Софи Никълс
Роклята (16)

14.
Плажен кафтан. Оригинален „Пучи“, 1967 г. Малка поправка на шева от лявата страна.

— Хей, Ела, можеш ли така?

Притискаше нокътя на палеца си към стъбълцето на маргаритка бавно, внимателно, за да не го цепне. Присви очи и ги засенчи от слънцето.

Били висеше над нея с глава над реката, въжето беше умело увито около крака му.

— Виж, без ръце! — размаха ги нагоре-надолу като непохватни криле.

— Така, мой ред е — тя се изправи, започна да разкопчава полата си и изсули блузата си през глава. Отдолу беше с банския си костюм, но сега, усетила погледа на Били, се почувства неловко, внезапно я досрамя.

Зае се да сгъва дрехите си на спретната купчинка, затисна ги с чист камък и устоя на порива да се заиграе с връзките на банския си.

Били беше залюлял въжето обратно на мястото му и го държеше за нея над платформата за плуване. Пръстите й потънаха в топлата кал, после се стегнаха при допира с хлъзгавите дъски.

— Сложи едната си ръка тук, ето така — Били постави лявата й ръка на въжето. — После, като се залюлееш, дръпни силно и се опитай да вдигнеш крака над главата си. Така можеш да се превъртиш.

Ела погледна реката. Под водата сигурно щеше да е хладно, прозрачно и хладно. Стисна въжето между краката си и го залюля назад през платформата, притиснала пръстите на краката си към ръба. После полетя.

Остави въжето да я запрати над водата високо, още по-високо. Чувстваше как преплетените нишки се опъват и теглят, чуваше пукането, когато въжето се понесе и за миг увисна на него с цялата си тежест. Задържа дъха си в очакване на мига неподвижност, когато, знаеше това, тялото й ще увисне в съвършено равновесие, преди да започне да се връща назад, и в този момент вдигна крак нагоре, с лекота пъхна стъпалото си в примката и главата й увисна надолу.

Замря за кратък миг с лице на сантиметри от водата. Реката се разтвори пред очите й като слабо осветена стая. С мъка различаваше силуетите, които се движеха в нея.

Пусна въжето, кракът й се измъкна от примката. Имаше време точно колкото да разпери ръце и да навлезе във водата като стрела, да усети как студът облива тялото й в дълга зелена въздишка.

Остави се на водата да я увлече навътре и постепенно отвори очи. Долу имаше второ небе, кал и тиня се носеха като облаци. Сви колене и за миг ги задържа до гърдите си, вдигна очи към правоъгълниците светлина, трептящи над главата й, почувства как студът навлиза в костите й. Едва тогава, когато кръвта запулсира в главата й, се изтласка нагоре и изскочи на повърхността — отново влезе в света.

Първото, което видя, бяха белите пръсти на краката на Били, впили се в ръба на платформата, стреснатото му лице се взираше във водата.

— За бога, Ела! Това защо го направи? За момент си помислих, че няма да изплуваш…

Хвана я за ръката и я издърпа на платформата. Момичето се излегна по гръб, впери очи в короните на дърветата, задъхано и засмяно.

— Радвам се, че поне ти го намираш за забавно, не си наред с главата — Били започна да се облича. Ела видя, че е бесен. — За малко да ми докараш инфаркт…

Тя изви гръб, опря го в хлъзгавите дъски, почувства изопнатите си ръце и крака, прокара език по небцето си и отново усети вкуса на реката.

— Извинявай — каза, но не можа да се сдържи, думата изскочи от устата й сред силен изблик на смях. Сякаш водата я беше разтворила и звукът се изливаше от нея, обгръщаше ребрата й, гърдите й, корема й. Сви колене до гърдите си и се залюля напред-назад върху платформата, без да спира хриптящия си смях.

* * *

— Прости ли ми вече?

Ела гледаше гърба на Били, момчето крачеше по крайбрежната пътека и сечеше тревата с пръчка.

Обърна се, заби пръчката в земята и скръсти ръце на гърдите си.

— Зависи — каза с усмивка. — Но по-добре внимавай. Ще ти го върна. Честно, Ела, помислих си, че това е краят, чудех се какво ли ще кажа на горката ти майка…

Ела намести в сгъвката на лакътя си навитата на руло хавлия. Крайниците й още пукаха от вълнение, но под шипящото оранжево и синьо се разливаше топлина, както винаги се чувстваше във водата, сякаш тялото й се разтваряше по краищата си.

— Съжалявам — каза.

— Не, не съжаляваш — Били прокара ръка през косата си и пръсна водни капчици наоколо.

Под тях, в реката, лъскава бяла моторница запрати силни вълни към бреговете. Мъжът зад кормилото им махна за поздрав, на парапета беше застанала жена с големи слънчеви очила, присвила очи заради силното слънце.

— Туристи — отбеляза Били. — Всяка година идват все по-рано. Виждаш ли, Ел, през юни тук няма да може да се върви. Ще е претъпкано с хора, дошли на пикник, с крещящи деца, стрелкащи се нагоре-надолу лодки, водата ще ври и кипи и ще е пълен хаос.

Ела се намръщи. Трудно беше да си го представи сега, когато повърхността на водата беше изпъстрена със сенки. Цял следобед не бяха видели жива душа.

— Да, а разбира се, да не забравяме новия яхтклуб. За който трябва да благодарим на майката на дружката ти Катрина. Куп идиоти ще гребат насам-натам, ще се правят, че знаят какво вършат, и ще плашат дивите животни.

След завоя на пътеката той посочи прясно боядисана табела: „Йоркски яхтклуб. Само за членове“.

— Разбира се, имаше петиция. Хората са слизали тук да плуват в реката, без да пречат на никого, повече от сто години. Не е частна собственост. Трябва да принадлежи на всички. Но виж как са го оградили. Освен това тук има всякакви птици — сини рибарчета, дори веднъж видях чапла в калта ей там, но това няма да трае дълго. Събраха хиляди подписи. Но онзи Пайк отговаряше по въпроса и се погрижи госпожа Джийн Къшуърт да получи каквото иска.

Били поклати глава и цапна табелата с пръчката си — по лъскавата бяла и синя боя остана петно влажна пръст.

— Ще съсипят всичко хубаво на това място и ще се преместят другаде. Всичките са пълни идиоти.

— Я виж ти, какво си имаме тук?

Гласът беше ниско заплашително мъркане, долетяло до тях от другата страна на новата ограда. Ела замръзна. Дори без черния му шлифер пак би познала този човек, където и да е — по начина, по който изпъваше шия, когато вървеше, по начина, по който — дори сега — я гледаше, очите му обхождаха цялото й тяло, поглъщаха я.

— Били, момчето ми. Какво си намислил пък сега? — Пайк стоеше със скръстени ръце, разкрачен, здраво стъпил на земята с лъскавите си черни обувки с връзки.

— Разхождам се, съветник. Виждате. Наслаждавам се на гледката.

Били се усмихна с най-очарователната си усмивка, но Ела виждаше лекото пулсиране в гърлото му, напрежението в позата на раменете.

— Е, стига това да е всичко, което правиш… — Пайк се подсмихна и се обърна към Ела. — Трябва да внимаваш с него, скъпа. Чух, че създава проблеми — и той, и братята му. — Очите му отново я обходиха от горе до долу. — Плувала си, така ли? — кимна към мократа й коса и хавлията под ръката й. — Сигурно си добра плувкиня.

Отново й се ухили, навлажни устни с връхчето на езика си.

Били се пресегна да хване ръката й.

— Хайде, Ел. Късно е вече, да се размърдаме.

Пайк им кимна и се отдалечи от оградата, приглаждайки ризата си на гърдите, все така с усмивка.

Но дори докато вървеше след Били, който вече крачеше по-бързо и по-силно шибаше тревата с пръчката си, а кърпата му се влачеше в прахта след него, Ела усещаше погледа на Пайк, забит между плешките й. Виждаше в представата си как беше погледнал краката й с алчен поглед, леко разтворил устни, без дори да се опитва да скрие, че гледа, нито да прикрие усмивчицата си.

— Мръсен перверзник — Били мушна силно в земята с пръчката си и после я метна надалече.

Ела ускори крачка, за да се изравни с него и да го хване под ръка.

— Прав си, той е идиот. Затова не допускай да те ядосва. Аз не бих го допуснала. Хайде, да отидем да пийнем нещо. Аз черпя. Задължена съм ти.

Приказката за реката

— Знаеш ли, в града, където беше родена Мадаар-Бозорг — започна разказа си Фабия, докато вдяваше в иглата си сребрист памучен конец за бродиране — град, край който царевичните ниви всяка година се заливат от широка река и по покритите с трева брегове растат високи цветя, та казваха, че някога живяла там една много красива девойка.

Лицето й било като разтворен цвят, кръстът й — гъвкав като зелено стъбло. Танцувала като бързотечната река и пеела като птиците по речния бряг. Всеки мъж, който я видел, искал да я има за жена, но тя не можела да се ожени, защото баща й не можел да й осигури зестра.

Един богаташ, който преминавал през града, решил все пак да я съблазни. Казал й, че не се интересува от добитък и царевични ниви. Имал си достатъчно злато, толкова, че да направи повече гривни, отколкото би могла някога да носи и на двете си ръце. И девойката, която изобщо не познавала света извън селото, му се отдала с доверчиво сърце. Живяла с него в къща край реката, в прозорците греели отраженията от водата. На следващото пълнолуние преди есента коремът й станал кръгъл и изопнат като барабан и после родила две близначки.

Минали няколко години и младата жена била щастлива. Сядала на брега и си играела с дъщерите си. Първите научени от тях думи били имената на цветята, растящи сред високите треви, и песните на птиците, които се стрелкали ниско над водата.

Но един ден богаташът й казал, че трябва да се върне в земите, откъдето бил дошъл. Баща му наредил да се ожени по сметка, за да осигури по този начин богатството на семейството за много поколения напред.

„Ще взема момичетата с мен — казал. — Ще се грижат за тях и ще имат всякакви възможности, които тук им липсват. Ще им уредя добър брак и ще пораснат изискани жени, не дъщери на рибари и селяни.“

Младата жена заскубала косите си и раздрала лицето си. Умолявала го и му крещяла. Полудявала при мисълта, че ще изгуби скъпите си дъщери.

Чувствала се така, сякаш сърцето й било черупка на воден охлюв, изтръгнато от гърдите й и метнато върху речните камъни от човека, в когото така глупаво допуснала да се влюби.

През нощта, полудяла от мъка, тя грабнала дъщерите си под мишниците си, изтичала към реката и се гмурнала дълбоко насред течението. Децата се удавили, младата жена се удавила с тях, телата им потънали на дъното, където гладните риби оглозгали костите им.

Богаташът се завърнал при семейството си и се оженил за жената, която била избрана за него. Скрито изпитвал облекчение, че баща му никога нямало да узнае за тайното му семейство.

Седем дни и седем нощи душата на младата жена седяла на речното дъно. На осмия ден полетяла от хладния мрак на реката отново към светлината на деня. Заблещукала в мъглица от най-чиста белота на повърхността на водата. Опитала се да заеме формата на тяло — ръце, крака, уста и пръсти — но постепенно, с изгрева на слънцето, избледняла.

Казват, че сега всяка нощ може да се види как младата жена крачи по брега на реката. Косите й се спускат по гърба като водорасли, одеждите й са натежали от сълзи. Присяда на брега и разбърква водата с дългите си бели пръсти. Търси очертанията на душите на мъртвите си дъщери.

Когато реката придойде и е готова да прелее, казват, че речната жена сигурно ридае и оплаква дъщерите си, а реката не може да удържи сълзите й.

Затова момичетата никога не бива да ходят при реката след мръкване, защото речната жена може да ги сбърка със своите деца, да ги скрие в гънките на водната си роба и да ги отнесе със себе си завинаги.

* * *

— Не искам да ходиш там, Ела. Баста. Край — каза Мама. — Какво ще си помислят хората за мен? Че съм некадърна майка, оставила дъщеря си да търчи насам-натам безпризорно?

Ела скръсти ръце на гърдите си.

— Мамо, защо слушаш някаква надута клиентка? Какво разбира пък тя? Всички ходят там.

Фабия повдигна вежда.

— Клиентките ми станаха надути, така ли? Ако нямаш нищо против, госпожичке, имам нужда от клиентките си, от всяка една… Замисляла ли си се някога, че без тях нямаше да имаме храна на масата и покрив над главите си? А? — После въздъхна тежко. — Освен това, Ела. Има някои неща… някои неща… Знаеш колко е лесно да ти излезе репутация, когато си момиче.

— Репутация?

Фабия видя как в очите на Ела проблясва гняв. Въпреки всичко изпита странно облекчение. Нали беше чакала Ела да й се опъне поне малко? Не беше ли искала да започне да се държи не толкова послушно?

— Не живеем в някоя от твоите фантазии от петдесетте години, мамо — говореше Ела. — Ти може да си живееш в тях, ако искаш, но не виждам защо аз трябва да го правя. Освен това не те разбирам. Все повтаряш, че жените могат да правят всичко, което правят и мъжете, само че по-добре…

Фабия въздъхна. Хвана наниз зелени стъклени мъниста и го уви около пръста си.

— Знаеш ли, тезора — каза бавно, — всъщност си права. Много, много си права. Но знам и още нещо, нещо, което научих сама по трудния начин. За момчетата е различно. За Били е различно. Просто така стоят нещата. Вбесяващо — да. Несправедливо — о, да. Но така стоят нещата. Затова трябва да сме малко по-умни. А ако се мотаеш по бански край реката сама с момче, хората като госпожа Мофат ще те видят. И ще те разнасят. Ще идват тук, ще пускат шегички, ще ръсят дребни забележки. Съвсем внимателно, съвсем между другото… Но това ли искаш наистина?

Протегна се да докосне ръката на Ела, но момичето я отблъсна.

— Освен това Дейвид каза, че от речната вода може да хванеш какви ли не болести… Там има плъхове, плъхове с микроби. И зелени слузести неща… как се казваха?

Като по команда вратата зад нея издрънча весело и влезе Дейвид, размахал лекарската си чанта.

— Водорасли — каза. — Зелените слузести неща. Съжалявам, че развалям цялото удоволствие, Ела, но по-миналата седмица лекувах един младеж, приятел на Били, ако не се лъжа, имаше особено упорито кожно заболяване. Каза ми, че си е играл на платформата, която са сковали долу.

Ела въздъхна.

— Не познавам никого другиго, който да се е разболял.

Дейвид продължи:

— Мислех си, откакто майка ти ми спомена по въпроса, и ми хрумна нещо — обърна се към Фабия с широка усмивка. — Смятам, че намерих решение.

В този човек, каза си Фабия, има нещо, което се съпротивлява на лошото настроение. Гледаше как Ела се е вкопчила в топчицата гняв в себе си, но Дейвид не спираше да се усмихва. Лицето му грееше със съзнанието за собствената му полезност.

— Имам изненада за теб. Мисля, че ще ти хареса.

* * *

Типично. Просто типично, мърмореше си наум Джийн Къшуърт. Тези абсурдни обществени съблекални. Вече бяха навсякъде. И се очакваше да се примириш, да се простиш с благоприличието си. Щеше да говори с управителя, да му каже какво мисли.

Не че се срамуваше от тялото си. Не точно. Но винаги го имаше онзи неловък момент, когато трябва да пуснеш кърпата. Трябва да се справиш със закопчалката на сутиена на гърба си, а кожата ти още е влажна, така че всичко отнема повече време, но се опитваш да действаш възможно най-бързо, защото може би не искаш да показваш гърдите и голия си гръб на всички наоколо.

Опитваше се да запази равновесие на един крак, докато си обуваше панталонките, точно в момента, в който пристигна семейство Морено.

Фабия, разбира се, не се сепна. Джийн забеляза, че тя не направи онова, което толкова много други жени правят — скришно да те огледа от глава до пети, за да сравни.

Не, тя не отклони очи от лицето на Джийн и се усмихна с вбесяващо красивата си усмивка.

— Много се радвам да ви видя — поздрави Джийн и се протегна за сутиена си, като навлече блузата си възможно най-бързо. — Не знаех, че сте членове на клуба.

Момичето се поспря, изглеждаше притеснено край съблекалнята.

— За момента сме само гости — обясни Фабия. — Дейвид много мило го уреди за нас. По-точно за Ела.

Беше облечена с кафтан на огромни цветни петна — розово, тюркоазено и жълто — който се спускаше до горната част на бронзовите й бедра. Има късмет с такава кожа, помисли си Джийн. Маслинена. Винаги с тен. Изведнъж още повече се смути от собствената си бяла плът.

Фабия намести на рамото си презрамката на плажната си чанта. Дебелите пластмасови гривни изтракаха на ръцете й.

— Много интересен тоалет! — възкликна Джийн, осъзнала, че я зяпа, погледът й се спусна по краката на Фабия до тюркоазените сандали с цяла коркова подметка.

— О — усмихна се невъзмутимо Фабия, — днес съм в стил шейсетте години. И най-слабите слънчеви лъчи винаги ме подтикват към това. Както и да е, ти как си, Джийн? Как върви подготовката за партито? Сигурно си ужасно заета.

Ето това правеше тя, помисли си Джийн. И беше много добра в него. Винаги с интерес. Знаеше какво да каже и кога да го каже. Помнеше всяка подробност. Но това означаваше, че човек никога не научава нищо за нея. Тя не издаваше нищо.

А и момичето. Имаше нещо доста изнервящо в него. Беше красавица, помисли си Джийн. Безспорно. Но изглеждаше толкова нелепо, толкова неловко в кожата си. Забеляза, че се беше скрила зад няколко гардеробчета, за да се преоблече, внимателно прикривайки се от всички.

Когато отново се появи, беше с най-грозния бански костюм, който можеше да съществува. От онези черни спортни „Спийдо“, за бога, с високо деколте и грозни цветни ивици отстрани.

Беше стиснала притеснително хавлията си пред гърдите си. Наистина беше толкова различна от майка си.

Какво му имаше на това момиче? Джийн не можеше съвсем точно да определи. Как те гледаше с огромните си очи. Дали бяха зелени, или сини? Не можеше да си спомни. Имаше чувството, че преминават право през нея.

* * *

Ела се гмурва по-надълбоко. Пръсти, лакти, крака. Изблици на бяло в тюркоазената вода.

На дъното на басейна всичко се отдръпва. Остава само слабото бучене на филтрите, свежата миризма на пречистена вода.

Тук долу тя вече не е момиче, а жена с дълги коси, които се носят край нея. Понякога е птица, прелитаща през синьото дъно. Червена човка и зелени опашни пера. Диря от розови листенца. Риба птица, птица риба. Плува над сянката си.

Отново и отново се връща тук, окачва дънките и тениската си в гардеробчето си, навива на топка чорапите си в обувките, облича синята вода.

Понякога се носи неподвижно по гръб няколко дълги минути. Облаците също се носят по небесния свод, образуват карта като земята, снимана от космоса. Друга част от нея, по-дълбоката част, която става все по-тиха и по-тиха, която може да се свие до собствения си неподвижен център, проглежда през очите й, развива се, понася се над повърхността на водата.

Небето се търкаля над нея, огромно око, нашарено с бяло. Какво вижда небето?

Това. Тя. Трохичка сол и ревът на водата.

Само да можеше да остане тук завинаги.

* * *

Чудя се, записа Ела в тетрадката си, какво ли е чувството да се събудиш сутринта и да си спомниш, че днес ще се омъжваш за принц? Катрина казва, че По-скоро Би Се Самоубила. Вече никой няма да смее да говори с теб, нито да ти каже Нещо Интересно.

Според Били кралското семейство е измислено от богаташите, за да държат останалите хора по местата им. Изгонете ги от Бъкингамския дворец и го направете на нещо полезно. Какво например? Ами болница или университет. Нещо такова. Да, той си представяше онези маслени картини на сковани старци с огромни яки и прилепнали панталони хвърлени в огромна клада. Госпожа кралицата станала касиерка в магазин. Господин съпругът й — градинар.

Били, разбира се, не беше поканен на партито на Катрина. Вместо това щеше да ходи на некралско сватбено парти в кръчмата в края на улицата, което звучеше много по-забавно.

Заради многото поръчки Мама със седмици не спеше по цели нощи. Имаше толкова много партита, вечери, празненства и никоя от дамите не можеше да допусне да я видят с дори леко подобно на другите облекло. Но пък всички искаха едно и също. Или много набрана пола, или много, много прилепнала пола, абсолютно нищо по средата.

— Как ще ходят с това нещо? — попита Били, зяпнал невярващо тясна рокля от червена коприна.

— Нали? И винаги — по-късо, все по-късо, може ли да я скъсите още? — засмя се Мама.

— Ама че суетня. А така или иначе ще се изсипе кралски порой — изсумтя Били.

Валеше от цяла седмица. Магазинът в дворчето скърцаше и пукаше — дъските на пода и гредите се разширяваха и свиваха.

Между пороите паважът трепкаше под облаците мушички. Дървото на прозоречните рамки се надуваше, докато накрая прозорците не можеха да се отварят, а от кранчетата в банята течеше кафява речна вода и оставяше ръждиви черти по кърпите. Навсякъде имаше някаква лепкава пара, дори вътре в магазина, и накрая Мама започна да се притеснява за платовете.

— Напомня ми за дома — казваше. — За дъждовния сезон. Всичко е топло и влажно със седмици.

Ела се изненада, че Мама говори за „дома“ по този начин. Откакто се помнеше, беше избягвала темата, умело измъквайки се от въпросите на дъщеря си.

Повечето хора приемаха, че е италианка. Някои предполагаха, че е от Близкия изток, родена във Франция. Истинската история на Мама вече беше изгубена нейде сред безбройните слоеве на останалите истории, които разказваше, така че дори Ела не знаеше къде започва всъщност.

Но все пак през последните седмици се бяха появили промени.

Дребни неща, но Ела ги забелязваше.

Писмата в сини пликове по въздушната поща, които в детството й винаги бяха намирали пътя си до местата, където живееха, сякаш започнаха да пристигат по-редовно. Ела ги взимаше от масичката на Мама и няколко пъти се беше опитала да разчете тънките страници, но разбира се, те бяха изписани от Мадаар-Бозорг и тя не разбираше и дума.

Но промени имаше и в нещата, които Мама не казваше. Вече не използваше толкова много италиански думи и съзнанието й сякаш се връщаше редовно към детството й, към Старата родина.

Например вчера, прелиствайки списание, каза:

— О, леля ми често ми приготвяше това. Сладкиш с мед, бадеми и розова вода. Най-любимият ми.

И беше произнесла името на сладкиш на Стария език, ясно и отчетливо, за Ела. Изглеждаше искрено зарадвана от спомена.

Друг път каза:

— Знаеш ли, Ела, че нашето семейство има къща в планините, северно от Техеран? Толкова красиво място. Въздухът е много свеж. Наровите дървета. Искам да те заведа там някой ден…

Всеки път, когато плуваше, Ела се връщаше към това. В басейна нещата отново се охлаждаха. Усещаше размазаните очертания на тялото си да се описват в по-ясни форми.

Лежеше по гръб под похлупак от сиви облаци, дъждът ръмеше по лицето й. Отпусна се в центъра на басейна, гледаше как от водата се надига пара.

Повърхността беше съвършено неподвижна.

Кестеновите дървета в края на басейна се сгъстяваха под тежкия въздух, изсмукваха лепкавостта в зелените си гънки, ставаха по-тъмни, по-мрачни.

* * *

— Искаш ли да видиш нещо?

Катрина вдигна поглед от задачата по математика, която трябваше да решават, и се ухили съзаклятнически.

— Какво нещо? — предпазливо попита Ела. Имаше основания да се притеснява от нещата, които споделяше Катрина.

— Нещо малко зловещо. Нещо, което не съм показвала на никого — повдигна вежда. — Е, искаш ли? Просто кажи да или не.

Ела въздъхна и остави химикалката. Знаеше, че няма да напише нищо повече от домашното си.

— Добре, но без глупави шеги, ясно?

Катрина завъртя с досада очи и се прекръсти с фалшива тържественост. Грабна ръката на Ела и я задърпа да стане от стола.

— Хайде. Но трябва да сме Тихи Като Мишки — каза със сценичния си шепот.

Спряха на голямата стълбищна площадка, Катрина се ослушваше напрегнато и за най-малкия звук. Тракането на тенджерите в кухнята и слабото жужене от радиопредаването, което слушаше Леонора, долитаха някъде далеч отдолу.

Промъкнаха се покрай спалнята на родителите на Катрина, момичето изкриви лице, когато една дъска проскърца под крака на Ела. Госпожа Къшуърт обикновено по това време подремваше и се появяваше чак за вечеря.

Стигнаха другия край на стълбището, Катрина измъкна ключ от задния джоб на дънките си и го вмъкна в ключалката на врата, която по нищо не се различаваше от останалите на втория етаж.

Махна на Ела да я последва.

Ела осъзна, че се намират в стаята на тийнейджър. Беше по-малка от стаята на Катрина. Имаше едно легло, завивката беше с емблемата на футболен клуб „Лийдс“, на стената над него беше окачен рамкиран футболен екип. На перваза на прозореца през равни интервали бяха подредени най-различни механични части — зъбни колела, макари, лостчета.

Голямото дъбово бюро беше отрупано с книги, по рафтовете се търкаляха още машинни части и големи парчета камъни.

Сякаш обитателят на стаята току-що беше излязъл за малко — само че леглото беше скоро оправяно, възглавниците бяха загладени.

Ела осъзна, че Катрина я наблюдава внимателно за някаква реакция.

— Чия е тази стая? — прошепна.

— На мъртвия ми брат — отговори Катрина. — Казах ти, че е зловещо. Странно, нали? Мама я държи така. Дори не дава на Леонора да я чисти. Прекарва по цели часове тук сама, обира праха от частите на двигателя, от мухлясалите стари книги, от тъпата му колекция вкаменелости…

Ела не знаеше какво да каже. Спомни си какво й беше разказал Били за брата на Катрина.

— Как се казваше? — попита.

— Лорънс. Превзето име, нали? Аз му виках Картофената глава. Все беше забил глава в книгите. Точно като баща ми. Умен, но без абсолютно никакъв здрав разум. Все изобретяваше разни безполезни неща.

Взе една машинна част и прокара палец по очертанията й.

— Мама така и не го преодоля. Той й беше любимецът. Скъпото й момченце. Нейният гений.

— Как е починал? — попита тихо Ела.

— Бъбреците му отказаха. Чакаше за трансплантация. Мама и татко тъкмо си направиха изследвания, за да се види могат ли да му дадат някой от техните… но тогава той много се влоши…

Катрина сви рамене.

Ела придърпа жилетката си по-плътно около тялото си. Тук Сигналите бяха силни. Сети се за първия път, когато пристъпи в къщата на Катрина, за цветовете, които усети да я щипят по гърлото и лактите.

Тук, в стаята му, усещаше как въздухът се завихря около нея и образува водовъртежчета от студ. Както става, когато пуснеш камъче в спокойно езерце и вълничките се втурнат в безкрайни кръгове по повърхността на водата. Сякаш само с присъствието си някак беше нарушила повърхността на стаята и сега концентрични кръгове от сребърно и синьо се разпръскваха около тялото й.

— Преди колко време? — гласът й прозвуча като сух шепот.

Отвън внезапно изпука дъска на пода. И двете подскочиха.

Катрина замръзна с широко отворени очи и се заслуша.

Ела се запита дали си въобразяват. Звук от отдалечаващи се стъпки, сякаш някой беше стоял и слушал пред вратата, а сега внимателно се отдръпваше.

— Хайде — каза Катрина най-сетне. — Мама ще ме убие, ако разбере, че сме влизали тук.

Върна металната част на рафта — внимателно и прецизно — и открехна вратата.

— Бързо. Сега. Чисто е.

По-късно, вече в безопасност в стаята на Катрина, настанили се в розовите кожени кресла, разтворили учебници на коленете си, Ела вдигна очи и срещна погледа на Катрина.

Лицето й беше бледо, сериозно и я наблюдаваше съсредоточено със странните си очи — едно синьо, едно кафяво.

— За да отговоря на въпроса ти, Ела-Пела, той почина преди шест години. Картофената глава. Случи се, когато бях деветгодишна.

Рязко затвори учебника си по математика.

— Катрина. Много съжалявам — каза Ела. — Искаш ли да… Тоест ще помогне ли, ако…

— Ако говоря за това? — направи физиономия момичето. — Не особено. Мисля, че сега искам да остана сама, Ел. А и без друго приключихме, нали? Ще се видим тук в петък на партито.