Софи Никълс
Роклята (22)

20.
Плажна рокля, бял памук с десен на огромни слънчогледи.

Когато Фабия ги видя да слизат от колата, разбра, че се е случило нещо. Лицето на Ела беше сериозно и вглъбено. Дейвид изглеждаше нервен, сякаш не искаш да идва тук.

Пръстите й като че ли бяха станали непохватни, докато отключваше и отваряше вратата.

— Какво има? Какво се е случило?

Дейвид се прокашля.

— Само докарах Ела — каза и задрънча с ключовете от колата. — Не се притеснявай. Няма да ти се пречкам.

— Госпожа Къшуърт — избъбри Ела с пресекващ глас. — Опита се да се самоубие, мамо. Закараха я в болницата. Виждаш ли? Никой няма да й обръща внимание. Съвсем е изкукала.

Фабия все едно ги наблюдаваше от много далече. Видя тревогата по лицето на Дейвид.

— Ела, не сме сигурни, че е опитала да се самоубие — бавно уточни той. — Не бива да приказваш такива неща.

Фабия я видя как го поглежда с големите си синьо-зелени очи. Очите на баща си. Фабия вдигна поглед към Дейвид. Ръката му лежеше на рамото на Ела. Видя нещо да преминава между тях. В погледа, който си размениха, имаше нещо толкова нежно, с такова разбиране, че Фабия усети как отстъпва.

— О, влизайте и двамата — възкликна и се обърна към Дейвид. — Моля те? Ще влезеш ли?

Тогава рукнаха и сълзите. Заляха я като вълна и вече не виждаше нищо пред себе си.

Историята на Енцо

— Трябва да знаете — каза Мама, сядайки на кухненската маса, — че никога не съм разказвала това на друг. Много ми е трудно, Ела, да ти разкажа това. Все още не знам дали постъпвам правилно.

Дейвид хвана ръката й и внимателно я задържа. Погледна я кротко, с очакване, даде й възможност да намери подходящите думи.

— Ела, когато баща ти, Енцо, бил момче — започна Мама, — мечтаел да пътува до далечни страни. Каза ми, че като си играел, килимчето пред камината ставало вълшебно килимче. Сядал на него с кръстосани крака и му заповядвал да го отнесе до Испания, Индия, Китай, Турция. Но винаги бил особено любопитен към Франция.

Баща му имал албум с пощенски картички, които родителите му си разменяли през войната. Дядо му се бил във Франция, прекарал известно време в Париж и имало снимки на Айфеловата кула и на двойка, която се разхожда покрай Сена. Най-много му харесвала тази картичка. Небето било с лек розов оттенък. Веднъж ми сподели, че тогава си мислел, че небето в Париж винаги е с такъв цвят.

Така че щом пораснал достатъчно, Енцо — баща ти — заминал за Париж. Родителите му, разбира се, не искали да го пускат. Трябвало да остане да помага със семейния ресторант. Вече бил много добър готвач. Но той казал, че искал да се научи да готви и по друг начин, искал да научи повече за френската храна и за френското вино. Щял да си намери работа в някой от най-добрите ресторанти и после да се върне след няколко години да поеме семейния бизнес. Така им казал.

И така, както знаеш, Ела, аз се запознах с баща ти. Работеше като помощник главен готвач. Аз пеех и танцувах в същия клуб. Много хубав клуб, престижен — Фабия се обърна към Дейвид със сериозно изражение. — Изобщо не беше долнопробен. С много добра клиентела. Както и да е…

Опознахме се, както правят младите хора, и се влюбихме. Увлякохме се малко повече, в известен смисъл бяхме лекомислени. Аз бяха лекомислена.

Мама се изчерви и размърда на стола си.

— И така открихме много неочаквано, но за голяма радост — наистина беше много голяма радост — че очакваме теб, Ела-исима.

Но какво щяхме да правим? Енцо беше помощник-готвач. Печелеше много малко, съвсем малко повече от мияча на чинии. Държеше неприветлива стаичка на последния етаж на хотела. Не се допускаха жени. А аз бях танцьорка, живеех с другите момичета в пансион. Жилището беше част от договора ми. В момента, в който прекъснех работа, нямаше да има къде да живеем. Затова трябваше да направим нещо, и то бързо.

Един приятел на баща ти му разказа за хотел на южния бряг на Англия, където работел през лятото. Печелели се добри пари, каза, имало много работа и било евтино да се живее там. Баща ти уреди всичко още на другия ден.

Не искаше да се връща в Италия при семейството си. Още не. Не и докато не постигнеше нещо. Защото тогава баща му нямаше да може да му натяква: „Казах ли ти“.

Оженихме се същия уикенд, няколко седмици уреждахме визата ми и после се качихме на ферибота през Ламанша, висяхме на парапета, смеехме се и викахме към вълните по време на цялото пътуване. Всичките си притежания побрахме в две малки пътнически чанти.

Отначало беше трудно. Не беше каквото очаквахме. Хотелът беше стар и запуснат, но имаше постоянен стабилен приток клиенти. Можех да работя като камериерка, но баща ти не даваше и дума да се издума. Не ми позволяваше и пръста си да помръдна. Затова вложих цялата си енергия да създам дом. Открихме апартамент на приземния етаж, недалеч от морето, с дворче, аз оправих всичко и бяхме щастливи. Така се вълнувахме заради теб, Ела. Нощем лягахме, баща ти допираше устни до корема ми и ти говореше. Разказваше ти любимите си приказки.

Та така, да кажем, че в апартамента се чувствах в безопасност, щастлива, нищо не можеше да ни смути. Но отвън, в града, положението беше различно. Имаше проблеми. Нямаше много пари. Предприятията загиваха, магазините затваряха. Много хора пристигаха с лодки и влакове от Франция. Хора от Конго. Хора като мен от Иран. Хора от Сирия, Сиера Леоне. Някои се криеха в товарни контейнери, за да стигнат до Англия, или се вкопчваха под тежките камиони. Бяха отчаяни. Предполагам, че всички искаха по-добър живот. Лагерите в Кале бяха ужасни. Видяхме един, когато пристигахме. Центрове за задържане, така ги наричат, опасани с бодлива тел. Хората живеят като животни. Нищо чудно, че искаха да се махнат.

И така, в града имаше проблеми. Местните не бяха доволни, че пристигат толкова хора. Казваха, че им взимали работата. Нямаше значение, че с Енцо не сме незаконни имигранти. Имахме си паспорти и визи. Искахме само да работим усилено и да не ни закачат.

Хората в града виждаха, че не сме като тях. Или по-скоро, че аз не бях като тях. Енцо не изглеждаше много по-различно. Говореше прекрасен английски, почти съвършен. Но моята кожа беше толкова тъмна, косата ми — толкова черна, говорех със смешен акцент — тогава беше още по-зле — и бърках английските думи с френските, които бях научила.

— Мръсна арабка! Върви си! — крещяха, подадени от колите си, когато вървях по улицата с пазарските чанти.

Понякога ми отправяха предложения, искаха секс, сякаш бях проститутка, после плюеха в краката ми, щом откажех, наричаха ме надута, която си мисли, че е по-добра от тях.

Сприятелих се с една жена, живееше един етаж над нас. Държеше се много мило с мен. Каза ми да не им обръщам внимание. Каза, че не познават друг живот. Че корабостроителниците и леярните затварят, а те не са достатъчно квалифицирани, за да работят новите видове работа — в кол центрове, офиси, такива неща. Затова се настървяват и висят в кръчмите, където главите им се пълнят с глупости — Националния фронт, Националната партия…

След това вече мислех различно. Започнах дори малко да им съчувствам. Осъзнах, че може би късметлийката съм аз. Имах образование. Имах поне шанса за нещо по-добро. Но един ден…

Мама спря. Сведе поглед към ръката си в ръката на Дейвид, разтвори пръстите на другата си длан и ги сви в юмрук.

— Не е нужно… — започна Дейвид.

— О, напротив, нужно е — прекъсна го тя. — Вече съм почти в края. И после ще е свършило. Край.

Пое си дълбоко дъх.

— И така, един ден вървях през търговския център. Отивах да посрещна Енцо в края на смяната му. Прибирахме се покрай морето — точно преди вечеря.

Мама се усмихна при спомена.

— Да, много обичахме да правим така. Там беше хубаво. Въздухът е толкова свеж, че те прочиства. Забравяш всичко.

Помня, че онази вечер се бях постарала специално, за да изглеждам добре. Помня точно как бях облечена. Вече бях бременна в шестия месец и много се гордеех как изглеждам. Облякох лятна рокля, бяла на големи слънчогледи. Взех розова роза от вазата на кухненската маса и я втъкнах в косите си.

Имаше пряк път до хотела, в който работеше Енцо. Трябваше да се мине през търговски център. Не обичах да влизам там, винаги ме обземаше лошо предчувствие. Но оттам беше по-бързо. Заобиколният маршрут отнемаше много повече време.

Питала съм се безброй пъти защо просто не заобиколих. Но вече беше пет часът вечерта и повечето магазини тъкмо затваряха, а изходът беше точно до хотела на Енцо.

Те изникнаха внезапно. Все още не знам откъде дойдоха. Бях сама, вървях през търговския център и изведнъж ме наобиколиха петима или шестима в кръг — съвсем малко преди изхода.

— Я виж ти, какво си имаме тук? — каза единият. — Красавица!

Видях, че има дълъг белег по средата на бузата. В този момент разбрах, че съм в голяма беда. Никога не съм била по-уплашена.

Приближиха се още. Единият се протегна да пипне косата ми. Друг навря лицето си право в моето. Усещах алкохолния му дъх. Хвана едната ми гърда и я стисна толкова силно, че очите ми се замъглиха от сълзи. Мислех само за бебето в мен.

— Аха, харесва ти, нали? — попита и аз поклатих отрицателно глава колкото можах по-силно.

Повдигна брадичката ми с пръст, за да ме принуди да го погледна.

— Хей! Чухте ли? — извика към останалите. — Нашата чуждестранна госпожичка не ме харесва? Уха! Смята, че не съм достоен за нея? Може да хареса повече някой от вас!

Един от другите пристъпи и се опита да ме целуне. Устните му докоснаха ъгълчето на устата ми. Избутах го, но той ме сграбчи за ръката и силно я изви зад гърба ми, а друг пъхна ръка между краката ми.

Тогава гласът ми се върна. И се разкрещях с всички сили.

И всичко се обърка.

Един човек влетя, тичайки, в търговския център и веднага видях, че е Енцо. Сигурно ме беше чул да викам. Дали е разбрал, че съм аз, или просто е помислил, че някоя жена има нужда от помощ, никога няма да узная.

Спря, когато ме видя.

— Фара! — извика, защото тогава се казвах така. Дейвид, трябва да знаеш, че това е истинското ми име — Фара.

Дейвид кимна. Не изглеждаше много изненадан.

Мама продължи:

Когато видяха Енцо и го чуха да произнася името ми, мъжете отстъпиха на няколко крачки от мен.

— Това ли е приятелката ти, друже? Тази ли?

— Това е съпругата ми — спокойно отвърна Енцо. През цялото време гледаше мен. Не сваляше очи от мен. Извика ме с ръка да тръгна към него.

Много пъти съм се питала защо просто не избягаха. Може би се паникьосаха. Може би още не си бяха получили забавлението. Може би просто бяха твърде пияни, за да мислят какво правят. Не знам.

— Би трябвало да се засрамиш — каза онзи с белега. — Да чукаш мръсна арабка. Да й правиш дете. И без това са прекалено много. Множат се като зайци.

Енцо продължаваше да мълчи. Дори оттам, където стоях, виждах как потрепва мускулът на челюстта му от усилието, което полага, за да се овладее.

— Да — каза друг. — Сдаваш фронта, приятелю.

И се засмя със съвсем обикновен смях, а човекът с белега измъкна нож от джоба си, бърз като светкавица, и намушка Енцо в корема.

Ще прозвучи странно, но дори не беше агресивна постъпка. Толкова бързо, толкова небрежно, сякаш всеки ден правеше такива неща.

Енцо го погледна невярващо. Гледаше как мъжът измъква ножа. Гледаше как кръвта се разлива по корема му, как ризата му почервенява.

Лицето на Мама бе мокро от сълзи. Поизправи се на стола си, сякаш се стягаше, за да продължи.

— Енцо падна на пода в безсъзнание — каза с пресеклив глас — и никога повече не говорих с него. Помня, че откъснах презрамките на роклята си и опитах да спра кръвта. Притисках памучната материя към ризата му. Силно, по-силно. Но беше безполезно. Един човек, разхождащ кучето си, ни се притече на помощ. Повика линейка. Но докато дойдат, той беше загубил прекалено много кръв. Почина в операционната. Ножът засегнал важна артерия.

Мама погледна Дейвид.

— Разбираш ли сега? Вината беше моя. Той умря, защото ме обичаше. Така става, като се влюбиш в мен. Това се случва, когато обичаш мръсна арабка. Нищо хубаво не може да излезе от това.

Но позволи на Дейвид да я прегърне и да притисне главата й към гърдите си. Погледа ме над косите й. Протегна свободната си ръка към мен през масата. И аз я стиснах.