Софи Никълс
Роклята (21)

19.
Чифт балетни пантофки. Червена коприна. Не се продават.

— Но все така не разбирам — казваше Дейвид. — Момичето ни разказа всичко. Защо продължаваш да искаш да си тръгнеш? Не схващам.

Ела тресна филтъра за кафе в мивката.

— Ставаме двама.

Фабия въздъхна. Ръката й се спря над кашона до мивката, готов да побере кухненската посуда.

— Много е просто. Има някои неща, които вие двамата не разбирате и аз няма да започна да ги обяснявам. Но сега ми става още по-ясно, че не сме желани тук и никога няма да бъдем. Джийн Къшуърт, Пайк, те се погрижиха, не ни искат тук. А ще имат и стотици последователи. Затова трябва да се махнем, преди нещата да станат още по-сложни.

— Не, не трябва — заяви Дейвид. — Фабия, моля те. Не е нужно да си тръгваш. Не е нужно да ходиш никъде. Спри за малко. Фабия. По-бавно. Изслушай ме.

Хвана внимателно китката й. Измъкна чашка за кафе, увита във вестник, от ръката й и грижливо я остави на масата.

— Моля те, Фабия. Казах ти. Искам с Ела да дойдете да живеете при мен. Моля те, нека се погрижа за вас.

Ела гледаше как Мама измъква ръката си. Видя как очите й проблясват по онзи опасен начин. Видя как изопва рамене и стиска устни в тънка, непоколебима черта. Думите й бяха прецизно и внимателно произнесени.

— Дейвид, мисля, че бях ясна. Не искам това. Сега, ако обичаш, ще те помоля да си вървиш, остави ме да си свърша работата.

Тялото на Дейвид се отпусна. Сякаш го беше ударила в този момент с чутовен удар право в гърдите, помисли си Ела.

Последва го по стълбите.

— Дейвид — прошепна, когато той се обърна, — моля те, не се отказвай. Моля те. И аз не искам да заминаваме.

Той сви рамене и вдигна ръце в малък жест на безпомощност.

— Не знам какво още да направя, Ела. Просто не знам.

Като го гледаше как прекосява дворчето, тя се почувства куха, по-празна от когато и да било.

Усещаше как въздухът край нея се сгъстява, Сигналите се събираха във водовъртежи от жълто статично електричество около врата и тила й. Едва успяваше да диша.

Историята на червените обувки

За да разберете майка ми, Фабия Морено, трябва да ви разкажа още две истории. Втората е историята на червените обувки. Сигурна съм, че я знаете.

Като момиче в Техеран една събота след училище Мама била заведена да гледа „Червените обувки“. Първият филм, който някога била гледала. Помнеше как седи в тъмното кино с Мадаар-Бозорг, вдига поглед към прашинките, които се носят в лъча от прожектора, вижда как жената до нея замръзва с ръка, поднесла шамфъстък към устата си, когато завесите се разделят със съскаш звук и филмът започва на екрана.

Там, в тъмното. Мама се влюбила в Мойра Шийрър, балерината с дълга рижа коса. Вече ходела на уроци по балет в колежа.

Каза ми, че заставала пред огледалото в стаята си, упражнявала плие, пор де бра и шепнела на висок глас реплики от филма:

Защо искаш да танцуваш?

Защо искаш да живееш?

Била твърде млада, за да разбере иронията. Искала само червени обувки с червени панделки.

През онова горещо лято се молела на баба си. В квартала им имало работилничка на ъгъла до кафенето, където боядисваш обувки във всякакви цветове.

Мадаар-Бозорг не склонявала.

— Дете, не помниш ли как свърши филмът? Не знаеш ли какво става, когато искаш прекалено много нещо? Изяжда те отвътре. Никога няма да си свободна, никога няма да намериш покой.

Когато Мама навършила осемнайсет, нямала търпение да замине. Събрала в малкия син куфар най-основните неща, които си представяла, че ще й трябват за новия й живот в Париж. Целунала баба си и взела такси за летището.

— Върви. Да, трябва да заминеш — съгласила се Мадаар-Бозорг. Градът около тях вече започнал да се променя и скоро момиченцата нямало да могат повече да ходят на уроци по балет, скоро жените дори нямало да могат да излизат на улицата, без да покриват косите си с шал.

На път към летището минали по улички, които тя никога не била виждала, край запуснати витрини на магазини, покрай прашни площади, където витрините на кафенетата били наполовина заковани с дъски.

Таксиметровият шофьор натиснал рязко спирачките.

Насред улицата изтичала жена. Мама видяла, че по лицето й тече кръв. Дълбоки червени бразди прорязвали лицето й, дрехата й била разкъсана, жената била босонога.

За миг застинала там, в средата на улицата, с широко разтворени очи, с кръв по лицето, после се появил един мъж и я повлякъл обратно по земята, като я теглел за косата.

Мама видяла, че около тях се събира групичка хора и става все по-голяма. Една старица, забрадена с черен чадор, се изплюла върху жената и промърморила нещо. Друг мъж грабнал камък от улицата и го метнал по жената. Тя се свила, опитала да предпази лицето си с голи ръце. Паднала на мръсната улица и Мама я чула как нарежда:

— Моля те, моля те, Сафик, чуй ме, нищо не съм направила!

— Какво става? — попитала Мама.

— Навлякла е срам на семейството си — отвърнал таксиметровият шофьор и почесал брадичката си. — Какво да се прави? Вероятно ще я убият.

Седнала на задната седалка на таксито, гледайки как молитвената броеница на шофьора виси от огледалото за обратно виждане, докато чувала гласа на жената, Мама си спомнила края на любимия си филм, където Вики, балерината, скача от балкона, след това лежи изпотрошена на носилката и моли съпруга си да свали червените й обувки.

Там, на задната седалка на таксито, каза Мама, осъзнала, че може би ще се наложи да избира.

Толкова много години след това не говореше за Старата родина, за онази, която беше изгубила. Сега мястото е различно, казваше. Мястото, откъдето съм аз, вече не съществува.

Затова отказваше да ме научи да говоря фарси. Защото смяташе, че хората на Запад го свързват с невежество, липса на образование, с млади жени, увити в черно от глава до пети, и с жени, пребивани до смърт с камъни на собствените им улици. Мислят, че всички сме терористи, твърдеше тя.

Но ми разказваше приказките на прабаба ми, приказките от изгубената страна — онази, която е била преди това.

Да, за да разберете жената, която се научих да наричам не Мадаар на собствения й език, а Мама на езика на съпруга й, а после и „мамо“, трябва да разберете колко много искаше да загърби миналото.

Накрая важното не беше, че иска нещо друго, нещо повече. Важното беше това, което не иска; това, от което се бои; това, което я изяждаше отвътре. Ето защо не можеше да застане на едно място. Ето защо й беше толкова трудно да спре вечното движение.

Отне ми известно време да разбера всичко това. Тя се преструваше много добре. Обличаше рокля, очертаваше клепачите си с молив, очертаваше усмивката си с червено червило и никой никога не разбираше.

Но въпреки това и красивите обувки в куфара й — с леопардова кожа и златно, както и разбира се, лачено червено, тя не танцуваше. Тя бягаше.

* * *

— И къде ще отидем, мамо? Какъв е планът? Ами училището, изпитите ми, тези неща?

Мама отбягваше погледа й.

— Не съм съвсем сигурна. Още не съм измислила всичко. Но ще го направя. Познаваш ме, до края на седмицата ще знам какво става.

Ела взе списание, оставено на кухненската маса. Беше прегънато на страницата с обявите:

Търси се: домашна помощница, която да живее в частен дом в красива местност в шотландските планини. Собствено жилище с много висок стандарт в отделна къща плюс кола. Да готви за четиричленно италианско семейство, да надзирава почистването и общата поддръжка. Говорим италиански е предимство.

Ела не довърши.

— Това ли си намислила? ТОВА? — дори не се опита да скрие гнева в гласа си. — В проклетата провинциална Шотландия?

— Не ругай — отвърна Мама по инерция.

— Ами магазинът, бизнесът ти, всичко, за което си работила? Ами аз? Не искам да живея в голяма стара къща насред нищото! За бога, мамо! Ще свърша като Катрина!

— Не говори глупости — отвърна тихо тя.

Но Ела виждаше, че още не е решила окончателно. Че има лека сянка на съмнение, малка пролука в обичайно желязната решителност на Мама.

— Ами Дейвид? — попита момичето.

Мама махна раздразнено с ръка, сякаш прогонва муха.

— Тц, Ела. Остави ме да работя.

* * *

Ела беше ходила в дома на Дейвид само два пъти. Къщите на неговата улица бяха еднакви. Големи каменни сгради на три етажа, малки предни дворове зад желязна ограда, входна врата, боядисана в елегантен оттенък на зелено или сиво, обрамчена от внимателно поддържани дафинови храсти.

Но в къщата на Дейвид, сега си спомни Ела, на вратата растяха рози. Мама беше отбелязала колко са красиви, с едри, розови, брулени от вятъра цветове. Ела вдъхна аромата им и хвана чукалото в ръка. Звукът прозвуча твърде силно на тихата улица. Зачака.

Никой не отговори. Може би го бяха извикали за операция.

От съседната къща се подаде жена и заслиза с бебешка количка по стълбите. Усмихна се на Ела.

— Ако търсиш доктор Картър, току-що се разминахте. Излезе преди десетина минути — и тя кимна към мястото, където Дейвид си паркираше колата.

— Благодаря — отвърна Ела. Не знаеше какво да прави. Може би да остави бележка. Бръкна в чантата си за лист хартия.

Съседката вече беше тръгнала по улицата. Ела я чу как гука на бебето в количката. Опита се да не си представя какво ли е да се живее тук, в тази красива спретната къща, на тази хубава приятелска улица с Мама и Дейвид.

Реши да иде пеша до хирургията. Може би ще го намери там.

Тръгна наляво през парка в края на улицата и продължи напред, през моста, където онази нощ бяха седнали с Били, нагоре по стълбите, стигна до главната улица с постоянния й поток коли.

Бяха изминали само две седмици, но вече й се струваше ужасно отдавна. Помисли си за Били и усети познатото пърхане в стомаха си. Не му беше казала, че заминават. Все още не.

Като по команда телефонът в джоба на якето й завибрира. Съобщение от Били: Къде си? ХХХ

Тя преглътна. Нямаше да се разплаче. Нямаше да го допусне.

Толкова беше потънала в мислите си, крачейки към хирургията, че за малко да не види. Горе, вляво, пред къщата на Катрина нещо жълто светеше между дърветата. Тя приближи.

Да, точно както си мислеше. На алеята беше паркирана линейка с отворени врати. Ела се затича натам, камъчета влизаха в сандалите й и я забавяха.

Точно тогава от входната врата на Катрина пред носилката излезе Дейвид и се наведе да помогне да спуснат колелата по стълбите.

— Дейвид!

Той се обърна.

— Ела? — вълна на тревога премина през лицето му. — Всичко наред ли е? С майка ти?

— О, да. Да. Тя е… — Ами добре е, предполагам. Теб търсех. Какво се е случило?

От носилката се разнесе стенание. Ела различи отпуснато тяло под червеното одеяло, лице с кислородна маска. Хората от линейката — мъж и жена — забутаха носилката към автомобила, мъжът държеше система с някаква бистра течност над главата.

Дейвид хвана ръката й и я заведе встрани.

— Майката на Катрина. Повикаха ме преди петнайсет минути. Казах на Греъм да се обади за линейка веднага. Дойдоха много бързо. Пристигнахме по едно и също време.

— Но какво е станало?

— Още не знам. Дори не бива да разговарям с теб за това, ок? Мисля, че е свръхдоза. Греъм я открил припаднала на пода в хола. Пила е много. Взимала някакви лекарства.

Катрина се показа на вратата, Греъм стоеше зад нея с ръка на рамото й. Момичето изглеждаше замаяно и пребледняло. Погледна към Ела и се усмихна немощно. Ела й помаха.

— Ще се оправи ли?

— Би трябвало — отвърна Дейвид — Греъм я чул как пада, така че е реагирал незабавно. Сега е на ръба на безсъзнанието, дишането й не е зле. Добре се оправят с такива неща. Надявам се скоро да я стабилизират.

Катрина и баща й влязоха в линейката.

— Ти ще отидеш ли с тях?

— Не, нищо не мога да направя. Ще се обадя по-късно да видя как е.

Гледаха как линейката потегля с пуснати светлини. Дейвид извади ключовете за колата от джоба си.

— Е, каза, че си търсела мен. Да те закарам?