръсти бяха обсипани с бижута, здраво на кръста, докато мъжът се оплакваше как са напълнили главата на жена му с глупости, как вече не е доволна и не иска да върти къщата, как има идеи, налудничави идеи, които той никога не би допуснал да се случат, как са съсипали брака му и са го направили за посмешище.

Фабия гледаше от мястото си в сенките как Мадаар-Бозорг слушаше, наклонила глава настрани, силно стиснала начервените си с алено червило устни. После я чу как заговори бавно:

— О, я се стегни, човече! Засрами се — идваш тук, правиш сцени, плашиш горките жени, намекваш такива нелепи неща. Мислех, че си интелигентен човек, разумен човек, човек учен… За какви ни смяташ със сестрите ми? За вещици ли?

С широк жест посочи зад гърба си топовете плат, масата, отрупана с макари копринени конци и изрезки от списания.

— Шием дрехи, красиви дрехи, това е. Дрехи, които жените искат да носят. Годината е 1966-а, ако не си забелязал.

Мъжът си беше тръгнал засрамен. Дори, спомни си Фабия, беше помолил Мадаар-Бозорг за прошка. Заблудил се, каза, от глупавите приказки за вълшебни думи и тотеми.

Но след това нещата се попромениха. По-малко жени чакаха в двора следващия вторник сутрин и Мадаар се съсредоточи повече над университетската си работа, преподаването и писането на академичния си труд — проучване на ролята на жената в иранския фолклор.

Фабия отвори очи и протегна ръце нагоре, разпусна навитата на кок коса на тила си, тя се разпиля и погъделичка раменете й. Сети се за изблика на Ела от вечерта — как за нея всичко беше като на игра, нещо тайно и забранено, следователно безкрайно интересно, и колко ли могъща се е почувствала, намеквайки неща, които й беше добре известно, че Фабия не иска Дейвид да узнава.

Защото Ела, момичето, израснало на много различно място, много далеч от онзи двор, пълен с чакащи жени, никога не би могла да разбере онези места в сърцето на Фабия, където, свит на кълбо, дебнеше леден страх. А от Дейвид, местен мъж, истински английски джентълмен, изобщо не можеше да се очаква да разбере тези неща. Вълшебни думи, заклинания, шепотът на коприна по кожата, ръка, галена от подплатата на джоба, тайната тежест на подгъва.

Надигна се рязко във водата и се пресегна за хавлията си. Не, наистина имаше неща, които най-добре да не разкрива. Сега не можеше да повярва, че е рискувала толкова много, когато Ела беше малка. Не беше предвидила въпросите, които може да задава момичето, нито заключенията, които да си извади тук, в толкова различно време, на толкова различно място.

Фабия се изправи и отвори прозорчето на банята — хладният нощен въздух обля страните й, ароматната пара излезе навън. Обърса краката си с грубата хавлия, почувства как силата се завръща в прасците и глезените й, наслаждаваше се на хладината на покрития с линолеум под. Да, за доброто на Ела някои неща трябваше да не разкрива. За да е в безопасност.

Избърса замъгленото огледало и се погледна в него. Отсреща й се усмихваше жена, която беше живяла. И да, помисли си, харесваше новите линии около очите си, прорезите в ъгълчето на устата.

Погали топлата кожа на корема си с две ръце и се усмихна.