Лусинда Райли
Седемте сестри (18) (Историята на Мая)

17.

През следващите няколко седмици годежът на Бел и Густаво бе ознаменуван подобаващо сред висшето общество на Рио. Всички важни клечки искаха да бъдат част от вълшебната приказка — най-близкото нещо, което им беше останало до коронован принц и красивата му годеница.

Антонио се дивеше на купищата покани за соарета и официални вечери в частни домове, чиито врати досега бяха затворени за семейството му.

Бел нямаше много време да мисли за предстоящото си пътуване до Европа, но поне вече имаше билет за парахода, а мадам Дюшен често идваше да подготвя гардероба й за великата модна столица на Стария свят.

Лоен най-сетне се завърна от фазендата и Бел нямаше търпение да чуе мнението й за Густаво.

— От видяното дотук, сеньорита Бел — коментира прислужничката, докато помагаше на Бел да се облече за вечеря, — той е почтен мъж, който ще ти бъде добър съпруг. А и фамилията му несъмнено ще ти донесе множество преимущества. Но… — Тя спря внезапно и поклати глава. — Не, нямам право да говоря така.

— Лоен, моля те, познаваме се от деца и на никого не вярвам повече. Трябва да ми споделиш мислите си.

— Тогава прощавай, че ти напомням, миня пекена — отвърна тя с посмекчено изражение на лице, — но в писмата си до мен твърдеше, че имаш големи колебания относно годежа. А като ви виждам заедно… ами, личи си, че не си влюбена в него. Това не те ли безпокои?

— Маи смята, че един ден ще го обикна. Пък и нима имам избор? — добави Бел с умолителен поглед.

— Сигурна съм, че майка ти е права. Сеньорита Бел, аз…

Лоен внезапно загуби увереността си.

— Какво има?

— Искам да ти кажа нещо. Докато бях във фазендата, срещнах един човек. Мъж.

— Божичко, Лоен! — подскочи Бел. — Защо не си ми казала по-рано?

— Срамувах се, а и ти беше толкова заета с годежа си, че така и не намерих подходящ момент.

— Кой е той? — полюбопитства Бел.

— Бруно Кантерино, синът на Фабиана и Сандро — сподели й тя.

Бел се сети за красивия младеж, който работеше във фазендата с родителите си, и се усмихна на Лоен.

— Голям красавец е и лесно мога да си ви представя заедно.

— Познавам го от доста години и открай време сме приятели. Този път обаче отношенията ни прераснаха в нещо повече — призна Лоен.

— Обичаш ли го? — попита я Бел.

— Да, и страшно ми липсва, откакто се върнах в Рио. Е, да те облечем, иначе ще закъснееш.

Бел се умълча, докато Лоен й помагаше, съзнавайки защо й бе споделила за собствената си любов, но и че бракът с Густаво вече беше уреден и нямаше какво да направи по въпроса.

 

 

Бел намираше поне някаква утеха в това, че колкото повече време прекарваше с бъдещия си съпруг, толкова повече печелеше симпатиите й той. Задоволяваше всяко нейно желание и изслушваше с интерес всяко изречение, излязло от устните й. Искрената му радост от съгласието й да се омъжи за него стопляше сърцето й.

— Вече не е пор, а малко кутре — засмя се Мария Елиза, когато двете приятелки се срещнаха на една благотворителна галавечеря в Ботаническата градина. — Поне вече не ти е антипатичен.

— Не, даже много ми допада — отвърна Бел, макар да й се искаше да добави, че не там беше въпросът. Все пак трябваше да обича бъдещия си съпруг.

— И направо не мога да повярвам, че те пуска в Европа със семейството ми. Много мъже не биха го допуснали на негово място.

— Явно иска най-доброто за мен — отбеляза предпазливо Бел.

— Да, май е така. Голяма щастливка си. Ще се върнеш при него, нали? — изгледа я изпитателно Мария Елиза. — Надявам се годежът не е просто начин да се качиш на кораба към Европа?

— За каква ме имаш? — избухна Бел. — Разбира се, че ще се върна! Както току-що ти казах, много се привързах към Густаво.

— Хубаво — отвърна несмутено Мария Елиза, — защото не искам да ме нагърбваш със задачата да се върна тук и да му съобщя, че годеницата му е избягала с италиански художник.

— О, моля те, това са небивалици! — врътна очи Бел.

 

 

В деня преди заминаването на Бел за Франция със семейство Да Силва Коста Густаво дойде в Мансао да Принсеза, за да си вземат довиждане. Този път родителите й постъпиха тактично и ги оставиха сами в гостната.

— Е, това е последната ни среща за месеци напред. — Той й се усмихна тъжно. — Ще ми липсваш, Изабела.

— И ти на мен, Густаво — отвърна тя. — Не знам как да ти се отблагодаря, че ме пускаш.

— Просто искам да си щастлива. Освен това имам нещо за теб. — Густаво бръкна в джоба си и извади кожена кесийка. Отвори я и Бел видя колието в нея. — Заповядай. Това е лунен камък. Той предпазва носителя, особено ако пътува по море и надалече от любимите си хора.

Бел погледна изящния синкавобял камък, разположен сред кръг от ситни диаманти.

— Прекрасен е — възкликна искрено. — Благодаря ти, Густаво.

— Избрах го специално за теб — обясни той, доволен от реакцията й. — Не е особено ценен, но се радвам, че ти харесва.

— Наистина ми харесва — увери го тя, трогната от жеста му. — Ще ми го сложиш ли?

Густаво й помогна, после докосна с устни шията й.

— Миня линда^[1] Изабела — каза с истинско обожание. — Стои ти чудесно.

— Обещавам да не го свалям от врата си.

— И да пишеш често!

— Да.

— Изабела…

Густаво вдигна брадичката й с пръсти и я целуна по устните за пръв път. Тъй като никога досега не я бе целувал мъж, Бел от дълго време се питаше какво ли е чувството. В книгите, които бе чела, жените обикновено се олюляваха на краката си. Е, когато езикът на Густаво се пъхна между устните й и тя се зачуди какво да прави със своя, коленете й определено не омекнаха. А след края на целувката реши, че изживяването не е било неприятно. Беше просто… неутрално. Не й донесе никакво чувство.

 

 

— Довиждане, скъпа Лоен. Да се пазиш, чу ли? — каза Бел, когато дойде време да напусне стаята си и да тръгне с родителите си към пристанището.

— И ти, сеньорита Бел. Тревожа се за теб, като знам колко време ще си на цял океан разстояние от мен. Моля те, пиши ми често.

— Разбира се — обеща Бел. — Ще ти разказвам за всичко, което не мога да споделя с родителите си — добави със съзаклятническа усмивка. — Затова на всяка цена крий писмата ми. Е, време е да тръгвам, но ми обещай, че и ти ще ми пишеш за всичко, което се случва тук. Грижи се за себе си, Лоен.

Тя я целуна и напусна стаята.

Като се качи в колата, се замисли, че дори прислужницата й изпитваше единственото чувство, от което вече знаеше със сигурност, че ще е лишена цял живот: страст.

 

 

Родителите й се качиха с нея на борда на кораба в главното пристанище на Рио — Пиер Мауа. Карла огледа впечатлено луксозната й каюта.

— Прилича на хотелска стая — възкликна тя, отиде до леглото и седна на него, за да изпробва матрака. — Има си електрически лампи и дори красиви пердета.

— Не ми казвай, че си очаквала нашата Бел да пътува в каюта със свещи и хамак — пошегува се Антонио. — Повярвай ми, цената на билета й гарантира всяко съвременно удобство, което можеш да си представиш.

На Бел за хиляден път й се прииска баща й да не определяше всичко според цената му. Камбаната на кораба иззвъня, известявайки, че е време всички, освен пасажерите, да напуснат борда му и Бел прегърна майка си.

— Грижи се за себе си, докато се върна, маи. Напоследък не ми изглеждаш добре.

— Спри да се тревожиш, Бел. Просто остарявам, това е — настоя Карла. — Внимавай и те чакаме жива и здрава у дома.

Когато Карла пусна дъщеря си, Бел видя сълзите в очите й. После дойде ред и на Антонио да я прегърне.

— Довиждане, принсеза. Дано красотите на Стария свят не те накарат да забравиш за майка си, баща си и годеника си.

Бел ги изпрати до горната палуба и им помаха, като тръгнаха по подвижния мост. Когато отдалечаващите им се фигури се смалиха до две точки под нея, във вените й за пръв път пробяга истинско вълнение. Предстоеше й дълго пътешествие със семейство, което едва познаваше. А когато сирената на кораба взриви нервните окончания в ушите й и пролуката между парахода и брега започна да се разширява, тя замаха буйно на родителите си.

— Adeus, скъпи мамо и татко. Пазете се и нека Бог ви благослови.

 

 

Бел се забавляваше истински по време на презокеанското си пътешествие с безкрайната му поредица от развлечения, предвидени за заможните пасажери. Двете с Мария Елиза плуваха в басейна — което удоволствие й се струваше още по-сладко, защото в Рио все й бе забранявано — играеха крокет върху изкуствената трева на горната палуба и всяка вечер се кискаха, когато многото младежи на борда ги заглеждаха на влизане в трапезарията.

По време на танците след вечеря големият годежен пръстен на Бел я бранеше от прекалено настойчивите й обожатели, натрупали смелост от виното. Мария Елиза обаче си позволяваше доста невинни флиртове, които Бел подкрепяше и изживяваше посредством приятелката си.

През дългото пътешествие опозна семейството на Мария Елиза много по-добре, отколкото бе възможно в Рио — все пак всички заедно плаваха през сърцето на океана. Двамата й по-малки братя, четиринайсетгодишният Карлос и шестнайсетгодишният Пауло, току-що навлизаха в шеметната фаза между детството и зрелостта и лицата им тепърва започваха да придобиват първите белези на мъжествеността. И двамата рядко събираха кураж да заговорят Бел. Майката на Мария Елиза, Мария Жоржиана, беше интелигентна, проницателна жена, склонна към внезапни изблици на гняв, ако нещо не й харесваше. През по-голямата част от времето Мария Жоржиана играеше бридж в елегантния салон на кораба, докато съпругът й рядко напускаше каютата си.

— Какво прави баща ти по цял ден? — попита Бел Мария Елиза една вечер, когато наближаваха островите Кабо Верде на запад от бреговете на Африка, където корабът щеше да акостира за няколко часа, за да се снабдят с провизии.

— Работи по статуята на Христос, какво друго? — отвърна Мария Елиза. — Маи твърди, че е загубила любовта на съпруга си заради месията, в когото той самият често казваше, че не вярва! Иронично, не смяташ ли?

Един следобед Бел почука на вратата на каютата, която по погрешка бе решила, че е на Мария Елиза. Когато никой не й отговори, тя си позволи да отвори и извика името й. Но веднага разбра, че се е объркала, защото Еитор да Силва Коста я погледна изненадано от бюрото си, отрупано със сложни архитектски чертежи. Леглото и подът също бяха покрити с големи листове.

— Сеньорита Изабела, добър ден. Мога ли да ти помогна?

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, сеньор. Търсех Мария Елиза, но явно съм объркала каютата.

— Не се притеснявай. И аз понякога се губя из тези коридори. Всички врати изглеждат еднакво — каза Еитор с утешителна усмивка. — Що се отнася до дъщеря ми, нейната каюта е съседната, но кой знае къде е в момента. Признавам си, не я следя особено. — Той посочи към бюрото си. — Занимавам се с други неща.

— Може ли… може ли да погледна чертежите ви?

— Наистина ли ти е интересно?

Светлите очи на Еитор се озариха от доволство.

— О, да! Всички в Рио са на мнение, че би било истинско чудо да издигнете статуята на толкова висока планина.

— Прави са. И тъй като Христос не може да го изпълни сам, аз ще трябва да се постарая. — Той се усмихна изморено. — Ела — привика я той. — Ще ти покажа как смятам да го сторя.

Еитор й показа кой стол да си придърпа и през следващия час й обясни как възнамерява да изгради достатъчно силна конструкция, че да издържи статуята.

— Отвътре ще го поддържат железни греди и един иновационен материал от Европа, наречен железобетон. Така че, Бел, Христос Спасителя няма да е просто статуя, а сграда с формата на човешко същество. Трябва да оцелее на силните ветрове около върха и на дъжда, който ще брули главата му. Да не говорим за светкавиците, които баща му ни изпраща от небесата, за да ни напомня за могъществото си.

Бел го слушаше с благоговение. Дивеше се на поетичния, но и техничен начин, по който Еитор говореше за проекта си, и за нея беше истинска чест, че й поверяваше такава информация.

— А като стигнем в Европа, трябва да намеря скулптор, способен да вдъхне живот на делото ми. Инженерната страна на статуята няма да е от значение за хората, които ще се възхищават само на външния му облик. — Той я погледна умислено. — Струва ми се, сеньорита, че и в живота е така. Не смяташ ли?

— Да — отвърна колебливо Бел. Никога не се беше замисляла по въпроса. — Може да се каже.

— Ти например — поясни Еитор — си красива млада дама, но познавам ли душата ти? Не, разбира се, че не. Затова е важно да намеря правилния скулптор и да се върна в Рио с лицето, тялото и ръцете, на които поклонниците да се възхищават.

 

 

Същата нощ Бел си легна с малко гузна съвест. Въпреки че Еитор беше достатъчно възрастен, че да й е баща, трябваше поне пред себе си да признае за увлечението си по сеньор Да Силва Коста.