Софи Никълс
Роклята (8)

6.
„О д’еспри“ в оригинално кристално шишенце. Париж. Модна къща „Кашарел“. 1955 г.

Мама беше заета с клиентка. Хвърли на Ела своя Многозначителен поглед и мълчаливо наклони глава в посока на пробната.

Завесата потрепна, после месинговите пръстени изтракаха по релсата и госпожа Косингтън, учителката на Ела по география, се отправи решително към по-голямото огледало в центъра на магазина. Застана пред него и се заобръща, за да се огледа.

— Но смятате ли, че това наистина съм аз? — попита, взряла се в отражението си, протегна крак в здрава кафява обувка с връзки, изпъчи гърди и потупа корема си.

Ела усети как се изчервява. Госпожа Косингтън, която само леко повдигна вежда, след като Ела цял ден се беше разсейвала в час при вида на кометите, нарисувани в полето на тетрадката по география, оплели дългите си опашки с датите и буквите. Не беше казала нищо саркастично, както биха направили другите учители. Вместо това отбеляза тихо, проследявайки с пръст една комета:

— Може би, Ела, следващият урок ще е за астрономията, планетите, състава на Земята…

— О, да — казваше Мама. — Цветът, да, определено. Да видим…

Взе парче ален плат от тезгяха, сгъна го като шал, приглади го и го закарфичи около внушителния гръден кош на госпожа Косингтън.

— Да, това подчертава силуета, ето така… — и Мама очерта формата във въздуха с ръка. — Повдига деколтето тук… и тук… тогава полата пада точно както трябва. Така е много повече… как се казва?

— Елегантно — каза госпожа Косингтън със стиснати устни. — Мисля, че тази дума търсите, скъпа. Когато някой ден достигнете моята възраст — а тя, между другото, е направо древна — ще разберете, че тялото ви не се побира там, където преди се е побирало. Или, като става дума, не излиза оттам, откъдето преди е излизало…

Тя се извъртя пред огледалото, за да погледне гърба си, и въздъхна през рамо.

— Да, скъпа, извършихте чудо. Отново ми върнахте фигурата. Истинско, истинско чудо — и учителката си позволи да се поусмихне.

— Мога да направя тези дребни корекции — каза Мама и извади карфица от ъгълчето на устата си. — Ще преправим ето този шев… и роклята ще е готова в петък. После в събота вечер… — тя плесна с ръце. — Та-да!

— За това не знам — отвърна госпожа Косингтън, — но ще изглеждам много по-добре, отколкото съм си представяла, на някое от събиранията. Почти се бях отказала от целия спектакъл…

Тогава за пръв път погледна към Ела, която се навърташе на прага.

— Добро утро, Ела. Как си?

— Добре, благодаря, госпожо — Ела едва смееше да диша. Имаше чувството, че учителката всеки миг ще поиска от нея да каже — хайде, бързичко — колко е населението на Канада или точната обиколка на Земята, нещо, което беше сигурна, че не може да си спомни, защото не беше слушала.

Вместо това госпожа Косингтън й се усмихна широко, а чертите на лицето й се смекчиха по начин, който момичето не беше виждало досега.

— Ела, току-що открих, че майка ти има огромен талант — изрече учителката и изчезна в пробната, като дръпна рязко завесата след себе си.

Ела се изчерви при мисълта за госпожа Косингтън в техния магазин само по бельо. Не би разказала на Били за това. Той щеше да се спука да се смее, като си представи белите ръце на госпожата, подобно недопечени козунаци, и големия й сутиен, който проскърцваше, когато тя се навеждаше над чина ти, за да види какви си ги свършил.

Затова се зае да сгъва и разгъва копринен шал с десен на дребни пуделчета.

Госпожа Косингтън се появи отново, закопчаваше дебелото си сако от туид с цвета на тиня.

— И така, скъпа? — каза с очакване.

Мама махна с ръка и издаде онзи цъкащ звук.

— Моля ви, ще се оправим в петък, когато дойдете да я вземете. Когато видите, че всичко е наред — и показа листче, на което дискретно беше драснала окончателната сума. — Така добре ли е?

— Много добре, скъпа — отвърна госпожа Косингтън, а очите й вече обхождаха плота, пирамидата сапуни, подредени като бонбони, клончето изкуствен цвят, от който Мама беше провесила обеци, блещукащи като дъждовни капки.

— О — пое си въздух тя. — Мисля, че ще взема и тези — подхвана с любопитен пръст чифт обеци от зелено гравирано стъкло. — Днес съм като момиченце в сладкарски магазин, скъпа. Накарахте ме да се чувствам… отново млада…

Мама откачи обеците и доближи едната до лявото ухо на госпожа Косингтън, отдръпна се да я огледа като художник, преди да скицира.

— Да, определено е вашият цвят — каза и вдигна малко огледало, за да се наслади клиентката на блещукането. — Ке белла!

Ела затаи дъх. Когато Мама произнасяше присъдата си по този начин — Ке белла! Ке фигура! — й се струваше, че за миг всичко в магазина застива.

Кадифените бюстове по масите сякаш се привеждаха по-близо, стойките за шапки кимваха с пера, а роклите, провесени от тавана, потрепваха леко с копринените си криле. Почти чуваше редиците обувки да тракват с токчета, саката на закачалките да се смушкват с лакът, вечерните тоалети да надуват поли и лек шепот да преминава по редицата във вихрушка от коприна и сатен: ке-белла-ке-белла-ке-белла-ке-сеи…

Госпожа Косингтън не забелязваше това, а ровеше за портмонето си в обемистата си черна чанта, докато Мама поставяше обеците в една от най-красивите кутийки, които обикновено пазеше за полускъпоценни камъни, опакова я в шумоляща розова хартия и завърза изкусна панделка.

— Може ли? — предложи Мама и отвори едно от шишенцата на плота, а госпожа Косингтън протегна тържествено опакото на белите си китки. Ароматът на сандалово дърво, канела и роза изпълни помещението.

— Когато живеех в Париж — усмихна се Мама, — казваха, че всяка жена има нужда от почерк, от парфюм, който остава във въздуха, след като тя излезе от стаята. Едва доловим, разбира се, за да не може никой дори да каже, че е била там… — тя се приведе съзаклятнически. — Тайното ни оръжие. — Пак се усмихна. — А това, мисля, е вашето, госпожо Косингтън. „О д’еспри“. Прави се от шейсет години по много тайна рецепта лично от главата на прочутия род Кашарел. На мен ми казва: Тази жена знае нещо. Тя е свободен дух. Не принадлежи на никого. Поносете го малко. Вижте дали ви допада.

Ела гледаше как госпожа Косингтън поднесе китката си към носа си и вдъхна дълбоко. Очите й, тези очи с големи, прихлупени клепачи, които обхождаха цялата класна стая и съзираха отдалече как някой се прозява или си драска нещо, сега се попритвориха, а накрая и се затвориха напълно. Ръката й се вдигна към гърдите, които се повдигнаха и спуснаха с въздишка като знак, че тя вдъхва нещо на ръба на спомена. След дълъг миг отново отвори очи и каза:

— Благодаря, скъпа. Благодаря.

От мястото си на прага Ела виждаше, че обутите в чорапогащник крака и облечените в сако ръце на госпожа Косингтън се носят хайде-бързичко-сега по „Грейп Лейн“, но главата й, разголеното й сърце са някъде съвсем другаде.

Това беше вълшебството на Мама, разбира се, големият талант, който госпожа Косингтън тъкмо бе открила. Фабия Морено разпознаваше формата и аромата на личния копнеж на хората. Знаеше как да тълкува мечтите им.

— Казва, че си много добра ученичка — говореше в този момент Мама. Постави ръка на сърцето си по онзи драматичен начин, който за Ела обикновено беше особено дразнещ.

— Така ли? — попита момичето в опит да не изглежда твърде изненадано.

— Да. Днес, Ела, много се гордея с теб. — После Мама повдигна вежда. — Каза, че обичаш да си измисляш разни истории повече, отколкото обичаш географията. Точно като баща си…

Приказка за тюленовата кожа

Една от любимите приказки на Ела, която Мама никога не разказваше пред други хора, приказка, която Ела слушаше още от съвсем малка. Знаеше я наизуст. Но все пак понякога след вечеря, когато чиниите бяха измити и Мама сядаше на дивана с подвити под себе си крака, Ела казваше:

— Мама, разкажи ми пак приказката за тюленовата кожа, за кожата на шелки.

Тогава Мама накланяше глава, сякаш се вслушваше в нещо, а Ела знаеше, че тя пътува обратно в себе си, към Старата родина, чува как вълните нахлуват и се оттеглят от думите на Мадаар-Бозорг, докато разплита приказката на всички приказки.

После започваше:

— Имало едно време в земята на дългите горещи лета и кратките студени зими, където царевицата расте висока и златна, където портокалите светят като фенери в дърветата, а хлябът е най-сладкият и най-вкусният, който си опитвала, там живеел тъжен и самотен човек.

Този човек бил не просто малко тъжен и не просто малко самотен. Самотата в него била дълбока като кладенец, а когато се опитвал да се засмее, от устата му не излизал и звук, само ехото на тъмнината в него. Хората казвали, че му се било случило нещо ужасно, само че никой не знаел точно какво.

Някои опитали да налучкат, разбира се, типично за хората, но човекът се държал настрана в къщичката си в края на селото, загърнал се в самотата си като с дебело черно палто.

Както повечето мъже в селото, и той бил рибар. Излизал в морето всяка сутрин точно когато слънцето се показвало над хоризонта, и се прибирал всяка вечер точно по залез с тъжно лице и натежало сърце. Гледал как другите завързват лодките си, а жените, любимите и децата им стояли на пристанищната стена, усмихвали се и ги викали по име, приветствали завръщането им. И така всеки ден тъгата му ставала по-мрачна и по-всеобхватна.

Скоро започнал да лови риба само нощем, за да не чувства пропастта между своя живот и живота на другите мъже, която му изглеждала широка и бездънна като самото море.

Една нощ, когато излязъл на риболов при пълнолуние, заобиколил опасните скали пред пристанището и пред очите му се разкрила невероятна гледка.

Отначало решил, че си въобразява, че това е блуждаещ огън, илюзия, която морските пръски и пропитата с лунна светлина мъгла са създали, за да се подиграят над самотното му сърце.

Отпуснал се на греблата, оставил лодката да доплава по-близо, още по-близо, докато се озовал опасно близо до цепнатина в скалите. Там се скрил и загледал. А гледката била наслада за уморените му очи.

На скалите имало три жени, голата им кожа била бяла като мляко на лунната светлина. Косите им били разпуснати по раменете и блещукали под звездите: едната — червенокоса, другата — чернокоса, третата — златокоса.

Като гледал как жените, вдигнали ръце към нощното небе, се полюшвали, танцували и пеели, мъжът усетил сърцето му да затраква в гърдите като ръждясал мотор. Доловил как чернотата в него започнала да се топи.

Женските гласове и смях достигали до него над водата, но най-ясно чувал гласа на червенокосата. Тя била най-младата и според него най-красивата от трите, гласът й отеквал над водата, достигал го, потъвал в него и изпълвал мрака със светлина.

Почувствал как тъгата и самотата му се свличали от него като стара сбръчкана кожа.

Бързо и безшумно изтеглил лодката си до скалите и като се стараел да не се чуе плясък в плитчините, се запромъквал лазешком до брега. Там видял друго странно нещо.

До ръба с водата лежала купчина празни тюленови кожи и той предположил, че те са на танцуващите жени.

Значи е вярно, казал си наум. Приказките на дядовците му все пак се оказали истина. Тези жени сигурно са шелки, хора тюлени — наполовина човеци, наполовина дух на тюлен. Ръката му затреперила над купчината кожи, дланта му била гореща, сякаш пламтяла.

Без да осъзнава напълно какво прави, бързо избрал най-красивата от кожите, която блещукала с нежните си червени косъмчета, навил я и я набутал под пуловера си, мека и топла на допир с кожата му.

После зачакал.

Чакал.

Когато луната тръгнала да залязва, жените прекъснали танца си и се спуснали една по една по скалите. Двете се мушнали с лекота в тюленските си кожи, плъзнали се надолу и с плясък се скрили в морето.

Но разбира се, най-младата, червенокосата жена с коса до кръста и глас като нежна музика не могла никъде да намери кожата си. Търсела и викала:

— Къде е кожата ми, тюленовата ми кожа?

Но тя не се виждала никъде.

Тогава мъжът излязъл от скривалището си.

— Красавице — казал, — искам да ми станеш жена. До този миг бях най-тъжният и най-самотният човек на света, но песента ти прогони цялото ми нещастие.

По лицето на шелки пробягнало ужасено изражение. Изчервила се от срам и обгърнала с ръце тялото си, за да се скрие от погледа му.

— Не! — извикала. — Разбира се, че не мога да съм ти жена. Не съм от твоя вид. Аз съм от Другите, свещените, които живеят и пеят под вълните.

Но мъжът бил непреклонен. Притиснал кожата до гърдите си. След като най-сетне открил щастието, нямал намерение да го остави да му се изплъзне.

— Стани моя жена. Живей с мен, бъди моя съпруга и ти давам думата си, че след седем лета ще ти върна тюленовата кожа и тогава ще можеш да избереш дали да останеш, или да си отидеш — точно както искаш.

Дълга въздишка се откъснала от устните на младата шелки.

Отпуснала ръце. Дълго изучавала лицето на мъжа. Той виждал, че тя мисли — а може би, надявал се, била и малко любопитна какъв ли ще е животът сред хората.

Бавно, постепенно в крайчеца на устните й изплувала усмивка, докато го разглеждала от глава до пети.

— Много добре, рибарю — казала. — Ще живея с теб седем лета. Но след това трябва да се върна в истинския си дом и да бъда със сестрите си.

Рибарят пренесъл младата жена тюлен в лодката си и загребал към селото. Въпреки че мрежите му били празни, сърцето му гордо биело в гърдите, защото знаел, че си е осигурил най-големия улов.

Месеци се изтърколили в селото. Царевицата на хълма растяла високо под горещото слънце, портокалите започнали да зреят, а на мъжа и жената тюлен им се родило дете — момченце. Майка му разказвала приказки точно както аз сега ти разказвам, тезора, приказки за таен свят под морето, където хората се хранят със светлината на слънцето и звездите и тъкат песни от океанските вълни.

Жената тюлен се опитала да е щастлива. Наистина се опитала. Кърпела мрежите на съпруга си, шепнела могъщи заклинания във възлите и уловът му винаги бил най-добрият в селото, и никога не си лягали гладни.

Но годините минавали, кожата на младата шелки започнала да повяхва, косата й да пада на валма, закръглеността на бедрата и гърдите й се топяла, вече не виждала много добре, докато готви, чисти и кърпи.

— Държа тюленовата ми кожа седем дълги години, вече е време да спазиш обещанието си и да ми я върнеш — казала на мъжа си. — Настъпва осмата есен.

— Жено, за глупак ли ме смяташ? — изсмял се съпругът й. — Ако ти я върна, ще ме оставиш сам без жена.

И излязъл с твърда крачка в нощта, като затръшнал силно вратата.

Момченцето обичало майка си и много се бояло, че ще я изгуби в света под вълните, но в същото време не можело да гледа безмълвно как страда. Тази нощ насън чуло как вятърът и водата му шепнат.

Изскочило от леглото и изтичало в нощта, закатерило се през локвите и скалите. Когато стигнало до водата, погледнало към вълните и видяло голям вързоп, завързан непохватно с канап, изтърколил се от цепнатина в камъните. Взело го, притиснало го до гърдите си и ахнало — усетило как силната миризма на майка му се разляла в него като самото море.

Изтичало обратно в къщата и се втурнало през вратата, където го очаквала майка му. Тя го вдигнала на ръце и взела кожата.

— Мамо! — извикало то. — Не ме оставяй!

Но нещо по-старо от нея, нещо по-старо от скалите, по-старо дори от морето я зовяло.

С детето под ръка тя се запрепъвала към брега, там стъпила в тюленовата си кожа и я вдигнала около себе си. Усетила как силата й вече се завръща. Гмурнала се дълбоко под водата, все още силно притиснала момчето към тялото си, а детето открило, че също може с лекота да диша под водата и да плува грациозно и плавно като тюлените.

Седем дни и седем нощи момчето живяло сред майчиния си народ шелки. Танцували и пеели в техния свят под вълните, пирували със звездна и слънчева светлина от блюда, изработени от раковини, пиели лунни отражения от перлени бокали.

Кожата на жената тюлен отново засияла, заблестяла по-ярко отпреди. Момченцето се смеело, виждало колко мека и пухкава става. Вече не можело да обхване с ръка китката на майка си.

Но на седмата нощ забелязало сълзи в майчините очи и разбрало, че е време да се завърне в горния свят.

— Мъничък, скъпоценен мой, някой ден, след много години, ще настане времето да дойдеш при нас — казала му майка му, докато го водела към брега и го оставила нежно да седне на скалите. — Но дотогава ще трябва да живееш в света на хората, на човешките същества, а аз никога няма да те изоставя.

И така годините минавали, момчето се превърнало в мъж, станало известен в селото поет, певец и разказвач на прекрасни приказки. Всяка вечер мрежите му били пълни с риба.

Хората говорили, че това е, защото като много малък оцелял, след като ужасна буря го завлякла на дъното на морето, и се научил да говори с духовете шелки.

Дори и днес можеш да го видиш, тезора, в лунна нощ, седнал на скалите, как говори тихичко с женски тюлен със сияйна сребриста кожа, който често излиза край брега.

После Мама изпускаше дълга въздишка и се настаняваше по-удобно на възглавниците.

— Разбира се, мнозина се опитали да уловят тюлена, но никой не успял — казваше, протягаше дългите си крака и се прозяваше. — А сега, моя Ела-исима, е време за сън.

И Ела се хвърляше на врата на Мама, вдишваше аромата й — на любимия френски парфюм на Фабия — ириси, лилии, сандалово дърво, на марсилския сапун, който продаваше в магазина, и на нещо друго, нейното собствено ухание, което бе невъзможно да се определи.

Дълго след като Мама я беше оставила, за да чете книгата си, да шие или да пише писма, Ела лежеше в леглото и си представяше, че се носи навътре в морето в лодка с неподвижни гребла, усеща бавното полюшване на вълните и гледа звездите.