Софи Никълс
Роклята (4)

2.
Чифт обувки с леопардова шарка, на платформи. От края на 50-те години. Номер 37

Мама каза, че градският живот ще им подхожда повече. По-малко chiacchiere^[1], Ела, хората няма толкова да се месят.

— Градът е по-голямо място, никой не се интересува от работите на другите — каза. — Ще видиш. Ново начало. Толкова по-добре за нас.

Имаше познат, човек, с когото татко беше работил, а той познаваше друг човек. Опразнил се един магазин с апартамент на горния етаж.

Мама извади големия „Атлас на Великобритания“ от чекмеджето и прелисти страниците, лакираният й в алено пръст проследи пътуването, което трябваше да предприемат, от горния край на страницата по жълтия гръбнак на страната до голямото синьо-зелено петно точно тук.

— Йорк — каза тя, забила показалец в червена точица. — Казват, че е много хубаво там.

Три стаи на втория етаж — хол, кухня, спалня. Ще трябва да спим в една стая. И магазинът е на първия етаж, разбира се. Добро място за нас, Ела-исима. Чисто място, без проблеми. Място, където можем да започнем отначало, да продаваме красиви рокли на добри хора. Всичко е много по-добре.

Пристигнаха в началото на новата година. Студен повей на вятъра подхвана крайчеца на палтото на Ела и я забута от стълбичката на влака през перона.

Тя забърза с пътническата чанта, която се удряше в голите й крака. Отпред Мама — като петно от ален цвят, опитно лавираше през тълпата с количката за багаж, натрупана догоре с кашони и куфари.

Вятърът нахлу през портала на гарата, завъртя хартии и цветни листенца от сергията за цветя и ги пръсна по паважа.

Мъж с куфарче докосна шапката си за поздрав и се усмихна.

— Добре дошли в Йоркшир — каза и гласът му прозвуча изненадващо равно и широко, с приглушена нотка на тананикане, както когато си стиснеш носа и се опиташ да пееш.

Ела го гледаше как следи Мама с поглед. Мама носеше червения костюм в стила на 40-те години, с пола по тялото и тясна талия, широк лачен колан, червена шапка с малък черен воал, спускащ се до половината на лицето, и много високи обувки с леопардова шарка.

Не за пръв път на Ела й се искаше Мама да прилича повече на другите майки, с не толкова поддържана фризура, с не толкова червено червило, да носи нормални дрехи, дънки и суитшърти, да не привлича толкова внимание. Кой, мислеше си Ела, като хвърляше погледи наоколо, носи червено с леопардова шарка? Кой още носи шапка и ръкавици?

Но Мама вече беше стигнала входа на гарата, където ги чакаше друг мъж, подпрял се на стената, от крайчеца на устните му бе провиснала цигара. Държеше картон с надраскано на него името на Мама, беше го вдигнал като щит срещу студения вятър.

Огледа Мама от глава до пети, устните му потрепваха в ъгълчетата. Присмива й се, помисли си Ела. Черните букви с правописна грешка „Г-жа Мурено“ трептяха и се тресяха в ръцете му.

— Добър ден — обърна се към него Мама с грижлива прецизност. — Аз съм госпожа Морено.

Произнесе името сухо, натърти на звука „р“ повече от обичайното.

— Много благодаря, че ни посрещнахте.

И протегна ръка в ръкавица.

Мъжът дръпна за последно от цигарата си и я смачка с тока си. Измъкна мобилен телефон от джоба си и изкряска в него:

— Да, приятел. Тия, дето посрещам за Джак. Ще ми трябва ванът.

Ръката на Мама се поколеба във въздуха и се отпусна върху дръжката на чантата й, която бутна по-високо на рамо. Ела видя, че е нервна. Една капчица пот трепкаше над горната й устна и Мама скришом проверяваше дали закопчалката на чантата й е добре затворена.

След половин час ръждив ван спря пред главния вход. Вратите му бяха завързани с канап, бронята — провиснала.

Мама стисна устни, когато мъжът и шофьорът на вана започнаха да мятат кашоните им в автомобила един върху друг. Видя ги как се подсмихват, докато внимателно стъпваше на стъпалото с тясната си пола и високи токчета, перна няколко пъти мръсната черна седалка с ръкавицата си и махна на Ела да се качи до нея.

Ванът с друсане и хъхрене премина по широк мост над бърза и кафява река. През мръсното стъкло Ела мяркаше високи каменни стени, надвиснали облаци, много хора, излезли да пазаруват, пробиващи си път към гарата, навели глави срещу вятъра. Загърна се още по-плътно в тънкото си палто.

Ванът заподскача по павирана уличка и изведнъж спря. Мама се понадигна в седалката, нетърпеливо извила врат над главите на мъжете.

Това, което видя, изтръгна от нея силен вик, а ръцете й се стрелнаха към устните, за да го заглушат.

— Но то е съвършено! — и очите й се наляха със сълзи на облекчение.

И въпреки че, както Ела си помисли с раздразнение, реакцията й беше прекалено драматична, се виждаше и че е истина.

Новият им дом стоеше сред уединено дворче. За да се влезе в дворчето, трябваше да се мине под нисък свод от стари дървени греди, после уличната глъч затихваше и сякаш къщата те притегляше в прегръдката си.

Други магазини не гледаха към двора, само едно кафене с няколко стола и маси отвън и трима-четирима клиенти, свели поглед към чашите си.

Когато вдигнаха поглед към Ела, в очите им се четеше безразличие. Единият хранеше с парчета кроасан кученце, завързано с каишката си за стола. Никой не изглеждаше ни най-малко заинтригуван нито от вана, нито от пристигането им.

Ела остави съзнанието си да се смали до неподвижна точица, после си представи как полита нагоре и навън, прелита дворчето и се вмъква в главата на Мама. Оттам виждаше магазина така, както го виждаше в момента Фабия Морено — с лъскави витрини, елегантна табела с позлатени букви, манекен на витрината с рокля от червен креп и топове коприна и в кадифе, разпилени на тезгяха.

— Къде да ги сложим, скъпа? — извика единият мъж, подхвърли кашон във въздуха и го хвана с престорена претенциозност. Ела рязко се върна в главата си.

Гледаше как мъжете трупат кашоните им на тромава пирамида на пода в магазина.

— Моля ви, няма нужда… Не, наистина — умоляваше ги Мама, отново стиснала устни.

Но мъжете бяха бързи, пъргави, ефективни. Ванът си замина в облак изгорели газове и Ела гледаше как Мама си сваля шапката и я усуква с ръце.

Внимателно запристъпва между локвите, надзърна през цепещите се капаци на прозорците, изпробва стъпалата с върха на обувката си, после влезе, свали ръкавицата си и прокара ръка по повърхностите.

— Толкова много прах. Явно отдавна е празно.

Ела виждаше само как белият гипс сякаш свети в полусянката, виждаше грациозните арки на прозорците и орнаментите от ковано желязо над вратата, откъдето й се усмихваше женско лице. Косата на жената се спускаше над трегера и беше толкова реалистична, че на Ела за малко да й се стори, че жената й намигва.

Наплюнчи пръст и написа на мръсния прозорец „Фабия Морено“, а отдолу „Ела Морено“. Буквата „б“ изписа колкото можа по-смахнато и екстравагантно.

А най-отдолу нарисува сърце.