Лусинда Райли
Седемте сестри (17) (Историята на Мая)

16.

Две седмици по-късно тримата членове на семейство Айрес Кабрал присъстваха на грандиозна вечеря в Мансао да Принсеза. Антонио не спести никакви средства, за да впечатли гостите си, доказвайки колко добре се развива кафееният бизнес, тъй като търсенето на вълшебните зърна от Америка нарастваше с всеки изминал месец.

— Някога и нашето семейство притежаваше няколко кафеени плантации край Рио, но след забраната на робовладелчеството бързо загубиха продуктивността си — отбеляза бащата на Густаво.

— Да. Наистина имаме късмет, че нашите ферми се намират в близост до Сао Пауло, където поначало не разчитахме на робски труд — обясни Антонио. — Пък и земята около Сао Пауло е много по-подходяща за отглеждането на кафе. Смея да твърдя, че моето е със завидно качество. Ще го дегустирате след вечеря.

— Да, разбира се, все пак е време да приемем Новия свят — съгласи се сковано Маурицио.

— Без да пренебрегваме ценностите и традициите на Стария, естествено — натърти майката на Густаво.

По време на вечеря Бел наблюдаваше Луиза Айрес Кабрал, по чието лице рядко пробягваше усмивка. Не се и съмняваше, че с необикновено сините си очи и изящна костна структура като млада е била красавица. Но като че ли язвителната й природа бе заличила външния й чар, прояждайки я отвътре. Бел си обеща тържествено в каквато и посока да поемеше животът й, да не допуска подобно нещо.

— Подочух, че познаваш дъщерята на Еитор да Силва Коста, Мария Елиза — заговори я с обичайния си тих глас Густаво. — Добра приятелка ли ти е?

— Да, много добра.

— Следващата седмица ще придружа баща ми на среща със сеньор Да Силва Коста на върха на Корковадо, за да ни разясни плановете си. Паи е член на Католическия кръг, чиято идея е издигането на паметника. Доколкото разбрах, намеренията на сеньор Да Силва Коста се менят постоянно и не му завиждам за предизвикателството, с което се е нагърбил. Планината е висока повече от седемстотин метра.

— Не съм се качвала до върха й, въпреки че живеем толкова близо до нея — призна Бел. — Полите й започват от задната ни градина.

— Може би баща ти ще ми позволи да те заведа дотам.

— Много бих се радвала. Благодаря ти — отвърна вежливо тя.

— Значи имаме план. Ще го попитам по-късно.

Бел се обърна към вкусния си крем карамел, макар че погледът на Густаво се задържа върху нея.

Два часа по-късно, когато прислужницата затвори вратата след гостите им, Антонио се усмихна широко на Карла и Бел.

— Мисля, че успяхме да ги впечатлим и че ти, моя принсеза — той потупа леко брадичката на Бел, — ще имаш сериозен разговор с Густаво съвсем скоро. Преди да си тръгне, ме попита дали може да те води до върха на Корковадо идната седмица. А това е идеалното място за романтично предложение, не смяташ ли?

Бел отвори уста да опровергае твърдението на баща си, но бързо си спомни клетвата за покорност.

— Да, паи — съгласи се вместо това, свеждайки скромно очи.

По-късно, като си легна, за пореден път замечтана Лоен да беше при нея, за да си поприказват, на вратата й се почука.

— Влез.

— Керида. — Карла надникна в стаята й. — Дано не съм те събудила.

— Не, маи. Заповядай.

Тя потупа с длан дюшека на леглото си, а майка й седна и взе ръцете й в своите.

— Изабела, моля те, не забравяй, че си моя обична дъщеря и те познавам добре, затова сега, когато Густаво е на път да ти предложи брак, трябва да те попитам: това ли искаш?

Бел отново си припомни клетвата си и помисли внимателно, преди да отговори.

— Маи, истината е, че не обичам Густаво. Нито пък харесвам майка му и баща му. И двете знаем колко високомерно се държат с нас и че биха предпочели да оженят сина си за португалка. Но Густаво е добро вежливо момче и добър човек. Знам колко ще се радвате, особено паи. Затова — Бел не успя да сдържи тихичката си въздишка, преди да изрече думите — ако ми предложи брак, ще приема.

Карла впери изпитателен поглед в дъщеря си.

— Сигурна ли си, Бел? Каквито и да са желанията на баща ти, аз, като твоя майка, трябва да знам истинските ти чувства. Би било жесток грях да те обречем на живот, какъвто не искаш. Най-много от всичко искам да си щастлива.

— Благодаря ти, маи. Сигурна съм, че ще бъда.

— Е — продължи Карла след кратко мълчание, — вярвам, че с годините между един мъж и една жена може да разцъфне любов. Повярвай ми, казвам го от личен опит. Все пак се омъжих за баща ти. — Тя се изкиска дяволито. — И аз имах своите съмнения в началото, но сега, колкото и недостатъци да виждам в него, не бих го заменила за друг. Не забравяй, че мъжът трябва да е влюбен в жената повече, отколкото тя в него.

— Защо мислиш така, маи?

— Защото, скъпа моя, женските сърца са непостоянни и могат да обикват много пъти, но мъжете — макар и привидно по-неемоционални — обикнат ли веднъж, обичат завинаги. А наистина вярвам, че Густаво те обича. Виждам го в очите му, когато те погледне. И това ще задържи съпруга ти до теб дълги години. — Карла целуна дъщеря си. — Приятни сънища, керида.

Майка й излезе от стаята и Бел се замисли върху думите й. Много се надяваше да е права.

 

 

— Готова ли си?

— Да.

Бел стоеше търпеливо в гостната, докато родителите й я оглеждаха.

— Изглеждаш прекрасно, моя принсеза — възхищаваше й се Антонио. — Кой мъж би ти устоял?

— Притесняваш ли се, керида? — попита я Карла.

— Просто ще се поразходя до Корковадо с Густаво, това е — отвърна Бел, усилено стараейки се да сдържи надигащия се в нея гняв.

— Е — възкликна Антонио и буквално подскочи, когато звънецът иззвъня, — ще видим. Ето го и него.

— Успех и бог да те благослови — каза Карла и я целуна по двете бузи.

— Ще очакваме хубавата новина — обади се Антонио, докато Бел излизаше от стаята.

Габриела я чакаше отвън и бързо закрепи за косата й новата й копринена шапка клош, купена специално за повода. Густаво я чакаше на прага, необичайно шикозен в кремавия си ленен костюм, допълнен с веселяшка сламена шапка.

— Сеньорита Изабела, изглеждаш разкошно. Шофьорът ни чака отвън. Готова ли си?

Като се качиха на задната седалка, Бел осъзна, че Густаво е доста по-притеснен от нея самата. Не пророни нито дума по време на триминутното пътуване до малката гаричка, откъдето тръгваше влакът към върха на Корковадо. Помогна й да слезе от колата и се качиха в един от двата вагона, закачени за миниатюрния локомотив.

— Дано гледката ти хареса, макар пътуването да не е особено удобно — коментира Густаво.

Влакът потегли нагоре по планината. Хълмът беше толкова стръмен, че Бел усети как вратът й се напряга да задържи главата й изправена. Вагонът им подскочи внезапно и Бел сграбчи инстинктивно рамото на Густаво, който моментално преметна ръка през кръста й.

Това беше най-интимният им допир досега и макар Бел да не усети никакво вълнение, не изпита и очакваната погнуса. По-скоро го почувства като утешителния жест на голям брат. Шумът на локомотива не им позволяваше да разговарят, затова Бел се отпусна и започна да се наслаждава на пътешествието, докато малкият влак пухтеше през тучната градска джунгла, чиито корени започваха от градината на дома й.

Почти се разочарова, когато локомотивът спря на гарата на върха и пасажерите започнаха да слизат.

— Знам едно място с прекрасен изглед към Рио, а може и да изкачим многото стълби до самия връх и да погледаме как копаят основите за Христос Спасител — предложи Густаво.

— Бих искала да стигна до самия връх, разбира се — усмихна се Бел и той й отвърна с одобрителен поглед.

Затова последваха смелчаците нагоре по стълбите, докато слънцето подлагаше на изпитание издръжливостта им, сварявайки ги в официалните им дрехи.

„Не бива да се потя“, мислеше си Бел, макар че усещаше бельото си влажно до кожата си. Накрая стигнаха до платото на върха на планината. Пред тях имаше беседка с изглед. Малко по-натам по платото се виждаха багери, късащи парчета скала с гигантските си зъби. Густаво я хвана за ръката и я поведе към сянката на беседката.

— Сеньор Да Силва Коста обясни, че трябвало да прокопаят много метри надолу в скалата, за да подсигурят стабилността на статуята. Погледни натам.

Той я завъртя за раменете и я отведе до ръба на беседката.

Бел проследи с поглед накъде сочи и видя лъскавия червен покрив на елегантна сграда.

— Това не е ли Парки Лажи^[1]?

— Да. Ботаническата градина е много впечатляваща. Но знаеш ли историята на къщата в нея?

— Не.

— Е, неотдавна един бразилец се влюбил в италианска оперна певица. Копнеел само да се ожени за нея и да заживеят заедно в Рио, но тя не искала да се пресели тук, тъй като обичала родната си страна. Затова бразилецът я попитал какво би могло да я убеди да напусне възлюбения си Рим. Тя му казала, че искала да живее в палацо като онези, които толкова обичала в собствената си страна. И така — продължи с усмивка Густаво, — той изпълнил желанието й. Тя се омъжила за него и двамата заживели заедно в Рио. До ден-днешен героинята на историята ни обитава това приказно късче от родината си.

— Колко романтично — въздъхна Бел, преди да е успяла да се въздържи, после се провеси над парапета колкото можа по-надолу, за да огледа красивия пейзаж под себе си.

Почти мигновено ръката му отново обгърна кръста й.

— Внимавай. Как ще обяснявам на родителите ти, че си паднала от върха на Корковадо — усмихна й се Густаво. — Знаеш ли, Изабела, ако можех, и аз щях да ти построя толкова красив палат.

Бел, все още провесена над парапета и със скрито от него лице, чу думите му иззад гърба си.

— Много мило, Густаво.

— И е самата истина. Изабела… — Той я обърна нежно с лице към себе си. — Сигурно се досещаш какво ще те попитам.

— Аз…

Густаво побърза да допре показалец до устните й.

— Мисля, че е най-добре да не казваш нищо за момента, в противен случай куражът може да ме изостави. — Той се прокашля смутено. — Толкова си красива, че несъмнено заслужаваш по-привлекателен съпруг от мен. И двамата знаем, че можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш. Цялото мъжко съсловие на Рио е запленено от красотата ти също като мен самия. Но искам да знаеш, че аз не виждам само външната ти прелест.

Густаво замълча за миг и Бел веднага се почувства длъжна да му отговори. Отвори уста да каже нещо, но той отново долепи пръст до устните й.

— Моля те, остави ме да довърша. Още от първия момент, в който те видях, на тържеството по случай осемнайсетия ти рожден ден, разбрах, че искам да бъда с теб. Помолих баща ти да ни запознае, а останалото… — той сви рамене — е история, както казват. Разбира се, и двамата трябва да подходим прагматично и да приемем факта, че погледнато отвън, съюзът ни е по взаимна изгода, тъй като твоето семейство има пари, а моето — знатен произход. Но, Изабела, нека те уверя, че за мен бракът ни няма да се основава на толкова окаяни принципи. Защото… — Густаво провеси глава за момент, после вдигна поглед към нея. — Обичам те.

Бел прочете искреността в очите му. Макар и да бе очаквала предложението му за брак, далеч не се беше подготвила за толкова трогателни, откровени думи. И в този момент повярва на онова, което й беше казала майка й. За своя изненада, изпита искрено състрадание към Густаво и дори чувство на вина, тъй като тя самата можеше единствено да се моли един ден да го обикне. Така всички парчета от пъзела на живота й щяха да си паснат идеално.

— Густаво, аз…

— Изабела, моля те — призова я отново той. — Почти приключих. Сигурен съм, че в момента ти не изпитваш същите чувства към мен. Но вярвам, че мога да ти подсигуря всичко онова, от което се нуждаеш, за да процъфтяваш през живота си с мен. И се надявам един ден да ме обикнеш поне мъничко.

Бел надникна отвъд рамото на Густаво и видя, че останалите посетители на панорамната беседка си бяха тръгнали и двамата вече бяха сами.

— Ако е някакво успокоение за теб — продължи Густаво, — преди три дни се срещнах със сеньор Да Силва Коста и той ми сподели колко много искаш да пътуваш до Европа със семейството му. Изабела, и аз искам да отидеш. Ако склониш да се сгодим веднага и да се омъжиш за мен веднага след връщането си от Европа, ще уверя баща ти, че според мен една културна обиколка на Стария свят би те подготвила чудесно за моя съпруга.

Бел се взираше в него, напълно смаяна от предложението му.

— Много си млада, керида. Да не забравяме, че съм с почти десет години по-възрастен от теб — продължи Густаво, докосвайки бузата й. — Искам да опознаеш света, както на мен ми се отдаде възможност на по-млади години. Е, какво ще кажеш?

Бел знаеше, че трябва бързо да му даде отговор. Густаво предлагаше да сбъдне една от най-големите й мечти. Една дума от негова страна можеше да превърне в реалност най-съкровеното й желание — свободата да пътешества извън тесните граници на Рио. Цената беше голяма, но и бездруго се беше подготвила да я плати.

— Густаво, много великодушно от твоя страна.

— Е, не мога да кажа, че съм особено щастлив, Изабела. Ще ми липсваш всеки божи ден, но съзнавам, че красивите птици не бива да бъдат държани в клетка. Ако ги обичаш, трябва да им дадеш свободата да отлетят. — Густаво се пресегна и хвана ръцете й. — Разбира се, предпочитам аз лично да ти покажа красотите на Европа. Всъщност мислех да те водя на европейско пътешествие за медения ни месец. Но истината е, че на този етап просто не разполагам със средствата, необходими за такова приключение. Пък и родителите ми имат нужда от мен. Е, каква е присъдата?

Той я погледна с очакване.

— Но, Густаво, родителите ти и висшето общество на Рио едва ли биха одобрили идеята ти. Ако ще бъда твоя годеница, не е ли редно да стоя тук, в Рио, до деня на сватбата ни?

— В Стария свят, откъдето произхождат родителите ми, е съвсем приемливо една млада дама да види малко свят, преди да се обвърже с брак. Ще приемат идеята ми. Така че, керида Изабела, не ме дръж в напрежение повече. Мъча се жестоко.

— Мисля… — Бел си пое дълбока глътка въздух. — Мисля да кажа да.

— Meu Deus. Слава богу — възкликна с искрено облекчение Густаво. — В такъв случай мога да ти дам това.

Густаво бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади протрита кожена кутийка.

— Пръстенът вътре е част от наследството на рода Айрес Кабрал. Носила го е братовчедката на император Педро II.

Бел погледна изящния диамант, разположен между два сапфира.

— Прекрасен е — отвърна искрено.

— Скъпоценният камък в средата е много стар, добит в мините на Тежуко, а златото е от Оуро Прето. Позволяваш ли да го сложа на пръста ти? Само за да проверим дали ти става — побърза да добави той. — Защото, разбира се, сега трябва да те изпратя до дома ти и да поискам официално ръката ти от сеньор Бонифацио.

— Разбира се.

Густаво сложи пръстена на десния й безименен пръст.

— Готово — обяви после. — Ще трябва да го коригираме леко, за да пасне на красивия ти фин пръст, но ти стои чудесно. — Густаво взе ръката й в своята и целуна пръстена. — Знаеш ли, скъпа моя Изабела, че първото нещо, което забелязах у теб, бяха ръцете ти? Толкова са — той зацелува върховете на всеки от пръстите й — нежни.

— Obrigada.

Густаво свали внимателно пръстена от ръката й и го върна в кутийката.

— А сега е най-добре да потегляме надолу, преди влакът да е спрял да се движи и да се наложи да останем тук цяла нощ. Едва ли баща ти би останал много доволен — пошегува се Густаво.

— Едва ли — съгласи се тя, а той я изведе от беседката и заслизаха по стълбите към малката гаричка. Тайно обаче Бел подозираше, че сега, когато бе уловила своя „принц“, баща й щеше да е доволен от абсолютно всичко.

 

 

Като пристигнаха в имението, Бел веднага се затвори в стаята си, докато Густаво разговаряше с баща й. Седна напрегнато на ръба на леглото и освободи Габриела, когато прислужницата я попита дали иска да се преоблече. Чувстваше се едновременно несигурна и развълнувана.

Докато чакаше, се замисли защо Густаво бе решил да я изпрати на пътешествието до Европа. Дали тайничко не си търсеше оправдание да отложи неизбежния им съюз, за който и той самият не се чувстваше готов? Кой знае, размишляваше Бел, може би и клетият Густаво беше подложен на натиск от родителите си, както тя от баща си. Но обичта в очите му, когато й беше предложил, изглеждаше толкова истинска…

Габриела влезе в стаята с ярка усмивка на лице, прекъсвайки размислите й.

— Баща ви помоли да слезете на долния етаж. И да сервирам от най-качественото ни шампанско. Поздравления, сеньорита. Дано бъдете щастлива и дано Богородица ви благослови с много деца.

— Благодаря ти, Габриела — усмихна й се Бел, после излезе от стаята и заслиза бавно по стълбите, отправяйки се към гласовете в гостната.

— Ето я нея, бъдещата булка! Ела да целунеш баща си, моя принсеза. Току-що дадох благословията си за брака ви.

— Благодаря ти, паи — отвърна Бел, докато Антонио я целуваше по двете бузи.

— Скъпа Изабела, знай, че ме направи най-щастливият баща на света.

— А мен — най-щастливият мъж в Рио — обади се с грейнало лице Густаво.

— Ето, и майка ти идва да чуе прекрасната новина — добави Антонио, когато Карла влезе в стаята.

Поздравленията продължиха, а накрая четиримата вдигнаха тост с шампанско за бъдещото щастие на Бел и Густаво.

— И все пак да спомена, че малко ме притеснява решението ти да я изпратиш на хиляди километри оттук точно преди сватбата ви, сеньор — отбеляза Антонио със сбърчено чело, поглеждайки въпросително Густаво.

— Както ви обясних по-рано, според мен Бел е още много млада и вярвам, че пътешествието до Европа не само ще й помогне да съзрее, но и ще обогати разговорите ни в бъдеще, когато остареем и гальовните ни думи се изчерпат.

Густаво се усмихна и смигна тайничко на Бел.

— Е, вие си знаете — коментира Антонио. — Хубавото е, че така ще има пряк контакт с най-изтънчените модисти в Париж, на които ще може да повери ушиването на булчинската си рокля — съгласи се той.

— Разбира се. И съм сигурен, че ще изглежда съвършено какъвто и модел да избере. А сега — Густаво пресуши чашата си — е време да съобщя радостната вест и на моите родители. Не че ще са особено изненадани — добави той с усмивка.

— Разбира се. Но преди годеницата ти да замине за Европа, трябва да организираме годежно парти. Може да е в „Копакабана Палас“, където за пръв път зърна бъдещата си съпруга. — Антонио се усмихна до уши. — Освен това ще трябва да пуснем обявление в социалните рубрики на всички вестници — добави той, докато изпращаше Густаво към вратата.

— Оставям тези решения на семейството на бъдещата ми булка — съгласи се той. После взе ръката на Бел и я целуна. — Лека нощ, Изабела. Отново ти благодаря, че ме направи толкова щастлив.

Антонио изчака колата на Густаво да се отдалечи от къщата, после грабна Бел в силните си ръце и я завъртя въодушевено, както бе правил в детството й.

— Принсеза, ти успя! Ние успяхме! — Той я пусна на земята и отиде да прегърне жена си. — Не се ли радваш, Карла?

— Разбира се, че се радвам. Щом Бел е щастлива, новината е прекрасна.

Антонио огледа лицето на съпругата си и свъси вежди.

— Добре ли си, керида? Струваш ми се бледа.

— Просто ме боли глава. А сега — Карла се усмихна насила — ще отида да кажа на готвача да приготви нещо специално за вечеря.

Бел последва майка си по коридора към кухнята, отчасти за да се измъкне от прекомерната еуфория на баща си.

— Маи, наистина ли се радваш за мен?

— Разбира се, Изабела.

— А сигурна ли си, че си добре?

— Да, керида. А сега отиди да облечеш някоя красива рокля за тържествената ни вечеря.