Лусинда Райли
Седемте сестри (16) (Историята на Мая)

15.

— Помоли ли баща ти да говори с моя за пътешествието до Европа? — попита Бел, когато Мария Елиза дойде да я види след няколко дни.

Долавяше отчаянието в собствения си глас.

— Да — отвърна приятелката й, като седнаха на любимата си пейка в градината. — С удоволствие ще те вземе с нас, ако баща ти се съгласи. Обеща да говори с него, като дойде да ме вземе по-късно.

— Meu Deus — пророни Бел. — Моля се да успее да го убеди.

— Да, но не знам дали е възможно, Бел. От това, което ми разказа току-що, мога да съдя, че Густаво съвсем скоро ще ти предложи брак. А дори баща ти да се съгласи, годеникът ти едва ли ще те пусне толкова надалече.

Мария Елиза се умълча и огледа разтревоженото лице на Бел, преди да продължи.

— Наистина ли ще е толкова ужасно да се омъжиш за него? Все пак ти самата току-що каза, че поне е интелигентен, мил човек. Ще живееш в една от най-красивите къщи в Рио, която баща ти несъмнено ще реставрира по твой вкус. А като добавиш и новата фамилия към красотата си, веднага се превръщаш в кралицата на висшето общество в Рио. Толкова много момичета копнеят за такъв шанс — изтъкна тя.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се към приятелката си Бел и тъмните й очи проблеснаха свирепо. — Мислех, че си на моя страна?

— Така е, Бел, но нали ме познаваш. Прагматична съм и слушам повече главата си, отколкото сърцето. Искам да кажа единствено, че можеше да е и по-зле.

— Мария Елиза — закърши ръце Бел, — не го обичам! Не е ли това най-важното нещо?

— В един съвършен свят, да. Но и двете знаем, че нашият далеч не е съвършен.

— Звучиш като старица, Мария Елиза. Ти не искаш ли да намериш любовта на живота си?

— Може би — съгласи се тя. — Но освен това знам, че любовта е само един от многото аспекти по отношение на брака. Просто те съветвам да внимаваш, Бел, защото ако откажеш на Густаво, семейството му ще го приеме като голяма обида. А макар и да не са богати вече, имат голямо влияние тук, в Рио. Способни са да вчернят живота ви.

— Искаш да ми кажеш, че ако Густаво ми предложи брак, нямам друг избор, освен да приема. В такъв случай дали просто да не се кача на планината Корковадо и да се хвърля от върха й?

— Бел… — Мария Елиза поклати глава с вдигнати вежди. — Моля те, успокой се. Сигурна съм, че има и друг начин. Но може да е нужен компромис между собствените ти желания и тези на околните.

Бел загледа Мария Елиза, която наблюдаваше как едно колибри се стрелка между дърветата. Както винаги приятелката й излъчваше спокойствие, като езеро с кротка вода, без нито вълничка по повърхността. Тя самата се чувстваше като водопад, громолящ по планинските склонове.

— Ще ми се да бях като теб, Мария Елиза. Толкова си благоразумна.

— Не, просто умея да се примирявам. Но все пак, Бел, аз нямам твоя плам, нито красотата ти.

— Не ставай глупава. Ти си един от най-красивите хора, които познавам. И отвътре, и отвън. — Бел се пресегна спонтанно да я прегърне. — Благодаря ти за съвета и помощта. Ти си истинска приятелка.

Час по-късно Еитор да Силва Коста, бащата на Мария Елиза, пристигна на входната врата на Мансао да Принсеза. Габриела отвори, а Бел и Мария Елиза, скрити в съседната сутрешна стая, го чуха да пита дали Антонио си е у дома.

Бел беше разменяла само няколко любезности със сеньор Да Силва Коста по време на разни социални сбирки, но видяното й допадаше. Смяташе го за много привлекателен мъж с изваяните му черти и светлосини очи, които често се отнасяха надалеч, сякаш към друг свят. А може би, мислеше си тя, към върха на планината Корковадо и монументалната фигура на Христос, която твореше в момента.

Бел въздъхна, когато баща й излезе от кабинета си и поздрави приветливо, макар и малко изненадано Еитор. Черпеше надежда единствено от факта, че Антонио го уважаваше, и то не само заради старото му португалско потекло, но и защото покрай работата си по монумента на Христос се беше превърнал в нещо като знаменитост в Рио.

Двете момичета чуха как бащите им влизат в гостната и затварят вратата след себе си.

— Не мога да понеса напрежението — каза Бел и се пльосна в едно кресло. — Цялото ми бъдеще зависи от този разговор.

— Толкова си драматична, Бел — усмихна й се Мария Елиза. — Всичко ще бъде наред.

Двайсет минути по-късно, докато още се гърчеше от нерви, Бел чу вратата на гостната да се отваря и двамата мъже излязоха, приказвайки за Христос Спасителя.

— Ако някога ти се прииска да се качиш до върха и да видиш какво съм намислил, само се обади — предложи Еитор на баща й. — А сега трябва да намеря дъщеря си и да я откарам у дома.

— Разбира се. — Антонио даде сигнал на Габриела да потърси Мария Елиза. — За мен беше удоволствие, че се видяхме. Благодаря за любезното предложение.

— Пак заповядай. А, ето те и теб Мария Елиза. Трябва да побързаме, защото имам среща в пет в града. Adeus, сеньор Бонифацио.

Когато двамата с баща й тръгнаха към вратата, Мария Елиза се обърна към Бел, която сновеше в дъното коридора, и сви несигурно рамене. После напусна къщата им.

Бел видя как баща й спира за няколко секунди, преди да тръгне обратно към кабинета си. Като я видя в коридора с тревожно изражение на лице, той поклати глава и въздъхна тежко.

— Е, по вида ти си личи, че си знаела за това.

— Идеята беше на Мария Елиза — побърза да го увери Бел. — Тя ме покани, понеже искаше някоя приятелка да я придружава по време на престоя й в Европа. Както знаеш, има само двама по-малки братя и…

— Ще кажа и на теб каквото вече казах на сеньор Да Силва Коста: не може и дума да става, Изабела.

— Но защо, паи? Не разбираш ли, че едно пътуване до Европа би подпомогнало образованието ми?

— Нямаш нужда от по-добро образование, Изабела. Похарчих хиляди реали по него и то ти се отплаща предоволно. Вече улови голяма риба. И двамата знаем, че предложението за брак от сеньор Густаво е само въпрос на време. Кажи ми тогава защо, за бога, бих те изпратил в Стария свят, тъкмо в най-сюблимния момент, когато предстои да бъдеш коронясана за кралица на Новия?

— Паи, умолявам те…

— Достатъчно! Не искам да слушам повече. Въпросът е приключен. Ще се видим на вечеря.

Бел простена, обърна му гръб и хукна през кухнята в задната част на къщата, слисвайки прислужниците, които подготвяха вечерята. Като излетя през вратата, се спусна през градината и без да я е грижа за роклята й, се заизкачва по потъналия в дълбока растителност планински склон, хващайки се за храсти и стволове на дървета.

Десетина минути по-късно, след като се изкачи достатъчно високо, че никой да не я чуе, се хвърли по лице в топлата пръст и зави като диво животно. Когато гневът и отчаянието й най-сетне стихнаха, се завъртя по гръб и изтупа мръсотията от муселиновата си рокля. После седна със свити до брадичката си колене и уви ръце около тях. Живописният изглед към Рио лека-полека я успокои. Тя огледа пейзажа под себе си — цял Козме Вельо се ширеше под краката й. Накрая вдигна поглед и към гиганта Корковадо, чийто връх бе забулен в сиви облаци.

В другата посока, на съседния планински хълм, се простираше един от бедняшките квартали по периферията на Рио, чиито мизерстващи жители бяха построили къщурките си от каквито материали им бяха попаднали. Ако се заслушаше, можеше да чуе далечния ритъм на барабаните сурдо, на които обитателите му свиреха денонощно, танцувайки самба, танца на планинците, за да забравят нищетата. Като се замисли за този окаян дял от населението на Бразилия, Бел мигновено се осъзна.

Аз съм просто една разглезена, егоистична богаташка дъщеря — смъмри се наум. — Как не ме е срам да се държа така, при положение че имам толкова повече от тях?

Бел отпусна глава върху коленете си и се замоли горещо за прошка.

— Пресвета Дево, моля те, вземи пламенното ми сърце и го замени с такова като на Мария Елиза. Моето само ми вреди. Кълна се, че отсега нататък ще съм благодарна и покорна дъщеря и няма да се опълчвам на баща си.

Десет минути по-късно Бел слезе по планинския склон и мина през кухнята, оцапана и разрошена, но с гордо вдигната глава. Изтича до горния етаж, помоли Габриела да напълни ваната и се отпусна в нея с мисли за бъдещето си на идеалната, смирена дъщеря… и съпруга.

По време на вечеря никой не повдигна темата за отказаното й пътешествие до Европа, а по-късно, докато лежеше в леглото си, Бел осъзна, че повече никога нямаше да я споменат.