Софи Никълс
Роклята (14)

12.
Одежди от бледосиньо кадифе. Неизвестен произход.

Мама вдигна писмото от изтривалката пред вратата и го отвори с нокът.

— О, не! — възкликна, а после: — Кацо!

Беше събота сутрин. Дейвид се беше отбил между две визитации по домовете и пазеше равновесие на върха на бояджийска стълба, протегнал ръце над главата си, докато подменяше една от крушките на полилея. Засмя се и стълбата се разклати, а полилеят се залюля застрашително в ръцете му.

— Нямам представа какво казваш, Фабия, но се разбира, че е нещо много грубо.

Мама направи физиономия. Днес, със светлосиния си костюм със сако с пеплум и къса права пола, според Ела можеше спокойно да мине и за ученичка.

— Ужас! Един от редовните ми доставчици. Проваля ме с китайската коприна, която поръчах. Пише, че не може да ми я осигури, но на мен ми трябва за роклята на Джийн Къшуърт. Дио мио. Роклята трябва да е готова до следващия петък, най-късно в събота сутрин… Дизастро.

Ела се подаде на вратата.

— Госпожа Къшуърт? Майката на Катрина?

— О, да — изкриви лице Мама и наподоби кралски глас и поза. — „Искам само най-доброто, Фабия“, казва ми тя. „Трябва да е много специално, по-хубаво от роклите, които правиш за другите жени… Имам известно… как да го кажа, госпожо Морено, без да ме помислите за ужасно арогантна? Хората в този град имат известни очаквания. Не бива да ги разочароваме…“

— Не може ли да избере друг плат? Или може би друг цвят?

Мама се засмя.

— Дейвид, явно не познаваш жените. Решим ли нещо… А и наистина не искам да я разочаровам. Вече ми докара много работа.

Лицето й внезапно се разведри.

— Може лично да отида при търговците и да купя коприната. Досега се справях, имам разни останали парченца… Чудя се…

— Може да отидем на разходка — предложи Дейвид. — В понеделник почивам.

Мама плесна с ръце.

— Колко приятно! Ела може да дойде с нас. Не искаш ли да се разходим до Лондон, карина?

Ела се намръщи.

— Сериозно, мамо, какво ти става? Не мога просто да отсъствам цял ден от училище. Трябва специално позволение. Ще пропусна уроци и после ще трябва да наваксвам. Идеално ще се оправя и сама. Вървете, забавлявайте се.

Като се обърна да влезе, мерна изуменото изражение на Мама във витрината на магазина.

— Толкова добро момиче. Твърде добро — казваше тя.

* * *

Но Ела знаеше, че не е толкова добра. Имаше си свои причини да иска да остане. Вече мислеше за тях непрекъснато. Не можеше да мисли за друго.

В понеделник, когато би звънецът за края на последния час, тръгна по коридора покрай момичешките шкафчета и там я чакаше Катрина, облегнала се на стената, издала ханша си напред, изопнала рамене, с игрива усмивка в крайчеца на устните.

— Здрасти, Ела — усмивката стана ослепителна. — Видях майка ти на гарата тази сутрин. С Дейвид…

Ела усети как по ръката й се спускат боцканията на раздразнението от намека — че е толкова нелепо майка й и доктор Картър да отиват някъде заедно.

— Мислех да дойда с теб до вас — каза. — Да ти правя компания, за да не ти е самотно.

Ела посърна. Вече бяха излезли и вървяха през игрището. Били се мотаеше около оградата. Когато видя Катрина, веднага, като по рефлекс, наведе глава, пъхна ръце в джобовете и понечи да се отдалечи, упорито забил поглед в земята.

— Били! Чакай малко!

Ела се обърна ядосано към Катрина.

— Прави каквото искаш, но аз ще вървя с него.

Катрина повдигна вежда.

— Добре, де. Както кажеш.

След като пристигнаха в магазина и Били помогна на Ела да се справи със сложните ключалки, Катрина изтича пред тях нагоре по стълбите към апартамента и започна да влиза по стаите, вдигаше книга тук, кутийка там и повтаряше: „Колко сладко!“ и „Толкова дребно! Колко абсолютно очарователно!“.

Ела и Били се спогледаха и момичето влезе в кухнята. Удари филтъра за кафе няколко пъти силно в мивката, за да се отлепят старите влажни остатъци смляно кафе.

Катрина цъфна на вратата.

— Какво правиш, за бога?

— Кафе. На какво ти прилича?

— Сериозно ли? Прилича ми на някаква странна отвара в мивката — Катрина сбърчи нос. — Мирише ужасно…

— Добре, аз си тръгвам — обяви Били и пъхна ръце в джобовете си.

Сърцето на Ела запрепуска в гърдите й.

— Но ние току-що дойдохме…

— Чакат ме куп задачи. Оставям ви насаме, дами.

— Тогава ще те изпратя — може би малко прибързано го прекъсна Ела. — Нали трябва да отключа и да заключа след теб.

Тръгна след него надолу по стълбите и докато отново се бореше с ключовете — ключалка по средата, резе горе и долу — Били просъска сподавено:

— Боже, Ел, как я търпиш?

— О, имала съм избор? Не бях забелязала.

— Чакай, дай на мен.

Били измъкна ключа от ръката й. Пръстите му бяха решителни и топли и от допира им по ръката й пробягнаха чувствени искрици.

Вратата поддаде. Камбанката иззвъня.

— Е, ще се видим, значи — смигна й той. — Не забравяй да се забавляваш.

— Били…

Той се обърна с очакване.

— О, нищо. Няма значение…

Гледаше го как прекосява дворчето, минава под ниския свод. Почувства се плоска, отпусната като балон с изкаран въздух. Какво изобщо си беше въобразявала?

В този момент, докато си стоеше на прага, главата на Били изведнъж се показа иззад далечната стена — клоунска глава без тяло, с кръстосан поглед, разкривена гримаса и изплезен език.

Тя също му отвърна с изплезване, почувствала странното ново привличане на чувствата около тях. Той знаеше, че тя ще стои и ще го гледа.

Това изобщо не беше като обичайните Сигнали, цветове и движения във въздуха около нея, към които можеше да се настрои. Това беше нещо, което идваше от нея самата. Сякаш двамата с Били бяха залепени за срещуположните краища на ластик, всеки дърпаше в своята посока, опъваха ластика все повече и повече, чудеха се докога ли ще се разтяга, преди да се скъса и да ги плесне с всичка сила.

Долното стъпало изскърца. Катрина стоеше там, обърнала гръб, ръцете й пълзяха нагоре-надолу по страните й, тялото й се извиваше като в комедийна прегръдка, издаваше звуци като от целувка.

— О, я се разкарай, Катрина — въздъхна Ела.

По-късно, когато седяха на кухненската маса и хапваха тимбало, кръглата солена торта от паста, сирене, колбас и гъст доматен сос, оставена от Мама, Катрина размаха ножа си във въздуха.

— Писва ли ти някога?

— Кое по-точно?

— Сещаш се, животът като цяло. Да си единствено дете. Не че аз съм всъщност истинско „единствено“… сигурно си чувала, че имаше… тоест имах…

Ела зачака. Гледаше как Катрина оставя вилицата си и се взира в чинията си. Когато вдигна поглед, продължи:

— Най-много ме ядосва това, че майка ми — както и твоята — все излиза някъде с някого. По такава работа… — и Катрина нацупи устни и пак започна да имитира целувки.

— Но моята не прави така — отвърна Ела. — За пръв път изобщо отива някъде.

— Е, моята го прави непрекъснато — намръщи се Катрина. — И на мен страшно не ми харесва. Все приказва как господин Еди-кой си това, господин Еди-кой си онова. Катрина, миличка, трябва да те запозная с новия ми приятел, господин Еди-кой си. Напоследък това е онзи ужасен Пайк. Знаеш го…

Присви очи, среса с пръсти косата си през челото, имитирайки мазния бретон на Пайк.

— Да — каза Ела. — Дойде в магазина.

Усети как я прониза страх при произнасянето на това име, спомни си очите, които се плъзгаха по нея.

— Така ли? — изведнъж се заинтригува Катрина. — Какво е правил в магазин за дрехи, за бога? Купи ли си нещо?

— Не мисля — Ела оформяше думите си внимателно, осъзнала грешката си. — Дойде малко след като пристигнахме… по някаква работа на съвета. Нали това работи?

— Вероятно се е пробвал с майка ти. Оглеждал я е — каза Катрина. — Той е змия. Но майка ти не е глупава и няма да се забърка с такъв тип, докато моята просто няма здрав разум. Винаги има някой мъж. Толкова е срамно — като тийнейджърка е. Освен това само ходи по срещи на комитети. Комитет за това, група за онова… сигурно за да се чувства важна.

— Ами баща ти?

— О, така нареченият ми баща — Катрина завъртя очи. — Идиот. Няма никаква представа. Изобщо не знае какви ги върши тя. А и дори да знаеше, нямаше да го интересува. На години може да бъде неин баща и все е във Франция, Америка или тъпия Хонконг, продава тъпото си оборудване…

— Какво оборудване?

— Откъде да знам? Разни неща, които включват и изключват осветлението, поливат ти градината автоматично, климатици, отопление. Тъпотии. Пълен абсурд. Но всичко е Ужасно Важно, разбира се…

Катрина подгони парче пене в чинията си в опит да го наниже на вилицата си.

— Все пак какво ядем? Много е странно.

— Тимбало, означава „барабан“. Взимаш една купа и я застилаш с паста пене — нарича се така, защото е във формата на перца… по-точно на малки гъши пера — после сипваш най-различни неща — кайма, грах, още паста, сирене, доматен сос, а след това…

— Леле! Не ми е притрябвала скапаната рецепта — прекъсна я Катрина и избута грубо чинията си. — Има странен вкус. Твърде много аромати. Направо ошашква вкусовите ми рецептори.

Избърса ъгълчето на устата си, където беше останала капчица доматен сос.

— Не, нямам търпение да се махна оттук. Завинаги. Да направя нещо смислено.

— Какво?

Тя сви рамене.

— Не знам. Просто нещо. Каквото и да е.

— На мен всъщност ми харесва в Йорк — призна Ела.

— Ами ти съвсем скоро дойде тук — отвърна Катрина и очите й проблеснаха злобно. — Освен това, разбира се, си имаш Били-бой, който те следва навсякъде като влюбено кученце. Кой не би останал заради нещо такова?

— О, млъкни! — Ела избута стола си от масата и събра шумно чиниите. — Просто. Млъкни.

* * *

Когато Катрина си тръгна, помъкнала след себе си прикритите обиди и неуместни шеги, Ела се изтегна на дивана с дистанционното.

Опита се да не мисли за кутията на Мама в скривалището под леглото, но колкото повече искаше да устои, толкова по-силно я привличаше.

Така или иначе си мислеше как ще погледне вътре, още щом Мама замина сутринта.

Особено силно я интересуваше книгата. Беше виждала как Мама я прелиства, захабените от често разгръщане страници шумоляха под пръстите й. Не се беше приближавала достатъчно, за да види ясно каквото и да било, но от мястото й изглеждаше, че всяка страница е изцяло запълнена със ситен почерк, скици и диаграми. Книга с рецепти, беше казала Мама, но не приличаше на такава. А и ако беше, защо не я държеше в кухнята до книгата на Елизабет Дейвид и избелелия червен „Ларус“?

Телефонът й изписука с есемес:

„Взех влакА в 7 ч. ПРИБИРам се към 10.

С ОбиЧ М ххх“

„ОК х“, написа в отговор.

Не оставаше много време.

Спря звука на телевизора от бутона на дистанционното и се загледа в жена със сомбреро, здраво стъпила на брега на тюркоазен океан, разперила ръце, с развълнувано от блещукащата вода изражение на лицето.

Щеше да погледне. Само да надникне, обеща си. Пет минутки.

Влезе в спалнята, коленичи до леглото на Мама и заопипва отдолу за нещо с формата на кутия.

Нямаше я.

Отметна завивката и притисна буза до прашното дюшеме. Нищо. Само сенки, прахоляк и смачкана хартиена кърпичка с отпечатък от червено червило.

Домъкна стол от кухнята и се качи на него, за да опипа горната част на гардероба. И там я нямаше. Прегледа шкафа на Мама, внимателно мушваше ръце между слоевете коприна и дантела, за да не разбута нищо.

Значи, Мама все пак наистина криеше нещо. Сигурно беше преместила кутията веднага след онзи разговор.

Ела стисна юмруци. Спусна се на долния етаж и прерови кутиите под тезгяха, ролките панделки за опаковане, прилежно сгънатите купчини опаковъчна хартия. Надникна в мухлясалия шкаф под стълбите, където Мама държеше бърсалки за прах, парцала и кофата, както и лавици с почистващи препарати.

Отново изтича на горния етаж, взимаше по две стъпала наведнъж и пъхна ръка под възглавницата на Мама. Пръстите й стиснаха нещо. Изтегли карта за таро, рисунка на жена, седнала на трон, облечена в бледосини одежди, с голям кръст на врата и някаква странна рогата корона на главата. На лицето със спокойно изражение, жената държеше нещо като свитък в ръце. Зад нея, между две колони, бяха нарисувани палмови листа и нарове с разпукана кожа, оголила блещукащите им червени семена. В краката на жената пишеше: ВЪРХОВНАТА ЖРИЦА.

Сърцето на Ела заблъска в гърдите. Кожата й беше гореща и изопната от чувството на безсилие. Какво значеше това?

Картата сякаш потрепна в ръката й и Ела си помисли, че още малко и пак ще си представи как въздухът се завихря около нея, гласовете, които идват отвъд ъглите на стаята и непрекъснато й се смеят.

Хвърли картата на леглото, после размисли и внимателно я върна под възглавницата, като приглади завивката.

Но после, когато лежеше в леглото с книгата си, думите плуваха пред очите й и не можеше да се отърси от усещането, че й се бяха подиграли, някак я бяха изиграли. Не беше честно. Какво не й беше позволено да узнае?

Затвори очи, остави съзнанието си да се свие до неподвижна, кротка точка, после се понесе назад в ума си към деня, когато за пръв път беше видяла книгата.

Стоеше на прага на спалнята, няколко дни след като бяха пристигнали в града, и гледаше Мама, приведена над леглото, книгата — разтворена на покривката на леглото пред нея. Виждаше проблясъци цветове и чуваше пукащ звук като от сухи листа, когато Мама внимателно отгръщаше страниците.

— Мама?

Мама се обърна рязко, с насилена усмивка и затвори книгата със замах.

— Мамо, какво правиш?

— О, просто гледам едни стари неща, тезора. Намерих ги в старите кутии. Не ги бях виждала от години. Моля те, би ли ми направила кафе? Изтощена съм…

И тогава, като се обръщаше да излезе от стаята, Ела беше видяла през цепнатината в рамката на вратата как Мама коленичи до леглото, повдигна покривката, натисна пода с ръце и дървото леко изскърца.

Това беше. Там беше скривалището на Мама. Сега всичко придоби смисъл. Ела отметна завивките, спусна се на четири крака под леглото на Мама и заопипва ръбовете на боядисаните дъски за пукнатина, цепнатина или хлабав гвоздей. Пръстите й се опряха в сцепен ръб. Нетърпеливо дръпна покривката на леглото над главата си и се взря в мрака, докато опитваше да повдигне ръба с нокти. Една от дъските се надигна с изскърцване и отдолу се показа нещо като дълъг тесен процеп.

Пъхна ръка в него — отначало внимателно, защото от тъмното пространство я побиваха тръпки, сещаше се за драскането, което понякога чуваше нощем — може би мишки, дори нещо по-лошо — пръстите й стиснаха дълга плоска кутия и тя я извади, прокарвайки ръка по червената, подвързана с плат повърхност, леко зърнеста заради праха.

И въпреки че знаеше, че е сама в жилището, не се сдържа да не погледне бързо през рамо, преди да остави книгата насред килима. Пак усети как въздухът се събира, трупа се около нея, чу онези гласове, полуреални, полувъображаеми: Тя е тук, тя е тук, тяетуктяетуктяетук…

Повдигна капака. Да, там беше. Книгата.

Странна книга с корици от две правоъгълни парчета картон, подвързан със зелена коприна, събрани с дебела черна панделка. На места корицата беше изцапана, имаше следи от мазнина и от годините, страниците бяха дебели и неравни. На места измежду тях надничаха парчета плат и нещо като краища на шивашки кройки.

Ела развърза панделката. Сърцето й отново ускори ритъма си, забеляза, че ръцете й треперят леко, когато отгърна на първата страница и прочете надписа:

Тази книга принадлежи на:

Зорай Джобрани

Фара Джобрани

Фабия Морено

Първото име — името на Мадаар-Бозорг — беше изписано с дребен, четлив ръкописен почерк, мастилото беше избледняло до кафеникавочерно. Ела позна стила — но тогава е бил по-стегнат и не толкова нервен — от всички сини пощенски пликове, които бяха пристигали с въздушна поща и с екзотични марки през детството й.

Имената отдолу бяха добавени с почерка, който Ела незабавно разпозна — уверения калиграфски стил на Мама. А Фара, разбира се, беше рожденото име на майка й, дадено й в Старата родина, внимателно задраскано с писалка.

Отгърна следващата страница, отбеляза слабото шумолене в ъглите на стаята и как въздухът се завихри над ръцете й, сякаш пляскаха хиляди малки крила.

Тук се намираше скица на Мама — червена ежедневна рокля със сърцевидно деколте. Към страницата бяха пришити няколко малки червени мъниста и парче червена коприна.

В полетата бяха нахвърляни бележки: Червено: рубинено, алено, яркочервено. Търси хубав червен плат с топла оранжева основа, не синя. Тази мостра е от „Бороуикс“ на улица „Беруик стрийт“ Лондон. Вариации — преправено от червено сватбено сари, поръбено със златна дантела? Китайски брокат — прекалено твърд?

Ела продължи да прелиства и се спря на страница, която проблясваше в зелено — зелено перо, пришито към хартията с внимателно подбран копринен конец за везане, къс наниз изумрудени пайети, малка торбичка от тъмнозелен сатен, побрала намотан върху парченце картон лъскав зелен конец. Изрезка от списание — снимка на манекенка със зелена шапка без периферия, кацнала под игрив ъгъл на главата й, голямо паунско перо, падащо напред и закриващо половината й лице. „Вог“, 1948 г. — беше записала отдолу Мама. — боядисани щраусови пера?

Мостри, скици, идеи. Определено нищо, което си струва да се крие, нали? Защо тогава тази тайнственост?

Върна се към началото на книгата, изписано предимно от Мадаар-Бозорг, бележките на Мама се появяваха само в полетата.

Историята на шелки, прочете и повдигна сгъната кройка на полупрозрачна хартия, единият й край бе зашит за страницата. Дръпна я и внимателно разтвори сгънатата на хармоника дъга, върху която беше нарисувано нещо, което за неопитното й око приличаше на корсет. Но никога не беше виждала Мама да ползва кройки. Тя винаги режеше плата направо на масата, ножиците щракаха умело, почти без да спират, по очертанията на парчетата, които после щеше да зашие.

Вдигна кройката към лампата и присви очи, за да разчете миниатюрните букви: Имало едно време — зачете — в земята на дългите горещи лета и кратките студени зими, където царевицата расте висока и златна, където портокалите светят като фенери в дърветата, а хлябът е най-сладкият и най-вкусният, който си опитвала, там живеел тъжен и самотен човек…

Ела се усмихна и се замисли колко много пъти беше чувала точно тези думи от устата на Мама. Внимателно сгъна кройката на мястото й, представи си Мама като момиченце, облегнала глава на рамото на баба си, а Мадаар-Бозорг й разказва същата приказка за тюленовата кожа.

Но все пак това не бяха магии. Определено не бяха и тайни. Не можеше да си обясни защо Мама крие тази книга. Пръстите й вече прелистваха страниците по-нетърпеливо, търсеха обяснение.

Поставяне на талисмани — прочете на една поизтъркана страница. — Ефектът на определена дума може да се увеличи чрез съчетаването с конкретен талисман или поставянето й на определено място в дрехата. Поставянето в яката например дава допълнителна увереност помага на носещата я да държи главата си гордо изправена. Поставянето в подгъва има приземяващ ефект. (Може да се помисли и за поставяне в подметката на обувка.) Ръбът на ръкава помага при общуването с хора, улеснява взаимоотношенията.

Съчетанието от поставянето на талисман с избрани тотемни думи и особено с цвят трябва да се обмисли внимателно. Някои цветове — например червено — често са достатъчно мощни и няма нужда от допълнителна помощ. Трябва да се стремим към неуловимост и удобство за жената. С времето подходящият ефект винаги ще се прояви.

Преди употреба талисманите трябва да се „пречистят“, като се поставят на прозореца на слънчева или лунна светлина, като се скрият в пълна тъмнина или като се прокарат през пламъка на червена свещ…

В пълна тъмнина, помисли си Ела и се сети за процепа под дъските на пода. Бръкна в кутията. Да, вътре имаше сноп червени свещи, завързани с бяла панделка, имаше и бурканче с капачка на винт. Съдържанието му изтрака, когато го вдигна — талисмани, малките месингови и сребърни тежести, които Мама зашиваше в подгъвите на по-леките тъкани, за да падат по най-подходящия начин. Ела изсипа няколко в дланта си — сова, не по-голяма от нокътя на малкото й пръстче, но все пак със съвършени детайли — очи, човка и пернати уши; конска подкова; две ангелски криле.

Това беше по-интересно. И наистина беше права. Това беше магия. Може би обикновено ежедневно вълшебство, но все пак магия. Талисманите и думите на Мама. Не бяха просто игра. Поне Мадаар-Бозорг, изглежда, ги е смятала за заклинания.

Ела никога не беше виждала нищо на прозореца — въпреки че сега, като се замисли, Мама определено обичаше да сяда на слънце, за да върши най-деликатната работа, която наричаше „завършване“, последния етап от ушиването или корекцията на дреха. Поставяше стола си така, че слънцето да го огрява, а когато беше достатъчно топло, сядаше отвън.

Сърцето й изпърха в гърдите, когато обърна следващата страница.

Думите — беше написала Мадаар-Бозорг и беше подчертала дебело буквите. — Най-хубавите думи не се избират. Те се избират сами. Докато работиш над дрехата, опитай да отпуснеш ума си и се съсредоточи единствено над докосването на плата, над движението на пръстите си. Позволи на думите да те открият.

Отдолу с дребни ситни букви беше изписала дати и подробност:

19 юни 1953 г. — син шал, двата подгъва — отвори сърцето си.

6 юли 1953 г. — жълта копринена рокля, подложка на деколтето — кураж, час слънчева светлина.

18 септември 1953 г. — бродирана домашна роба, подгъв — търпение.

29 февруари 1954 г. — червен вълнен костюм, подплата на джоба на сакото — носи своята истина.

В края на този списък беше добавила с едри главни букви: НАКРАЯ ЗАКЛЮЧИХ, ЧЕ ДУМИТЕ НЕ БИВА ДА СЕ ЗАПИСВАТ ДРУГАДЕ, ОСВЕН В САМИТЕ ДРЕХИ.

Ела потрепери. Въобразяваше ли си, или през процепите на старата дървена рамка на прозореца внезапно повя ветрец и се завихри в стаята? Усети хладен допир до бузата си.

Ясно беше, че Мадаар-Бозорг беше вярвала в силата на тези талисмани и заклинания, които беше предала на Мама. Защо тогава Мама толкова се стараеше да ги скрие от нея? Защо настояваше, че това не е магия? Отново почувства бълбукането на горещата топка гняв. Не беше честно. Нима Мама не й вярваше? Ела вече не беше дете. Защо Мама просто не й обяснеше тези неща, вместо да се държи така потайно?

Затвори книгата, завърза черната панделка внимателно на възел, върна всичко — и бурканчето, и свещите — в кутията, постави обратно капака и внимателно изтри отпечатъците от пръстите си, останали в слоя прах.

Дълго лежа, вперила поглед в тавана, гледаше оранжевите ивици от лампата на съседното кафене да трепкат по бледата мазилка. Преброи ударите на камбаната на катедралата — десет, после единайсет…

Тъкмо когато се понасяше по познатата широка черна река и звездите се пуснаха да докоснат лицето й, чу някъде далеч под себе си звънчето на вратата и приглушения смях на Мама. Впи нокти в дланите си, притисна колене до гърдите си и потъна още по-надълбоко в замъгления мрак.

* * *

Мама се върна от Лондон без повечето си коса. Когато Ела се събуди на сутринта и влезе в кухнята, тя беше вече там, гледаше отражението си в каната за кафе, потупваше и подреждаше орязаните къдрици.

— Леле! — възкликна Ела, все още сърдита. — Много драстично.

Мама се извъртя и тръгна към нея, широко разперила ръце.

— Тезора! Ето те и теб. Всичко наред ли беше? Много ли ти беше самотно? Аз си прекарах толкова прекрасно! Следващия път трябва да дойдеш с нас.

Очите й грееха по-силно от всякога на малкото й сърцевидно лице, обрамчено от новата къса тъмна коса.

Ела я остави да я прегърне.

— Добре ли си, Ела? Случило ли се е нещо?

Момичето поклати глава, взе си препечена филийка и яростно започна да я маже с масло.

Мама се наведе над хромирания тостер да огледа отражението си. Хвана един кичур коса.

— Просто… как се казва… импулс? Минахме покрай един фризьорски салон и си помислих, че отдавна не съм правила нищо с косата си… После си казах — защо да не я отрежа! Бъди съвременна! Бъди смела!

Гласът й беше по-висок, излиташе от устата й на къси, задъхани тласъци.

Ела си мислеше за всички вечери, когато взимаше гребена от черупка на костенурка, за да среше косата на Мама, прокарваше ръка по цялата й лъскава дължина, усещаше мекотата й да гали гърба на ръката й, ритмичното движение я успокояваше.

— Прекрасно е, мамо — отстъпи най-накрая. — Супер е. Много ти отива.

Всичко се променяше толкова бързо.