Лусинда Райли
Седемте сестри (9) (Историята на Мая)

8.

За моя изненада, същата нощ ме споходи дълбок, непробуден сън, от който се събудих истински отпочинала. Поизлежавах се, вперила поглед в тавана, докато съзнанието ми разнищваше наученото вчера.

Новата информация като че ли не ме изненадваше толкова — сякаш открай време я знаех някъде в ДНК-то си. И всъщност, по чисто съвпадение, една част от нея вече присъстваше в живота ми. Не можех да повярвам, че бях видяла на компютърния екран къщата, в която вероятно се бях родила. На сателитната картина от „Гугъл Ърт“ изглеждаше огромна и внушителна и ми стана чудно защо, предвид очевидното охолство на собствениците й, Татко Солт ме беше отвел от нея като бебе.

Тъкмо ставах от леглото, когато мобилният ми телефон иззвъня. Пресегнах се да го взема, но преди да вдигна, звъненето спря. Номерът на екрана беше непознат — вероятно търговско обаждане — затова оставих телефона си и тръгнах към кухнята, за да се освежа с традиционната си утринна чаша английски чай.

Докато го пиех, си мислех колко е невероятно, че ако пожелаех, можех просто да скоча на някой самолет още утре и до двайсет и четири часа щях да почукам на вратата на миналото си.

А Каса дас Оркидеас, Ларанжейрас, Рио де Жанейро, Бразилия.

Претърсих паметта си за подробностите около разговора ни с татко относно избора ми на университетска дисциплина. Несъмнено ме подтикваше към португалския и си спомням, че го научих лесно като майчиния ми език, френския. Влязох във всекидневната, извадих малката триъгълна плочка от плика на писмото и огледах избледнелия надпис на гърба й.

Този път ми се стори много по-разбираем, защото осъзнах, че е на португалски. Различавах някои от буквите, както и една година — 1929 — но останалото не се четеше.

През тялото ми внезапно пробяга тръпка на вълнение, но успях да я потуша мигновено. Би било абсурдно просто да тръгна към Бразилия.

Нали така?

Поразмишлявах върху идеята, пийвайки втора чаша чай. След като се успокоих, реших, че може би някой слънчев ден щях да предприема пътешествието до Бразилия. Все пак имах основателна причина да посетя страната — нали превеждах бразилски книги на френски. Можеше да си уредя среща с тамошните издатели на Флориано Кинтелас — автора, който ми беше писал неотдавна — за да проверя дали не биха ме свързали и с други писатели, нуждаещи се от услугите ми.

Мобилният ми иззвъня отново. Станах, отидох да го взема от нощното шкафче и получих известие за гласово съобщение след пропуснатото обаждане от преди малко. Сложих си слушалката на хендсфрито и тръгнах обратно към кухнята, докато един твърде познат глас говореше в ухото ми.

— Мая, здрасти, аз съм, Зед. Дано не си ме забравила — изкиска се небрежно той. — Виж какво, не знам дали си чула ужасната новина за баща ми; абсолютна трагедия. Откровено казано, още не можем да преодолеем шока. Не бих ти се обадил, но вчера един приятел ми съобщи за твоя баща. Разбрах, че и той току-що е починал. Както и да е, налага ми се да посетя Женева през следващите няколко дни и просто си мислех колко хубаво би било да се видим. Може да поскърбим заедно. Странно нещо е животът, не смяташ ли? Нямам представа дали още живееш в Женева, но пазя домашния ти телефонен номер. Затова като пристигна, ще звънна на мобилния ти или дори в прочутия Атлантис, в случай че не отговориш на това ми съобщение. Моите съболезнования за баща ти. Грижи се за себе си.

Прозвуча сигналът за край на съобщението, а аз не можех да помръдна от мястото си, вкоренена от изненадата да чуя гласа му за пръв път от цели четиринайсет години.

— О, боже — пророних при мисълта, че Зед можеше да се появи на прага ми след няколко дни.

Чувствах се като заек пред фаровете на кола; една част от мен искаше да пропълзи под леглото и да се скрие там — все пак можеше вече да е в Женева и да се появи всеки момент.

Досетих се, че Марина или Клаудия като нищо щяха да вдигнат телефона в къщата и най-невинно да му съобщят, че съм си у дома. Цялата изтръпнах при мисълта. Трябваше моментално да отида до къщата и да ги предупредя да не казват на никого, че съм тук.

Ами ако Зед просто цъфнеше на прага? Знаеше къде се намира Атлантис. Веднъж му бях обяснила подробно.

— Ще трябва да замина — прошепнах сама на себе си и краката ми най-сетне се подчиниха на командата ми да ме отведат във всекидневната, където закрачих нервно, умувайки поканата на коя от сестрите си да приема.

Нито една не ме привличаше особено, затова ми хрумна просто да се върна в Лондон и да се укрия при Джени, докато не станеше безопасно да се прибера у дома.

Но за колко време? Зед можеше да е в Женева на дълго посещение; бях готова да се обзаложа, че огромното състояние на баща му беше поверено на някоя швейцарска банка.

— Защо точно сега? — простенах към тавана.

Точно когато ми трябваше време да се съвзема. А нямаше начин да остана в имението. Ако го видех отново, щях да рухна напълно, особено предвид настоящото крехко състояние на психиката ми.

Сведох поглед към масичката за кафе и протегнах инстинктивно ръка към гладката повърхност на триъгълната плочка. Вгледах се в нея, докато мозъкът ми обработваше мисълта, току-що изникнала в съзнанието ми.

Ако исках да се отдалеча от него, да се скрия някъде, то Бразилия беше идеалното място. Можех да взема лаптопа си и да работя оттам. Защо не?

— Да, Мая, защо не? — попитах се на глас.

Час по-късно влязох в кухнята на къщата и попитах Клаудия къде е Марина.

— Отиде в Женева по работа, Мая. Искаш ли да й предам някакво съобщение, като я видя?

— Да — отвърнах и свиках всичката си смелост, за да изрека думите. — Предай й, че тази вечер заминавам и ще отсъствам поне няколко седмици. И още нещо, Клаудия. Ако някой ме търси по телефона или лично, кажи му, че няма да ме има доста време.

По обичайно безизразното лице на Клаудия се изписа изненада.

— Къде отиваш, Мая?

— Просто заминавам — отвърнах неутрално.

— Добре — склони тя.

Очаквах да продължи с разпита, но тя ми го спести.

— Е, връщам се в белведера да стегна багажа си — обясних аз. — Ще бъдеш ли така добра, като се върне Крисчън, да го предупредиш, че към три часа ще искам да ме откара с моторницата до Женева?

— Да ти приготвя ли обяд?

— Не, благодаря — отказах. Едва ли стомахът ми щеше да понесе каквато и да било храна. — Ще намина да си вземем довиждане, преди да тръгна. И не забравяй, Клаудия, ако някой ме търси дотогава, не съм си у дома.

— Разбрах, Мая, вече ми каза.

Два часа по-късно, след като си резервирах нужните полети и хотелска стая, напуснах Атлантис с набързо стегнат куфар в ръка. Докато моторницата се носеше гладко към Женева, внезапно осъзнах, че нямах представа дали бягам от миналото си или към него.