Лусинда Райли
Седемте сестри (15) (Историята на Мая)

14.

В сутринта на осемнайсетия й рожден ден отвъд прозореца я посрещнаха тежки сиви облаци и грохотът на прииждащи гръмотевици. Тази гледка предвещаваше свирепа буря, която несъмнено щеше да набере злокобна мощ с проблясването на първите светкавици. После небесата щяха да се отворят и да излеят безпощадно товара си над Рио, удавяйки клетите му обитатели.

Габриела се суетеше из стаята на Бел, обстрелвайки я със задачите за деня, докато и нейният поглед не попадна върху смраченото небе отвъд прозореца.

— Да се молим, че облаците ще решат да се разпръснат преди тържеството ви и дъждът ще се е излял преди гостите да започнат да прииждат. Ще е същинско бедствие, ако опръскате разкошната си рокля с кал на излизане от колата. Мисля да посетя параклиса и да се помоля на Богородица бурята да отшуми до вечерта и слънцето да пресуши локвите. Хайде, сеньорита Изабела, родителите ви очакват в стаята за закуска. Баща ви иска да ви види, преди да замине за офиса си. Денят е празничен за всички ни.

Колкото и да обичаше Габриела, Бел за стотен път си мечтаеше не тя, а Лоен да споделяше празника й с успокоителното си присъствие.

Десет минути по-късно се яви в стаята за закуска. Антонио стана от масата и протегна ръце към нея.

— Скъпоценната ми дъщеря! Днес навършваш зрялост и съм безкрайно горд с теб. Ела да прегърнеш баща си.

Бел влезе в силните му покровителски обятия, вдишвайки утешителния аромат на любимия му одеколон и маслото, с което приглаждаше косата си.

— А сега отиди да целунеш майка си и ще ти поднесем подаръка си.

— Пиколина^[1] — възкликна Карла, използвайки несъзнателно италианското умилително обръщение. Стана от масата и целуна любещо дъщеря си, после се отдръпна назад и разпери въодушевено ръце. — Погледни се само! Каква красота!

— Наследена от скъпата ти майка, разбира се — обади се Антонио, хвърляйки нежен поглед към съпругата си.

Бел видя, че очите му се изпълваха със сълзи. Напоследък рядко му се случваше да изразява емоциите си и Бел мигновено си спомни за онези отминали дни, когато бяха обикновено италианско семейство, преди паи да натрупа богатствата си. При мисълта в гърлото й се заклещи буца.

— Ела да видиш какво сме ти купили. — Антонио се пресегна към стола до неговия и й показа две кадифени кутии. — Погледни — каза той и вдигна нетърпеливо капака на по-голямата, разкривайки съдържанието й. — И това. — Отвори и втората, по-малка кутия.

Бел ахна, запленена от красотата на смарагдовите колие и обици.

— Паи! Meu Deus! Превъзходни са.

Приведе се да ги огледа отблизо и след като баща й кимна поощрително, взе колието от копринената му възглавничка. Състоеше се от златна верижка с низ от нарастващи по размер смарагди, водещи до прелестен, лъскав скъпоценен камък, който щеше да попада точно в центъра на деколтето й.

— Пробвай го — подкани я Антонио, махвайки на Карла да го закопчае на тила й.

Когато колието увисна на врата й, Бел погали с пръсти хладните гладки камъни.

— Добре ли ми стои?

— Преди да се огледаш, трябва да ти сложим и обиците — каза Антонио и Карла й помогна да закрепи фините смарагди с форма на сълза върху ушите си.

— Готово! — Баща й я отведе до огледалото, закачено над бюфета. — Стоят ти прекрасно! — възкликна той срещу отражението на дъщеря си.

Бижутата направо сияеха върху кремавата кожа на фината й шия.

— Паи, сигурно са стрували цяло състояние!

— Смарагдите са от мините на Минас Жерайс. Лично огледах нешлифованите камъни и подбрах най-добрите.

— И разбира се, керида, кремавата ти рокля със смарагдова бродерия е предвидена специално за да подчертава подаръка за рождения ти ден — добави Карла.

— Тази вечер — умисли се доволно Антонио — никоя жена в залата няма да е по-красиво и по-скъпо пременена от теб. Би засенчила дори бижутата на португалското кралско семейство!

Внезапно цялата момичешка, естествена радост от толкова великолепен подарък се изпари. Загледана в отражението си, Бел осъзна, че Антонио не й поднасяше бижутата, за да я зарадва на рождения й ден. Просто искаше да впечатли знатните особи, поканени на приема й.

Изведнъж лъскавите зелени камъни около врата й придобиха вулгарен, показен вид… Бел се почувства като платно, върху което баща й излагаше богатството си. И очите й плувнаха в сълзи.

— О, керида, не плачи. — Карла веднага отиде до нея. — Сигурно си много развълнувана, но не бива да се разстройваш точно днес.

Бел прегърна инстинктивно майка си и отпусна глава на рамото й, докато през вените й препускаше същински страх от бъдещето.

 

 

Бел щеше да запомни тържеството по случай осемнайсетия си рожден ден в „Копакабана Палас“ — нощта, в която тя и, по-важното, баща й официално влязоха във висшето общество на Рио — като поредица от ярки, разбъркани снимки.

Габриела явно беше поднесла правилния дар на Богородица, защото макар и през целия следобед да бе валяло като из ведро, в четири часа, тъкмо когато Бел излезе от банята и фризьорката дойде да струпа гъстата й лъскава коса върху главата й, дъждът спря. В шиньона й преплетоха нанизи от ситни смарагди — още един подарък от баща й. А роклята й от атлаз, който бяха поръчали специално от Париж, а мадам Дюшен беше ушила така, че да подчертава гърдите й, фините й бедра и плосък корем, прилепваше по тялото й като втора кожа.

Като пристигна пред хотела, цяла войска фотографи, наети от баща й, скочиха да снимат как двамата с Антонио слизат от колата. Залпът от светкавици едва не я заслепи по пътя към входа.

Фонтанът с шампанско шуртя цяла вечер, а келнерите черпеха гостите с редкия хайвер от белуга сякаш беше най-обикновени хлебчета салгадиньос от някой уличен търговец.

След разточителната вечеря от омар термидор, придружена с най-изтънчените френски вина, най-модерният оркестър на Рио засвири на терасата. Огромният плувен басейн беше покрит с дъски, за да могат гостите да танцуват под звездите.

Антонио категорично бе забранил да се свири самба, която, макар че набираше все по-голяма популярност, се считаше за музиката на бедните прослойки в Рио. Въпреки това сеньора Сантос го склони да допусне няколко енергични изпълнения на машиши, чийто бърз ритъм напоследък го превръщаше в най-шикозния танц из актуалните клубове на Париж и Ню Йорк.

Бел си партнира на дансинга с цял куп мъже, чийто допир по голите й рамене й се струваше незначим като ухапване от досаден комар. Накрая Антонио й доведе един младеж, с когото държеше да я запознае.

— Изабела, представям ти Густаво Айрес Кабрал. Досега ти се любува от разстояние, но ще се радва, ако му отредиш следващия танц.

По фамилията му Бел веднага се досети, че този дребен бледен мъж е представител на едно от най-аристократичните семейства в Бразилия.

— Разбира се — съгласи се тя и сведе почтително очи. — За мен ще е чест, сеньор.

Ниският ръст на Густаво моментално й направи впечатление, защото освен че очите му не бяха на едно ниво с нейните, когато се наведе да целуне ръката й, Бел забеляза, че темето му вече олисява.

— Сеньорита, къде се криете досега? — пророни той, докато я водеше към танцувалната площадка. — Безспорно сте най-красивата жена в цял Рио.

Докато двамата танцуваха, на Бел дори не й се наложи да погледне към баща си, за да усети, че ги наблюдава със самодоволна усмивка на лице.

По-късно, като разрязаха десететажната торта и всички получиха по още чаша шампанско от фонтана, за да вдигнат тост в нейна чест, внезапен шум връхлетя ушите на Бел. Всички глави на терасата се обърнаха към брега, където тържествено украсен кораб изстрелваше стотици пищни фойерверки. Пъстроцветната заря освети нощното небе над Рио и всички се удивиха от зрелището. Бел обаче, принудена да търпи неприятната компания на Густаво, успя да извика само престорена усмивка на благодарност.

 

 

Събуди се в единайсет на следващия ден и след като написа писмо до Лоен — която несъмнено изгаряше от нетърпение да разбере как е минало партито — излезе от стаята си и тръгна към долния етаж. Семейство Бонифацио се беше прибрало у дома чак в четири сутринта, затова и родителите й закусваха късно с видимо замъглени погледи.

— Виж ти кой се появи — рече самодоволно Антонио. — Новокоронясаната принсеза на Рио!

— Добро утро, паи. Добро утро, маи — поздрави ги тя и седна на масата, а Габриела веднага дойде да я обслужи. — Само кафе, благодаря — поръча й тя, отказвайки предложената храна.

— Как се чувстваш тази сутрин, скъпа?

— Малко уморена — призна си тя.

— Може би си прекалила с шампанското снощи? — предположи Антонио. — Моят случай определено е такъв.

— Не, за цялата нощ изпих само една чаша. Просто съм уморена. Няма ли да ходиш в офиса днес, нали?

— Не веднага. Реших, че поне днес мога да закъснея. Погледни. — Той посочи към сребърния поднос на масата, отрупан с писма. — Вече доста гости изпратиха по прислужниците си благодарствени картички за снощното тържество и покани към теб. Едно от писмата е адресирано лично до сеньорита Изабела. Разбира се, не съм чел съдържанието му, но по клеймото си личи от кого е. Вземи го, скъпа, и сподели с родителите си какво пише вътре.

Антонио й подаде плика и Бел разпозна семейния герб на Айрес Кабрал във восъка на клеймото. Отвори го и прочете няколкото реда върху луксозната хартия.

— Е? — подкани я Антонио.

— От Густаво Айрес Кабрал е. Благодари ми за снощи и се надява скоро отново да ме види.

Антонио плесна доволно с ръце.

— Изабела, каква си ми умница само! Густаво е потомък на последния португалски император и част от най-знатното родословно дърво в цял Рио.

— И такъв младеж да пише на нашата дъщеря! — залепи ръце на гърдите си Карла, въодушевена от мисълта.

Бел огледа оживените лица на родителите си и въздъхна.

— Паи, Густаво просто ми изпраща благодарствена картичка за хубавата вечер. Това не е предложение за брак.

— Не, керида, но един ден може и такова да получиш — смигна й баща й. — Усетих колко е запленен от теб. Пък и той самият ми го сподели. И как да не е? — Антонио вдигна „Жорнал до Бразил“. На предната му страница имаше снимка от пристигането й в хотела. — Цял Рио говори за теб, принсеза. И твоят живот, и нашите ще претърпят големи промени.

 

 

И наистина през следващите няколко седмици, с наближаването на Коледа и развихрянето на сезона за социални събития в Рио, краката на Бел почти не докосваха земята. Отново извикаха мадам Дюшен в дома им и й възложиха изработката на още рокли за танцови забави, оперни представления и купищата официални вечери по частни адреси. Съвършено обучена от сеньора Сантос, Бел се представяше на ниво.

Густаво Айрес Кабрал, когото двете с Мария Елиза тайно наричаха „пора“ заради физическата му прилика с дребното животно и навика му непрестанно да се навърта около Бел, присъстваше на много от събитията.

На премиерата на „Дон Жуан“ в Театро Мунисипал Густаво я пресрещна във фоайето и настоя да я отведе в ложата на родителите си по време на антракта, за да я запознае официално с тях.

— Това е голяма чест — обяви Мария Елиза с вдигнати вежди, когато Густаво закрачи през тълпата с чаша шампанско в ръка. — Родителите му са най-близкото нещо до кралски особи в Рио. Или поне се държат като такива — изкиска се тя.

Затова когато Густаво я отведе в ложата на родителите си по време на антракта, Бел инстинктивно изпълни реверанс, сякаш се явяваше пред някогашния император. Майката на Густаво, Луиза Айрес Кабрал, надменна, отрупана с диаманти жена, я огледа със студени, присвити очи.

— Сеньорита Бонифацио, наистина сте толкова красива, колкото твърдят всички — заяви галантно тя.

— Благодаря ви — отвърна свенливо Бел.

— Ами родителите ви? Тук ли са? Не мисля, че досега сме имали удоволствието да се запознаем лично с тях.

— Не, не присъстват тази вечер.

— Доколкото разбрах, баща ви е собственик на няколко кафеени плантации в Сао Пауло? — поинтересува се бащата на Густаво, Маурицио, по-възрастен дубликат на сина си.

— Да, сеньор, така е.

— И вероятно му носят добро състояние. Онзи регион издигна много новобогаташи — отбеляза Луиза.

— Да, сеньора — съгласи се Бел, доловила високомерния й намек.

— Е — побърза да се намеси Маурицио, стрелвайки предупредителен поглед към жена си, — трябва да ги поканим на обяд.

— Разбира се — кимна утвърдително сеньора Айрес Кабрал, преди да върне вниманието си към съседа й по място.

— Мисля, че ви харесаха — коментира Густаво, докато я изпращаше обратно към нейната ложа.

— Наистина ли? — учуди се Бел.

— Да. Задаваха ви въпроси и проявиха интерес. Това винаги е добър знак. Ще им напомня за обещанието им да поканят родителите ви.

Както Бел сподели с Мария Елиза, като се върна при нея, искрено се надяваше Густаво да забрави.

 

 

Но семейство Бонифацио скоро получи обещаната покана за обяд в дома на Айрес Кабрал. Карла умува цяла вечност какво да облече за подобно важно събитие, пробвайки повечето рокли в гардероба си.

— Маи, моля те, това е просто обяд — опита да я успокои Бел. — Едва ли Айрес Кабрал ще ги е грижа с какъв тоалет ще се появиш.

— О, напротив. Не разбираш ли, че ни викат за проверка? Само една отрицателна дума от Луиза Айрес Кабрал и вратите, които така широко се отвориха за теб в Рио, ще бъдат затръшнати в лицата ни.

Бел въздъхна и напусна будоара на майка си, жадна да извика, че нямаше значение какво мислят Айрес Кабрал за родителите й и нея самата, защото не би позволила да я продадат като парче месо на когото и да било.

 

 

— Ще се омъжиш ли за него, ако ти предложи брак? — попита Мария Елиза, когато й дойде на гости същия следобед и Бел й разказа за поканата.

— За бога! Та аз едва го познавам. Пък и съм сигурна, че родителите му искат португалска принцеса за негова съпруга, а не дъщерята на италиански преселници.

— Може и така да е, но според баща ми родът Айрес Кабрал е изпаднал във финансови затруднения. И те като много от старите аристократи са забогатели от златните мини на Минас Жерайс, но това е било преди цели двеста години. После са разчитали на кафеените плантации, но те пък са фалирали след забраната на робовладелчеството. По думи на баща ми до ден-днешен не са подобрили състоянието си и богатствата им лека-полека се изпаряват.

— Но как е възможно Айрес Кабрал да са бедни, щом живеят в едно от най-пищните имения в Рио, а майката на Густаво е отрупана с бижута? — попита Бел.

— Те най-вероятно са семейни реликви, а доколкото знам, къщата им не е боядисвана от петдесет години. Веднъж паи ходи да я огледа, защото беше в плачевно състояние. После ми разказа, че от жестоката влага вътре по стените на банята плъзвал зелен мухъл. Но когато казал на сеньор Айрес Кабрал колко ще му струва ремонтът, той ахнал от ужас и го изпратил да си върви. — Мария Елиза сви рамене. — Повярвай ми, крепи ги само името им. Баща ти обаче е много заможен човек. — Тя погледна многозначително Бел. — Колкото и да отричаш, със сигурност разбираш накъде вървят нещата?

— Дори да ми предложи брак, не могат да ме принудят да се омъжа за него, Мария Елиза. Не и ако така ще съм нещастна.

— Е, на мен ми се струва, че доста ще трябва да разубеждаваш баща си. За него ще е сбъдната мечта, ако дъщеря му придобие фамилията на Айрес Кабрал и собствените му внуци я наследят. Всеки би видял колко ползотворен ще е един такъв съюз: ти подсигуряваш красотата и богатството, а Густаво — благородническото потекло.

Досега Бел усърдно бе избягвала да мисли за този сценарий, но откровените думи на Мария Елиза заехтяха в главата й.

— Бог да ми е на помощ — въздъхна тя. — Какво да правя?

— Не знам, Бел, наистина не знам.

Бел смени темата, за да потуши отчаянието, което заплашваше да я погълне, и изрече на глас мисълта, която не напускаше съзнанието й от онзи разговор с Мария Елиза.

— Кога заминавате за Европа?

— След шест седмици. Толкова се вълнувам. Паи вече е резервирал каютите ни на парахода, с който ще плаваме до Франция.

— Мария Елиза… — Бел се пресегна и стисна ръката на приятелката си. — Умолявам те, попитай баща ти дали не би говорил с моя да ме пусне с вас до Париж. Дали не би го убедил, че за мен би било ползотворно да завърша образованието си с пътешествие до Стария свят, за да мога да си намеря добър съпруг след това. Ако не направя нещо още сега, ще стане както ти каза: до няколко месеца родителите ми ще ме омъжат за Густаво. Трябва да се спася. Утолявам те.

— Добре. — Сериозните кафяви очи на Мария Елиза доловиха отчаянието й. — Ще говоря с паи. Но може и да е прекалено късно. Щом Айрес Кабрал вече са поканили теб и родителите ти в дома си, значи предложението е неизбежно.

— Но аз съм само на осемнайсет! Не съм ли прекалено млада за брак? Берта Луц ни насърчава да се борим за независимостта си, сами да изкарваме прехраната си, за да не ни се налага да се продаваме на най-заможния желаещ. Множество жени подкрепят искането й за равенство между половете!

— Да, Бел, така е, но онези жени не са на твоето място. — Мария Елиза потупа утешително ръката на приятелката си. — Обещавам да говоря с баща ми и ще опитаме да те отвлечем от Рио поне за няколко месеца.

— Може и никога да не се върна — прошепна тихо Бел.

 

 

На следващия ден Бел и родителите й се качиха в семейната кола и шофьорът ги откара в А Каса дас Оркидеас, дома на Айрес Кабрал. Карла седеше до нея и Бел усещаше напрежението й.

— Спокойно, маи, това е просто обяд.

— Знам, керида — отвърна майка й, вперила поглед право напред, докато шофьорът ги прекарваше през високите порти от ковано желязо, паркирайки пред внушителното бяло имение.

— Имотът им е наистина впечатляващ — коментира Антонио на слизане от колата и тримата се отправиха към оградената с портик входна врата.

Но независимо от размера на къщата и изящната й класическа архитектура, виждайки неподдържаната градина и остарялата боя, Бел си спомни думите на Мария Елиза.

Посрещна ги икономът и ги покани в неприветлива гостна, пълна с антични мебели. Бел подуши въздуха. Стаята миришеше на влага и тя потрепери от студ, независимо от жегата навън.

— Ще съобщя на сеньора Айрес Кабрал, че сте пристигнали — обяви икономът и ги покани да седнат.

Те се настаниха и след прекомерно дълго чакане, през което никой от тримата не пророни и дума, Густаво най-сетне се появи в стаята.

— Сеньора и сеньор Бонифацио и сеньорита Изабела, радвам се, че гостувате в дома ни. За жалост, родителите ми ще закъснеят малко.

Густаво се здрависа с Антонио и целуна ръката на Карла, после взе тази на Бел.

— Позволи ми да отбележа колко си прелестна днес, Изабела. Е, мога ли да ви предложа нещо за пиене, докато чакаме родителите ми?

Най-накрая, след десетминутен скован разговор, сеньор и сеньор Айрес Кабрал се появиха в гостната.

— Простете, изникна ни един непредвиден семеен ангажимент, но вече сме на ваше разположение — обяви сеньор Айрес Кабрал. — Да се настаним ли на масата?

Трапезарията беше невероятно грандиозна, с маса, която можеше да побере четирийсет гости около елегантно извитите махагонови страни. Но когато Бел вдигна поглед към тавана над нея, видя големите пукнатини по някога изящните гипсови орнаменти.

— Как се чувствате, сеньорита Изабела? — поинтересува се Густаво от мястото до нея.

— Добре, благодаря.

— Чудесно.

Бел заблъска мозъка си за тема, която да подхване с него, тъй като по време на предишните събития в присъствието му вече бяха изчерпали основните посоки на салонния разговор.

— Откога обитава семейството ви тази къща? — скалъпи накрая.

— От двеста години — обясни Густаво. — И не мисля, че много се е променила оттогава — отбеляза той с усмивка. — Понякога имам чувството, че живея в музей, макар и много красив.

— Къщата наистина е красива — съгласи се Бел.

— Също като вас — добави галантно Густаво.

По време на обяда Бел го хващаше да се взира в нея всеки път, обърнеше ли глава в негова посока. Очите му бяха изпълнени с благоговение, за разлика от тези на родителите му, които вместо да разговарят учтиво със семейство Бонифацио, по-скоро ги подлагаха на кръстосан разпит. Бел видя бледото напрегнато лице на майка си от другата страна на масата — Карла се мъчеше да разговаря със сеньора Айрес Кабрал — и й прати състрадателен поглед.

След известно време виното поотпусна всички около масата и Густаво заговори по-свободно с нея и Бел научи за влечението му по литературата, класическата музика, гръцката философия и португалската история. Тъй като никога през живота си не беше работил, Густаво запълваше времето си обогатявайки културните си познания и именно докато обсъждаше тези теми, се оживяваше истински. Бел му сподели за собствената си любов към изкуството и лека-полека отношението й към него се постопли, благодарение на което остатъкът от обяда мина приятно.

— Мисля, че си учен по природа — коментира тя с усмивка, когато всички станаха от масата, за да пият кафе в гостната.

— Много мило от твоя страна, Изабела. Комплиментът от теб е хиляда пъти по-ценен от всеки друг. Но и ти имаш завидни познания по отношение на изкуството.

— Винаги съм си мечтала да пътувам до Европа, за да видя с очите си творбите на великите майстори — призна си тя с въздишка.

Половин час по-късно семейство Бонифацио се сбогуваха с домакините си.

Когато колата им потегли по входната алея, Антонио се обърна с широка усмивка към жена си и дъщеря си на задната седалка.

— Е, едва ли можеше да мине по-добре от това.

— Да, скъпи — съгласи се както винаги със съпруга си Карла. — Обядът мина добре.

— Но къщата им… боже! Трябва да я съборят и да я построят отново. Навярно с помощта на някой кафеен магнат — подсмихна се самодоволно Антонио. — А храната, която ни сервираха… ял съм по-качествена и по плажните будки. Затова ще ги поканиш на вечеря следващата седмица, Карла, и ще им покажем как се прави. Кажи на готвача да ни снабди с най-хубавите риба и говеждо. Да не пести никакви средства.

— Добре, Антонио.

Като се прибраха у дома, Антонио незабавно тръгна към офиса. Карла и Бел се разходиха през градината на път към къщата.

— Густаво ми се струва мило момче — осмели се да започне майка й.

— Да, така е — съгласи се Бел.

— Предполагам знаеш, скъпа, че е много увлечен по теб.

— Не, маи, не е възможно. Днес за пръв път разговаряме нормално.

— Видях как те гледа на масата и мога да те уверя, че е много запленен от теб. — Карла въздъхна. — И поне това ме радва.