Лусинда Райли
Седемте сестри (26) (Историята на Мая)

25.

Когато Бел се върна в ателието в пет на следващия ден, сърцето й тръпнеше от безпокойство. Не само за съдбата на момчето, но и от нетърпение да разбере дали обяснението в любов на Лоран и целувката му не бяха просто последствие от снощното вълнение.

— А-ха! — възкликна Ландовски, който се почистваше след работния ден. — Ето я и самата Света Изабела!

— Как е той, професоре? — попита Бел, изчервена от коментара му.

— Намереничето ти в момента вечеря с децата ми — отговори Ландовски. — Когато извиках жена ми да види как спи като някое измършавяло плъхче на кухненския под, и тя като теб го съжали. Настоя да го изкъпем добре с маркуча и да го изтъркаме от глава до пети с карболов сапун, за да не ни донесе въшки. После го уви в одеяло и го сложи да поспи в дома ни.

— Благодаря ви, професоре. Извинете, че създавам грижи на домакинството ви.

— Честно казано, ако зависеше от мен, щях да го изритам обратно на улицата, където му е мястото, но вие, жените, имате толкова меки сърца. А ние, мъжете, сме благодарни за тях — добави нежно той.

— Каза ли ви откъде е?

— Не, защото не е проронил и дума, откакто жена ми го взе под крилото си. Според нея е глухоням.

— Мосю, уверявам ви, че не е. Проговори ми преди да го оставя снощи.

— Така ли? Интересно. — Ландовски кимна умислено. — Е, засега не е благоволил да използва своя дар слово пред другиго. И още едно интересно нещо: когато жена ми съблече мръсните му дрипи, намери кожена кесия, овързана около тялото му. Горкият заръмжа като бясно куче, като опита да я свали, за да го измие, и не й позволи да я вземе. Ще видим. Според мен е от Полша. Обикновено разпознавам сънародниците си — добави трезво той. — Е, лека нощ.

Когато Ландовски напусна ателието, Бел се обърна и видя Лоран да й се усмихва със скръстени на гърдите си ръце.

— Доволна ли си, че малкият ти бездомник е в добри ръце?

— Да, и трябва да ти благодаря, задето му помогна.

— Как си днес, мила моя Бел?

— Добре, мосю — отвърна тя, извръщайки поглед.

— Надявам се, не съжаляваш за случилото се помежду ни снощи.

Той протегна ръце към нея. А тя вдигна срамежливо своите, за да ги посрещне.

— Не, нито за момент.

— Слава богу — въздъхна си той и я издърпа на скришно в кухнята, където я целуна със същата страст.

 

 

Така започна любовната им афера, невинна, тъй като само устните им се докосваха. И двамата знаеха каква опасност имаше да ги спипа Ландовски, който напоследък се връщаше в ателието най-неочаквано, за да работи по недовършената си статуя. Ръцете на Лоран се трудеха по собствената му скулптура по-бързо от преди, тъй като искаше да оформи лицето й час по-скоро, за да имат повече откраднати минути след това.

— Боже, скъпа Изабела, остава ни толкова малко време заедно. По това време идната седмица ще напуснеш живота ми — оплака й се той една вечер, докато я прегръщаше. — Как ще го понеса?

— Ами аз?

— Когато те видях за пръв път, естествено се възхитих на красотата ти и признавам, че флиртувах с теб — сподели той, вдигайки брадичката й, за да я погледне в очите. — А след това, като започна да ми позираш ден след ден и да разкриваш душата си пред мен, мислех за теб дълго след като напуснеше ателието. А накрая, онази вечер, когато видях състраданието ти към момчето, знаех, че съм те обикнал. — Лоран въздъхна и поклати глава. — Никога досега не ми се е случвало. Не вярвах, че съм способен да изпитам такива чувства към жена. А по ирония на съдбата ми се случва точно с жена, обещана на друг и която скоро ще ме напусне завинаги. Много от приятелите ми писатели биха писали за такава трагична любов в романите и стихотворенията си. За жалост обаче, нашата е истинска.

— Да, така е — въздъхна отчаяно Бел.

— Затова, ma chérie, трябва да се възползваме максимално от времето, което ни остава.

 

 

Бел преживя последната си седмица в Париж в пълен шемет, неспособна да мисли за предстоящото си отпътуване. В края й прислужницата донесе пътническия куфар в спалнята й и започна да го пълни с вещи, принадлежащи на друго момиче. Приказките за пътуването й до дома и страховете на Мария Жоржиана, че ще е сама на кораба просто минаваха покрай ушите й.

— Но няма какво да се направи. Трябва да се върнеш, за да се подготвиш за сватбата си. И все пак трябва да ми обещаеш, че няма да слизаш по пристанищата, особено тези в Африка.

— Разбира се, че не — отвърна механично Бел. — Не се безпокойте; всичко ще мине нормално.

— Свързах се с офиса на корабната компания и те ми отговориха, че домакин-касиерът ще намери подходяща по-възрастна жена, която да те придружава по време на пътуването.

— Благодаря, сеньора — отвърна разсеяно Бел, почти глуха за думите й, докато прикрепяше с фиби шапката си, за да тръгне към ателието. Мислите й вече бяха при Лоран.

— Еитор ми каза, че скулптурата ти е почти готова. Значи тази вечер ще е последната ти в ателието на Ландовски. Утре със семейството ми искаме да ти направим прощална вечеря — усмихна й се Мария Жоржиана.

Бел я изгледа с едва прикрит ужас, преди да осъзнае колко грубо се държи.

— Благодаря ви, сеньора. Много мило от ваша страна.

В колата на път към ателието ужасната мисъл, че това беше последната й вечер с Лоран я връхлетя с жестока сила.

Като пристигна, Лоран й се стори доволен и горд.

— След като си тръгна снощи, будувах цяла нощ, за да довърша статуята — обяви той и посочи каменната фигура, загърната с покривало. — Искаш ли да я видиш?

— Да, много — пророни тя, решена да не позволява на тъгата си да помрачава осезаемото вълнение на Лоран.

Той свали с артистичен жест защитния чаршаф, за да разкрие произведението си.

Бел загледа образа си; както с всеки предмет на визуално изследване, в първия момент не знаеше как да реагира. Беше пресъздал фигурата й до последната подробност, а и лицето беше нейното. Но нещото, което й направи най-голямо впечатление, беше спокойствието, излъчвано от статуята. Сякаш я беше уловил в момент на дълбоко съзерцание.

— Изглеждам толкова… самотна. И тъжна — добави тя. — Направил си ме безкрайно сериозна. Няма нищо момичешко в образа ми.

— Да, и както знаеш, на такъв стил ни учи Ландовски, затова ме е извикал в ателието си. Видя статуята ми преди да си тръгне тази вечер и ми каза, че това е най-доброто ми произведение досега.

— Радвам се за теб, Лоран — заяви Бел.

— Е, може пък някой слънчев ден да я видиш сред творбите в моя лична изложба и да си спомниш, че е твое изображение. Винаги ще ти напомня за мен и прекрасния откъслек от време, който прекарахме заедно в Париж.

— Недей! Моля те, недей! — простена тя, загубила самообладанието си, и отпусна глава в дланите си. — Не мога да го понеса.

— Изабела, умолявам те, не плачи. — Той скочи към нея и преметна утешителна ръка през раменете й. — Ако можех да променя нещата, щях, кълна ти се. Но не забравяй, че аз съм свободен да те обичам; ти си заетата.

— Знам — отвърна тя. — А тази нощ ще е последната ни заедно, защото одеве, като тръгвах от апартамента, Мария Жоржиана ми каза, че семейство Да Силва Коста искали да ми направят прощална вечеря утре. На следващия ден се качвам на кораба за Рио. Пък и ти вече приключи с мен — кимна тъжно към статуята Бел.

— Бел, уверявам те, едва започвам.

Тя отново зарови глава в рамото му.

— Какво можем да направим? Нима има начин?

Лоран се умълча за момент преди да отговори:

— Не се връщай в Бразилия, Изабела. Остани в Париж с мен.

Бел вдиша дълбоко. Не смееше да повярва на ушите си.

— Виж какво — продължи той, хвана я за ръката и я заведе до пейката, сядайки до нея. — Знаеш, че не мога да ти предложа нищо в сравнение с богатия ти годеник. Аз имам само таванска стаичка в Монпарнас, която е като иглу през зимата и като пещ през лятото. И тези две ръце, с които един ден мога да променя положението си. Но се кълна, че ще те обичам, Изабела, повече от всеки друг мъж.

Сгушена в него, Бел слушаше думите му сякаш бяха капки вода, стичащи се в пресъхналата й уста. И докато седеше така, за пръв път видя бъдещето, което можеше да има с него… и то беше толкова съблазнително, че просто трябваше да заличи мисълта от съзнанието си.

— Лоран, знаеш, че не мога. Това би съкрушило родителите ми. Бракът ми с Густаво е сбъдната мечта за баща ми, към това се стреми цял живот. Как да му причиня такова нещо, на него и на милата ми майка?

— Разбирам, че не можеш, но държа ти да разбереш преди да си тръгнеш колко ми се иска да можеше.

— Аз не съм като теб — поклати глава Бел. — Сигурно се привличаме, защото световете ни са толкова различни, или най-просто, защото ти си мъж, а аз — жена. Но в моята страна семейството е всичко.

— Това е похвално — отбеляза той. — Но ми се струва, че в даден момент човек трябва да спре да мисли за другите и да се погрижи за себе си. Да се омъжиш за мъж, когото не обичаш, и да се примириш с живот, какъвто не искаш — направо казано, да пожертваш собственото си щастие — е твърде крайно, дори за най-всеотдайната дъщеря на света.

— Нямам избор — отвърна отчаяно Бел.

— Разбирам защо смяташ така, но както знаеш, всяко човешко същество има свободна воля; именно тя ни отличава от животните. Пък и… — Лоран спря и обмисли следващото си изречение. — Каза ми, че годеникът ти е влюбен в теб?

— Да, вярвам, че е така.

— Тогава как ще живее с жена, която никога няма да изпитва същите чувства към него? Няма ли студенината ти, фактът, че си се омъжила за него по принуда, да разяжда душата му ден след ден?

— Майка ми твърди, че рано или късно ще го обикна. Иска ми се да й повярвам.

— Е, в такъв случай — Лоран свали ръка от раменете й — ще ти пожелая успех и щастлив живот. Май приключихме тук.

Той стана внезапно и тръгна към центъра на ателието.

— Моля те, Лоран, недей така. Това са последните ни мигове заедно — примоли му се тя.

— Изабела, казах всичко, което можах. Уверих те в любовта и отдадеността си към теб. Помолих те да не се връщаш у дома, а да останеш тук с мен. — Той сви тъжно рамене. — Повече не мога да направя. Прости ми, но нямам сили да слушам, че един ден е възможно да обикнеш съпруга си.

В съзнанието на Бел се бореха силни противоречия. Сърцето й препускаше и започваше да й прилошава. Лоран покри скулптурата си с чаршафа, както някой опечален би покрил свой близък, напуснал този свят. Бел не знаеше дали постъпката му е символична или просто необходимост, но я накара да стане от пейката и да тръгне към него.

— Лоран, моля те, дай ми малко време за размисъл… Трябва да помисля — проплака тя, разтривайки слепоочията си с пръсти.

Лоран спря и като че ли се замисли за момент, преди да каже:

— Знам, че вече не може да идваш в ателието. Но, моля те, направи ми една последна услуга. Съгласи се да се срещнем утре следобед в Париж.

— Има ли смисъл?

— Умолявам те, Изабела. Просто ми кажи къде и кога.

Тя го погледа в очите и осъзна, че не може да устои на молбата му.

— До южния вход на парка на „Авеню дьо Марини“ и „Авеню Габриел“. Три часът.

Тоя я погледна и кимна.

— Ще те чакам там. Лека нощ, скъпа Бел.

Бел напусна ателието, защото нямаше какво друго да му каже точно в онзи момент. Като излезе в градината, видя момчето да се взира в звездите. Тръгна към него, а той й се усмихна.

— Здравей — каза тя. — Изглеждаш много по-добре. Как се чувстваш?

Той й кимна, сякаш за да й покаже, че разбира.

— Вдругиден напускам Франция и се прибирам в родната си Бразилия. — Бел извади тефтерче и молив от чантата си и записа. — Ако някога имаш нужда от нещо, намери ме. Давам ти името ми и адреса на родителите ми.

Тя откъсна листа от тефтерчето и го подаде на момчето, което го зачете внимателно, оформяйки думите с уста. Пак бръкна в чантата си и извади банкнота от двайсет франка. Пъхна я в малките му ръчички, наведе се и го целуна по главата.

— Сбогом, querido, и успех.

 

 

По-късно, когато Бел се замислеше за престоя си в Париж, едно от нещата, които си спомняше най-ярко, бяха дългите, безсънни нощи. Докато Мария Елиза спеше спокойно в леглото си, Бел поотваряше пердето и сядаше на пейката край прозореца, откъдето съзерцаваше парижките улици, замечтана за всички сладости на града.

Тази нощ, докато притискаше пламналото си чело към хладното стъкло, й се струваше най-дълга от всички досега. А от въпросите, които си задаваше, зависеше цялото й бъдеще.

Когато тъмната нощ се изниза и сивата зора се просмука през пролуката между пердетата, отразявайки настроението й, Бел се пъхна неутешимо в леглото, взела решението си.

 

 

— Дойдох да се сбогуваме — обяви тя и надеждата в очите на Лоран рухна и се посипа като пепел по каменистата земя под него. — Не мога да предам родителите си. Трябва да ме разбереш.

Той сведе поглед към краката си и пророни с мъка:

— Разбирам те.

— А сега е най-добре да вървя. Благодаря ти, че дойде да се видим и ти желая всичката радост, която можеш да извлечеш от живота. Сигурна съм, че един ден отново ще чуя за теб и скулптурите ти. И че хората ще говорят за тях с висока почит.

Бел стана и се протегна да го целуне по бузата. Всички мускули в тялото й бяха обтегнати от усилието да сдържи емоциите си.

— Сбогом, Лоран, и бог да те благослови.

После тръгна.

Но само след няколко секунди усети ръката му върху рамото си.

— Бел, моля те, ако някога размислиш, знай, че те чакам. Au revoir, любов моя.

След тези думи Лоран се обърна и хукна през тревата в обратна посока.