Софи Никълс
Роклята (15)

13.
Престилка, памук с мушамено покритие, с надпис. „Бритиш Хоум“.

— Искаш ли да дойдеш на едно място с мен?

Беше подала глава през прозореца, следобедното слънце, което се отразяваше от покривите, обливаше лицето й. Един гълъб, който се грееше на слънце в улуците, излетя с плясък на криле.

Били стоеше на двора, засенчил с ръка присвитите си очи.

— Хайде, де, идваш ли?

— Дай ми пет минутки.

Тя се втурна в банята да си измие зъбите и да се среше. Напоследък беше започнала да прави така. Щом Били я повикаше, нещо в стомаха й се преобръщаше. Сякаш в корема й плуваше златна рибка. Страшно досадно.

Често се усещаше, че се чуди дали Били предпочита косата й да е по този или онзи начин, сресваше я по този, после по онзи начин, пощипваше бузите си, за да поруменеят — трик, който беше прочела в едно списание на майката на Катрина.

— Накъде си тръгнал, Били? — извика Мама. — Къде ще водиш дъщеря ми? Искам да знам!

Били крачеше нетърпеливо в двора. Потупа носа си с пръст:

— Изненада, госпожо Морено. Не ме карайте да я издавам.

— Добре, но внимавай! — Мама използва най-строгия си глас. — Ще те държа отговорен, младежо.

Били някак си беше влязъл под кожата й по своя си начин. Бързата усмивка, смигванията и сръчкванията си проправяха своя път, сякаш той си имаше собствено вълшебство.

Като ги гледаше как си разменят реплики — лесно, гладко, бързо като слънчеви лъчи по паважа, се питаше какво ли е нейното вълшебство. На нея никой не изглеждаше да й реагира по подобен начин.

Били изимитира самоувереност:

— Знаете, че можете да ми имате доверие, госпожо Морено. А и какво толкова мога да й направя? Да я хвърля в реката?

— Кой знае? Не бих го изключила.

Той още се подхилкваше, когато излязоха от дворчето и се вляха във вежливата суетня на съботните пазаруващи по улиците.

— Искам да ти покажа нещо — каза момчето. — Нещо, което съм сигурен, че не си виждала.

— Какво? Защо не ми кажеш? Мразя изненадите.

Но той отказваше да поддаде.

Стигнаха влажната прохлада на дърветата покрай речния бряг. Новите листа висяха като трепкащи пискюли и почти докосваха лицето й.

— Виждала ли си ги?

Между дърветата и по тревистите брегове гъските крякаха по-силно от всякога, крачеха с ципестите си крака гордо и решително по най-прекия път към реката.

— Няма защо да се боиш от тях — беше й казал Били веднъж. — Гъските само вдигат врява. Очите им са разположени странично и не виждат пред себе си.

Беше го демонстрирал, като плесна с ръце пред една съскаща човка.

— Видя ли? Не виждат нищо пред себе си. Повечето хора не си дават сметка за това.

Тази сутрин гъските изглеждаха необичайно решителни. Една жена бързаше по крайбрежната алея с пазарска чанта и се наложи да кривне встрани, за да избегне редицата гъски, изпънали здравите си шии и пляскащи с крила.

Ела се вгледа по-внимателно и изведнъж видя причината. Пред тях в кандилкаща се редичка няколко пухкави гъсета се клатушкаха към водата.

Били се ухили.

— Искаш ли да приближим?

Намериха местенце на тревистия бряг, където още нямаше гъши изпражнения, и загледаха. Ела се облегна на ствола на дърво и почувства топлината му през тъканта на блузата си. Над реката вече се събираше жега. Мухите се рееха в трептящия въздух като изпуснати пайети. Глогините и кестените бяха отрупани с кичести розови и бели цветове като с пернати шалове, а когато затвори за миг очи, слънцето остана отпечатано от вътрешната страна на клепачите й като два съвършени златни диска.

— Виж! Тези тук си имат само едничко — посочи Били майка гъска и татко гъсок, побутващи единственото си гъсе пред себе си.

— Като мен, предполагам — Ела се зачуди дали само си въобразяваше, че е видяла изражението в очите на тези родители гъски, че крачат по-колебливо и кротко, поотделени от другите шумни семейства.

— Значи, онези ето там са по-скоро като мен и братята ми — засмя се Били към група от шест-седем мъничета, бутащи се едно друго към водата, и добави: — Като стана дума, хайде да тръгваме.

— Къде? — попита тя. — Сега къде ще ме водиш.

Усещаше ръцете и краката си натежали, сънливи. Не искаше да се мърда.

— Нали искаше да дойдеш да пиеш чай с мама? Няма търпение да те види, уверявам те.

* * *

Това, помисли си Ела, имаше предвид Били. Госпожа Викърс наля чай от огромен кафяв чайник — глечта му беше напукана от годините кипнала вода. В тъмната всекидневна Ела подпря на коляното си чашата и чинийката и отпи внимателно.

Никак не обичаше чай. Беше го опитвала само няколко пъти и според нея имаше вкус на парфюм, тръпчив и изкуствен. Млякото изглеждаше леко гадно с белите си езичета сред бледокафявата течност. Беше свикнала с черно кафе в дребни чашки, с горещите глътки с ароматна пара.

— Много сме слушали за теб, скъпа — усмихваше се госпожа Викърс. Лицето й беше добродушно, сивеещата коса бе хваната на кок на темето, а измъкналите се от него кичурчета се рееха край бузите й като рошав ореол. От слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца, този ореол светеше и трепкаше, така че тя цялата сякаш излъчваше сияние.

Приличаше повече на баба, отколкото на майка, помисли си Ела. Беше с кухненска престилка — яркорозова с надпис „ЗАПАЗИ СПОКОЙСТВИЕ И ЯЖ ТОРТА“. Под престилката тялото й изглеждаше меко и брашнено като добре изпечен хляб.

— Толкова приказки! Били понякога ми ги разказва — обясни тя. — Много обичам да ги слушам. Открай време харесвам хубавите истории.

— Трябва някой път да дойдете в магазина, госпожо Викърс. Сигурна съм, че майка ми ще се радва да се запознаете.

— Какво да правя аз в луксозен магазин като този на майка ти? — развесели се госпожа Викърс. — Няма да знам къде да се дяна.

Ела помоли да ползва тоалетната. Помещението беше малко, намираше се зад кухнята и миришеше на белина и студ.

Притисна буза до хладната стена. Ръцете й лепнеха, сърцето й препускаше в гърдите. Не беше сигурна защо.

Госпожа Викърс беше казала, че магазинът е луксозен. Ела все си мислеше, че тази дума се отнася до хора като Катрина с къщи като сватбени торти и градини като паркове. Не искаше да е луксозна. Това е просто поредният начин да си различен, нали?

Наведе се над мивката да наплиска лицето си с вода. Зад кранчетата на чешмата в пластмасова чаша бяха натъпкани четки за зъби — толкова много, че едва се побираха. На боядисаната дървена лавица лежаха няколко комплекта самобръсначки и четки за бръснене, всяка върху прилежно сгъната кърпа.

Зад вратата висеше мазен гащеризон, имаше и емайлирана вана, вероятно за братята на Били, за да се мият в двора. Другата вана, в банята, беше толкова широка и дълбока, че Ела си помисли как вероятно щеше да може да се отпусне по гръб в нея и ръцете й дори да не докосват страните. На дъното на ваната имаше два дълги черни косъма, оставени от последния изкъпал се. Да, къщата на Били беше дом за мъже.

Когато излезе от тоалетната, къщата вече се беше напълнила с тях. В хола Били беше кацнал на дървено столче за крака, докато двама едри мъжаги се бяха изпружили на канапето, а трети се подпираше на вратата.

Седналите се изправиха при влизането й и кимнаха за поздрав.

— Виж ти, това трябва да е красавицата, пленила сърцето на нашия Били — каза единият и лицето му се разтегна в позната усмивка. Хвана ръката на Ела и се поклони толкова ниско, че главата му почти докосна коленете. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Не обръщай внимание на Томи, скъпа, само се занася — другият брат протегна ръка. — Аз съм Крис, красивият друг брат на Бил.

Били скочи от столчето и замахна да цапне Крис по крака, но ръката на Томи се стрелна и го стисна в ключ, така че му оставаше само да размахва ръце и да негодува:

— Пусни ме, Томи, пусни ме!

— Я престанете — скара се майката им. — Само смущавате горкото момиче.

Възрастният мъж, бащата на Били, завъртя очи към тавана, усмихна се и пое дланта на Ела в двете си ръце. Момичето забеляза, че усмивката му не беше широка като на Били и Томи. Очите му бяха спокойни и бдителни.

— Радвам се да се запознаем, скъпа.

— Стига вече, главчовци! Идете да се измиете и оправите! — нареди им госпожа Викърс. — Няма място за всички ви тук. Опитваме се да водим цивилизован разговор.

Без повече приказки мъжете се изправиха и излязоха. Обувките им затропаха по тясното коридорче и стълбите, а Ела видя, че госпожа Викърс трепваше при блъскането на вратите и скърцането на дървения под на горния етаж.

— Ама че са много — каза го така, сякаш внезапно се изненада, че се е озовала в тази къща с толкова мъже и не можеше да си спомни откъде са се появили всичките.

Ела ронеше сладкиша на госпожа Викърс с пръсти, маслен пандишпан, от който оставаше бял слой захарна глазура по чинията с изрисувани върби. Избърса ръце в колосана салфетка и разбърка студения чай в чашата си. Опитваше се да казва правилните неща на правилните места, а не нещо, което да звучи луксозно. През цялото време усещаше, че Били я гледа от столчето си в ъгъла, наклонил леко глава настрани.

Господин Викърс влезе отново с розови, току-що избръснати бузи и зализана назад коса с гел.

— Е, Ела — обърна се към нея той. — Били ни каза, че преди да дойдеш тук, си живяла долу на юг. Как беше там?

— Беше… хубаво, мисля — отвърна тя, търсейки образ или фраза, на която да стъпи, нещо истинско, което да каже. — Харесвах морето. Плувах. Но и тук ми хареса много.

— Чух, че напоследък долу имало много проблеми — продължи господин Викърс, прокашля се, без да откъсва поглед от нея. — Долу по крайбрежието. Проблеми с работниците на доковете, в кланиците, във фабриките и така нататък… — кимна умислено. — Да, проблеми, така чух от профсъюза. Положението станало напечено, меко казано… — погледна я отново дълго, изпитателно.

— Не знам, господин Викърс. Предполагам, че е нямало как да чуя…

Ела усещаше тъмна пропаст като петно да се разлива вътре в нея.

— Разбира се, скъпа — каза госпожа Викърс и изгледа предупредително съпруга си, после се прокашля: — Значи, обичаш да плуваш? Били, трябва да я заведеш на плувната платформа.

Жената се обърна към Ела и светлината отново заблещука в сребристите нишки на косата й.

— Да, сигурно ще ти хареса, скъпа. Като бях малка, много обичах да плувам в реката.

После по лицето й премина сянка.

— О, но разбира се, какви ги приказвам? Били, трябва първо да питаш госпожа Морено. Да, питай майка си, скъпа. Може да не иска да те пуска там. Най-добре да я питаш.

По-късно Били я изпрати през моста до вкъщи.

— Моите братя идиоти — поклати глава той. — Опитах се да те предупредя. Но нали знаеш, че само се майтапеха, не говореха сериозно?

Двойка гъски прелетяха над главите им толкова ниско, че Ела почувства как въздухът се раздвижи от крилете им.

Вечерта беше топла и се простираше навсякъде. Повърхността на реката беше гладка, водата се движеше под тях като дълъг мускул.

Ела отметна глава назад и усети как небето пропада в нея.

— Разбира се — каза. — Не говори глупости.

* * *

Не й се искаше да признае дори пред себе си, но Джийн Къшуърт изпитваше нещо повече от дребно раздразнение от онази Морено.

Първо, и това вече беше неоспоримо, тя беше успяла да докопа Дейвид Картър.

Дейвид. Беше предизвикал сериозно раздвижване в нейния дамски кръг, когато се беше появил като нов съдружник в местната хирургия. Някои от жените откриха, че още е неженен, започнаха да пускат грубички шеги за доброто му отношение към болните и такива неща. Някои — в това тя беше убедена — дори измислиха най-различни болежки като повод да разкопчеят блузите си и да го накарат да им обърне някакво внимание. Жалка история.

Но сега изпитваше лека ревност. Това си го признаваше. Отдавна вече се оглеждаше за нещо повече. И да, може би от време на време се заиграваше с идеята за Дейвид Картър.

Нищо сериозно, разбира се. Не се беше изложила с това. Никой не беше разбрал. Просто той беше започнал да се появява с важна роля в личните й следобедни фантазии.

Вече повече от година комбинацията от антидепресанта й — много малка доза — и чашата вино на обед водеше до това повечето следобеди да сметне за нужно да се оттегли за лека дрямка. Дърпаше завесите и казваше на Леонора, че не иска да я притесняват, след това оставаше съвсем насаме и се отпускаше в нещо като полусън, в който нормалният свят за малко се отдръпваше и тя ставаше по-млада и по-безгрижна.

Напоследък се оказа, че очаква с нетърпение да настъпи този момент, в който няма друга работа, освен да потъне в меките възглавници и да остави съзнанието си да се рее необезпокоявано. Понякога й се струваше, че този следобеден свят на блянове беше по-реален от другия. Категорично беше по-приятен.

А отскоро, най-вече след последната консултация с Дейвид Картър, й харесваше особено един конкретен сценарий, който разиграваше в главата си — облягаше се на ръба на бюрото, което беше забелязала, че е голямо, стабилно и облицовано с релефна кожа, и започваше да разкопчава роклята си.

А Дейвид Картър — „Моля, наричайте ме Дейв“, би измъркал той — заравяше лице между гърдите й, вдишваше онзи скъп парфюм, който тя винаги си слагаше в основата на шията, и започваше да я целува по врата.

Дори само от мисълта за това сега пулсът й се ускори и тя усети гореща вълна — отчасти от удоволствие, отчасти от срам — или пък бяха просто хормоните й. Може би наистина трябваше да си уговори още един час. Да я прегледат, както трябва.

Размърда се неспокойно сред възглавниците, опита да намери по-удобно положение, но не можеше да си избие от главата образа на Фабия Морено.

Шокира се, когато Катрина се прибра с новината. Дъщеря й нямаше търпение да й разкаже, изражението й беше толкова особено, че Джийн дори се зачуди за миг дали не е разбрала някак си какво си мисли.

Престори се, разбира се, че изобщо не се интересува от ученически клюки, но чувството беше такова, сякаш някой беше сграбчил вътрешностите й и бавно ги усукваше.

Не, Фабия Морено не си беше губила времето. Джийн Къшуърт беше срещала подобни жени. Амбициозни, решителни, свикали да получават каквото искат. Толкова дразнещо.

Така че човек може да си представи как се беше почувствала днес, когато отиде в магазина за проба и откри, че жената си е направила нова прическа — къса, много къса — която, това не можеше да се отрече, я правеше да изглежда още по-очарователна.

Джийн Къшуърт се ядоса най-много от това, че и Винсънт, и Джеймс от почти година се опитваха да я убедят да се подстриже по-късо. Дългата коса ужасно състарява, госпожо К. Може би е време за промяна. Ще подмлади лицето ви. Ще ви хареса. А и се поддържа толкова по-лесно… Повтаряха ли, повтаряха, докато не я принудиха да им затвори устите с резки реплики.

Косата й беше отличителната й черта, нейната славна корона. Цял живот на всички все това казваше. Не можеше да си представи — наистина можеше ли? — какво ще е да не може да вдигне ръка и да усети косите си, копринени и успокояващи, или да мръдне с глава в подходящия момент и да ги усети как се люшват около раменете й като на жените в рекламите за шампоани.

Но Винсънт беше произнесъл онези думи и сега не можеше да си ги вземе обратно. След определена възраст… Изобщо не й хареса. Идеята да направи нещо дръзко и драматично, нещо ново, имаше своето очарование. Обмисляше я от известно време. Когато нощем сресваше косата си, я събираше в шепата си на тила, оставяше я да се завърти около скулите й, опитваше се да си представи как ли би изглеждала.

Но онази Морено я изпревари. Сега, ако Джийн решеше да се подстриже късо, щеше да изглежда като имитация.

Може би онова, което Греъм й каза съвсем скоро, ще се окаже вярно.

— Там е работата, скъпа — започна той с провлачения си говор, посръбвайки от чашата със скъпоценния му „Шато Ньоф“ с онази своя вбесяваща физиономия, — че ти никога не знаеш какво искаш, нали така? Винаги искаш онова, което не си избрала. Все си мислиш какво е трябвало да направиш, че си можела да направиш първо, второ, трето, вместо да обърнеш внимание на това, което имаш точно под красивото си носле, и на това, което можеш да постигнеш само да се съсредоточиш над него. Страхуваш се, това е и просто не знаеш как да си щастлива, а не смееш да си го признаеш, затова съсипваш живота на всички, включително на Катрина и мен. Никога не желаеш истински нещо до мига, в който някой не ти каже, че не може да го имаш. Ако се заиграя с някоя млада женица, внезапно отново ще ме пожелаеш, но не защото ме обичаш — напълно съм наясно, че не ме обичаш — а защото не би искала никоя друга да ме има… Виж какво, скъпа, защо просто не започнеш да си откровена поне пред себе си?

Сега Джийн се поизправи в леглото, взе купчината менюта от масичката и забеляза сърдито, че новият й гел лак е започнал да се лющи покрай кожичките.

Опита се да мисли за партито, да се зачете в предложенията на компанията за кетъринг. Нямаше нищо, с което да се заяде. Предястия, основни, напитки. Всичко беше идеално.

Вече съжаляваше, че поиска Фабия Морено да й ушие роклята. Вече я беше поканила, разбира се, и сега най-вероятно щяха да дойдат с Дейвид. Щеше да се наложи да гледа как си правят мили очички, докато Греъм се мъкне наоколо с дънки и маратонки — никога не можеше да го убеди да се облече официално за каквото и да било — и отегчава всеки с глупавите си шеги и безкрайните приказки за своите играчки, джаджи и инвестиции.

Щеше да дойде и Пайк, разбира се, но той всъщност не се броеше. Отдавна трябваше да е приключила с него. Всъщност не знаеше защо не го е направила. Влачеше се след нея като кученце. Беше конфузно. Караше я да го презира. И въпреки че беше много грижлив по начин, по който Греъм вече не си даваше труда да се държи. Не можеше да го нарече нито интересен, нито вълнуващ.

Джийн остави мислите й да се върнат назад, както беше свикнала да прави напоследък. Видя се отново осемнадесетгодишна, с бледорозова рокля на терасата на семейния дом, Дънстън Парк, очакваща пристигането на гостите. Беше толкова топла вечер. Все още помнеше въздуха, натежал с аромата на жасмин и рози, помнеше усещането от новата си рокля — как коприната обгръщаше гърдите й и се завихряше около глезените й. Почти можеше да си представи, че е ушита от розови листенца.

Онази вечер всички й се бяха възхищавали. Беше танцувала ли, танцувала, беше пила твърде много шампанско и красивият Боби Фелпс я беше изпратил до тенискорта и я беше целунал дълго и с копнеж. Първата й целувка. Какво беше станало с Боби? Женен? Разведен? Не можеше да си спомни.

Изведнъж сякаш не можеше да си спомни какво беше се случило с всичко. Тридесет и повече години. Отлетели. Точно както онази вечер, всичко се беше изплъзнало между пръстите й. И Лорънс, скъпото й момче. Виждаше го пред себе си — косата му, мокра от душа след футболния мач, тъмните къдрици, залепнали за кожата, от което зелените му очи изглеждаха още по-светли, тялото му започваше да се налива. Не беше честно, че й го отнеха. Нищо не беше честно.

И ето я и нея с коса, чийто цвят вече не беше истински, и с тяло, което започваше да се отпуска, легнала в леглото със спуснати завеси посред бял ден. Самотна сълза се спусна по бузата й. Джийн придърпа завивката около себе си. Усещаше се леденостудена, почти безчувствена. Дори не можеше да се разплаче, както трябва.

Накрая отметна завивката и бръкна в дъното на шкафа до леглото. Пръстите й докоснаха гладкото стъкло на бутилката.

Припряно, с трепереща ръка, махна тапата, притисна бутилката до устните си и отпи голяма глътка.

Течността я сгря на мига. Усети как се разлива във вътрешностите й. Отпи още една глътка, после още една.