Лусинда Райли
Седемте сестри (34) (Историята на Мая)

33.

Париж, декември 1928 г.

— Е, готови са и остава само да ги надробим на парчета и да ги изпратим в онази кафеена страна отвъд океана — обяви Ландовски, оглеждайки главата и ръцете на Христос Спасителя, които вече заемаха всеки сантиметър от ателието.

Очите му постоянно се връщаха към главата.

— Брадичката продължава да ме притеснява. От това разстояние изпъква като грамадно свлачище, но откаченият бразилец така си я харесвал.

— Все пак ще се гледа от много по-голямо разстояние, професоре — успокои го Лоран.

— Само Всевишният знае дали шедьовърът ми ще пристигне невредим до Рио де Жанейро — измърмори Ландовски. — Бразилецът е уредил да го превозят на борда на един товарен кораб. Да се надяваме, че океанът ще е спокоен и някой от другите контейнери в товарното отделение няма да смачка творението ми. Бих тръгнал с него, ако можех, за да следя товаренето и разтоварването, а после и първите етапи на строежа, но просто работата ме притиска. Този проект ми отне двойно повече време, отколкото се очакваше, а вече много изоставам с бюста на Сун Ятсен. Е — въздъхна той, — направих каквото можах; оттук нататък нещата са извън моите ръце.

Докато слушаше професора, в съзнанието на Лоран започна да се заражда една идея. Той не я сподели с ментора си, тъй като искаше да я обмисли добре, преди да му я предложи.

На следващия ден в ателието дойде Еитор да Силва Коста и двамата мъже решиха къде и как да разрежат главата на парчета. Ландовски отново изрази притеснение относно безопасността на отливките му по време на дългото пътуване.

— Прав сте — съгласи се Еитор. — Някой трябва да ги проверява редовно в товарното отделение, но не мога да изпратя никой от екипа си. Чертожниците ми още не са готови.

— Аз бих могъл да отида — побърза да предложи Лоран, изразявайки на глас идеята, покълваща в главата му от предишния ден.

Двамата го изгледаха учудено.

— Ти ли, Бруи? Но аз си мислех, че си обвързан до живот с монпарнаските улици и тукашния ти бурен социален живот — коментира Ландовски.

— За жалост никога не ми се е удавала възможността да напусна Франция, професоре. Може би няколко месеца в чужбина, и то в толкова екзотична страна, ще разширят творческите ми хоризонти и ще ми помогнат да намеря ново вдъхновение.

— А като се върнеш, ще създадеш най-великата скулптура на кафеено зърно в света — пошегува се Ландовски.

— Сеньор Бруи — подхвана Еитор, — ако предложението ви е сериозно, мисля, че би се получило отлично. Присъствате още от самото начало на творческия процес. Дори сте допринесъл лично за някои негови части. Ако професорът няма против да се лиши от вас за известно време, бихте могли да сте очите му в Рио по време на конструкцията.

— И да се увери, че няма да залепят някой от пръстите на мястото на носа на Спасителя — измърмори под носа си Ландовски.

— На драго сърце ще отида, ако сметнете за добре, професоре — повтори Лоран. — Кога потегля корабът, мосю Да Силва Коста?

— Имам билет за следващата седмица, което ни дава достатъчно време да нарежем отливките на парчета и да ги опаковаме в сандъци. Колкото по-скоро стигнат в Рио, толкова по-добре. Съгласен ли сте да потеглите толкова скоро, мосю Бруи? — попита Еитор.

— Несъмнено ще трябва да прегледа графика си, за да провери дали може да отложи някои от възложените му проекти — отвърна вместо него Ландовски, затваряйки устата му с рязък поглед. — Предполагам ще има някаква финансова компенсация за дългото пътуване и загубеното му време? Квартира и храна например?

— Разбира се — потвърди незабавно Еитор. — Което ми напомня, че преди няколко дни получих обаждане от Густаво Айрес Кабрал, годеника на Изабела Бонифацио. Дочул е за скулптурата, която й направихте, сеньор Бруи, и изяви желание да й я поднесе като сватбен подарък. Обещах да ви попитам дали сте склонен да му я продадете?

— Ами…

Лоран се канеше да заяви, че при никакви обстоятелства не би продал статуята на безценната си Изабела точно на годеника й, когато Ландовски му взе думата:

— Колко жалко, че се случва точно сега, когато намери толкова щедър купувач, Бруи. Прие ли вече офертата му?

— Не, аз… — изпелтечи объркано Лоран.

— Е, в такъв случай навярно годеникът на мадмоазел Бонифацио ще ти предложи по-добра цена за скулптурата, за да те склони. Каза, че първият купувач ти е предложил две хиляди франка, нали така?

Ландовски му стрелна убийствен поглед, за да внимава какво ще каже.

— Да.

— Затова, Еитор, кажи на този мосю Айрес Кабрал, че ако е готов да предложи повече и да покрие транспортната такса до Рио, скулптурата е негова.

— Добре — отвърна Еитор. Изражението му говореше, че далеч няма интерес да се пазари за цената на нечия чужда скулптура, при положение че трябваше да мисли за своята. — Сигурен съм, че ще се съгласи. Е, утре ще дойда да видя как вървят нещата с гигантския ни пъзел. Хубав ден.

Еитор им кимна и напусна ателието.

— Професоре, какво беше това? — попита Лоран. — Нямам купувач за статуята на мадмоазел Изабела. И всъщност нямах намерение да я продавам.

— Бруи, не разбра ли, че ти правех услуга, действайки като твой агент? — смъмри го Ландовски. — Трябва да си ми благодарен. Не си мисли, че истинската причина за внезапното ти желание да заминеш за другия край на света ми е неясна. А ако решиш да останеш в Бразилия, ще ти трябват пари. За какво ще ти е безценната ти скулптура, при положение че ще си близо до жената от плът и кръв? Нека годеникът й я увековечава в камък и боготвори външната й красота. Мен, ако питаш, едва ли някога ще достигне душата й, както ти очевидно си успял. Сделката ми се струва изгодна — пошегува се Ландовски. — А сега да се залавяме за работа.

Същата вечер, когато Лоран се настани върху импровизираното си легло в ателието, вместено между главата и един от огромните пръсти на месията, в главата му се завъртя въпросът какво, за бога, прави.

Изабела му беше дала да разбере какво бъдеще си е избрала. Бракът й навярно беше неизбежен и по всяка вероятност щеше да е факт, преди той да пристигне в Рио. Затова не знаеше какво точно се надява да постигне с пътешествието си.

Но Лоран, като всеки влюбен човек, вярваше искрено в съдбата. И поглеждайки към гигантската длан, преди да затвори очи, си пожела съдбата да няма нищо против малко помощ.