Лусинда Райли
Седемте сестри (12) (Историята на Мая)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven sisters: Maia’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Седемте сестри

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 30.09.2016 г.

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-474-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179

История

  1. — Добавяне

11.

— И така… — подхвана развълнувано Флориано, докато се возехме в асансьора на път към панорамния бар на покрива на хотела няколко часа по-късно. — Имам новини за теб. И тъй като са хубави, смятам, че моментът е подходящ да опиташ първата си „Кайпириня“.

— Добре — съгласих се аз.

Намерихме си маса в предната част на терасата, откъдето можех да се любувам на залязващото слънце, бавно снишаващо се зад планината Двамата братя, отстъпвайки място на благоуханна здрачина.

— Заповядай. — Флориано извади един лист от найлонов джоб. — Това е списък на всички отчетени раждания, бракове и смъртни случаи в рода Айрес Кабрал от 1850-а насам.

Плъзнах поглед по имената, все още смаяна, че имаха нещо общо с мен.

— Както виждаш, Густаво Айрес Кабрал се оженва за Изабела Бонифацио през януари 1929-а. През април 1930-а им се ражда момиченце, което кръщават Беатриз Луиза. Не намерихме смъртен сертификат за нея, тоест за момента може да приемем, че именно тя е старицата, която си срещнала вчера.

— А тя имала ли е деца? — осмелих се да попитам.

— Да. През 1951-а се е омъжила за Евандро Карвальо и през 1956-а им се родило момиченце на име Кристина Изабела.

— Карвальо беше фамилията на старицата! Чух прислужницата й да я нарича така. А Кристина? Какво е станало с нея?

— Тук свършва линията на записаните в Рио раждания и смъртни случаи — обясни Флориано. — Не намирам информация за дете, родено от Кристина. Но все пак, не знаем фамилията на бащата, ако изобщо се е омъжила. За жалост кабинетът затваряше и нямах достатъчно време за повторна проверка.

— Значи… ако изобщо имам някаква връзка с това семейство, а това е едно голямо „ако“, то вероятно Кристина ми е майка — пророних тихо. В този момент ни сервираха питиетата. — Saúde — казах и с Флориано чукнахме чашите си.

Отпих стабилна глътка от коктейла и едва не се задавих, когато силната горчива течност се разля в гърлото ми.

Флориано се засмя.

— Извинявай. Трябваше да те предупредя, че е доста силничък. — Той пийна от своя коктейл сякаш беше вода. — Освен това отскочих до „Музея на Републиката“ и помолих приятеля ми там да погледне набързо надписа върху гърба на плочката в ултравиолетовата машина. Единственото, което можа да ми каже със сигурност, беше, че първото име е „Изабела“. А това според архивите би трябвало да е прабаба ти.

— Ами другото име на плочката?

— То е доста по-избледняло и приятелят ми ще трябва да се потруди повече върху него. Успя да разгадае само първите три букви.

— И предполагам това са първите три букви от името на потенциалния ми прадядо, Густаво Айрес Кабрал? — попитах аз.

— Не, не са. Ето, Стефано ми преписа каквото е успял да разгадае досега.

Флориано извади още един лист от найлоновия джоб.

Лау…? — прочетох аз и го погледнах въпросително.

— Дай му още двайсет и четири часа и несъмнено ще разшифрова остатъка от името. Гарантирам, че е най-добрият. Искаш ли още един? — попита той, кимвайки към коктейла ми.

— Не, благодаря. Май по-скоро ще изпия чаша бяло вино.

След като Флориано ни поръча по още едно питие, впери съсредоточен поглед в мен.

— Какво има? — попитах аз.

— Трябва да ти покажа още нещо, Мая. И ако то не е абсолютно доказателство, че наистина имаш родствена връзка със семейство Айрес Кабрал, не знам какво тогава. Готова ли си?

— Не е нещо ужасно, нали? — попитах плахо.

— Не. Според мен е даже прекрасно. Ето.

Получих поредния лист. Този път целият беше зает от зърнеста снимка на женско лице.

— Коя е тя?

— Изабела Айрес Кабрал, чието първо име е на плочката и която вероятно ти е прабаба. Кажи, Мая — подкани ме той, — виждаш приликата, нали?

Вгледах се в чертите на жената. И наистина дори аз разпознах собственото си лице в нея.

— Може да се каже — свих рамене.

— Май приликата е поразяваща — заяви категорично Флориано. — И мога да те уверя, че тази снимка не е единствена. Попаднах на цял архив от снимки на Изабела от стари вестници. Разгледах ги на микрофиш в „Библиотека Насионал до Бразил“. По онова време я считали за една от най-красивите жени в Бразилия. Омъжила се за Густаво Айрес Кабрал в тукашната катедрала през януари 1929-а. Това била сватбата на годината.

— Е, може да е просто съвпадение — казах аз, леко посмутена от факта, че Флориано ме беше сравнил с една от най-красивите бразилки по онова време, — но…

— Да? — подкани ме той.

— Когато бях в А Каса дас Оркидеас, видях една статуя в ъгъла на терасата. Набиваше се на очи, защото никой не очаква да види такова нещо в градина. Беше жена, седнала в стол. А като гледам тази снимка, съм сигурна, че е същата жена. И наистина още тогава си помислих, че ми изглежда познато.

— Защото прилича на теб! — обяви той, докато сервитьорката ни поднасяше питиетата. — Е, имам чувството, че вече постигнахме напредък.

— Много съм ти благодарна, Флориано, но продължавам да си мисля, че старицата от вчера няма да ми каже нищо. И защо й е да го прави? Ти не би ли постъпил по същия начин на нейно място? — предизвиках го аз.

— Да си призная, ако в градината ми се появеше напълно непозната жена, макар и почти двойница на майка ми, и ми съобщеше, че има връзка със семейството ми, щях да подходя с подозрение — съгласи се трезво Флориано.

— И сега какво? — попитах аз.

— Трябва да я посетиш отново. И е най-добре да дойда с теб. Струва ми се, че като чуе името ми, ще те приема по̀ на сериозно.

Не можах да не се подсмихна на пълната увереност на Флориано, че старицата ще знае кой е. Все повече ми правеше впечатление, че южноамериканците говореха без всякаква свенливост за дарбите и постиженията си.

— Пък и искам да видя статуята, за която спомена, Мая — продължи Флориано. — Имаш ли нещо против да те придружа?

— Никак даже. Толкова много ми помогна.

— Уверявам те, за мен беше удоволствие. Все пак си одрала кожата на една от най-красивите бразилки, раждани някога.

Изчервих се, смутена от комплимента. Циничното ми съзнание веднага се запита дали не очакваше да му се отблагодаря някак за помощта. Знаех, че в наши дни небрежният секс е нещо съвсем приемливо, но аз самата не можех дори да си го помисля.

Мобилният му телефон иззвъня и след като ми се извини, Флориано заговори на бърз португалски с жена, която наричаше „querida“.

— Няма проблем — завърши той разговорът им. — Ще дойда до петнайсет минути. — После ме погледна с въздишка. — За жалост трябва да те оставя — обяви, пресушавайки втория си коктейл. — Петра, момичето, с което живея, отново е успяла да загуби ключа си.

Той врътна очи и поиска да му донесат сметката.

— Не — отсякох аз. — Аз ще платя. Като благодарност за цялата ти помощ.

— В такъв случай и аз ти благодаря — кимна галантно той. — Кога да те взема утре?

— Когато ти е удобно. Нямам други планове.

— Тогава предлагам да е в десет и половина, преди сеньора Беатриз Карвальо да се е отдала на следобедна дрямка. Не ставай — каза ми, като се надигна от стола си. — Остани да си допиеш виното. До утре, Мая. Tchau.

После си тръгна, кимвайки ведро на сервитьорката, която го наблюдаваше с благоговение. Аз отпих от виното си, засрамена от факта, че макар и за момент, си бях помислила, че ще иска да спи с мен.

Но и той като всички останали си имаше собствен живот. Е, казах си, пийвайки още глътка вино, може би и аз щях да намеря своя.