Лусинда Райли
Седемте сестри (23) (Историята на Мая)

22.

— Bienvenue, мадмоазел Изабела. — Лоран я посрещна на входа ателието и я целуна по двете бузи. — Първо ще си направим кафе. О, мадмоазел Маргарида — добави той, докато Маргарида обличаше работната си престилка, — професорът каза, че трябва да поработите още малко върху левия лакът на скулптурата си, но в общи линии е добра.

— Благодаря — провикна се през рамо Маргарида. — От устата на професора това е истински комплимент.

— Е, Изабела — обърна се отново към нея Лоран, — ела с мен да ми покажеш как правите кафе във вашата страна. Предполагам силно и черно — додаде той, хвана я за ръката и я поведе към малката кухничка. Взе кафява хартиена торбичка от една полица, отвори я и подуши съдържанието й. — Бразилско кафе, смляно тази сутрин в едно магазинче в Монпарнас. Купих го специално за вас, за да ви напомня за дома и да ви помогна да се отпуснете.

Бел вдиша аромата и моментално се озова отвъд океана.

— Е, покажете ми как го правите вие — настоя той, подаде й чаена лъжичка и отстъпи назад, за да й направи място.

Бел кипна вода на малкото котлонче, без да си признае, че никога в живота си не беше правила кафе. В дома й тази задача се полагаше на прислугата.

— Имате ли чаши? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Лоран, бръкна в един от шкафовете и извади две керамични чаши. — Простете, че не са от фин порцелан. Но ви обещавам, че няма да променят вкуса на кафето.

— Знам — съгласи се притеснено тя, сипвайки лъжици мляно кафе в чашите.

— Всъщност, мадмоазел — усмихна й се сърдечно той и се пресегна до една полица за малък сребърен чайник, — тук правим кафето в ето това.

Бел се изчерви засрамено, а Лоран пресипа кафето от чашите в чайника и добави гореща вода.

— И така, като кипне, ще седнем да си поговорим.

Няколко минути по-късно Лоран я заведе обратно в ателието, където Маргарида вече работеше върху една скулптура. Той взе скицника си и я покани на дебелата дървена маса, на която бяха обядвали при първата си среща, и дръпна завесата зад тях.

— Заповядайте, седнете. — Лоран й посочи пейката срещу неговата. — Е — той вдигна чашата с кафе, — разкажете ми за живота си в Бразилия.

Бел впери изненадан поглед в него.

— Защо ви е да знаете за Бразилия?

— Защото, мадмоазел, в момента седите като дървена греда, крепила тежък покрив цели сто години. Искам да се отпуснете, за да омекнат мускулите по лицето ви, да изчезне напрежението по устните ви и очите ви да засияят. Ако не успея да го постигна, скулптурата няма да се получи добре. Разбирате ли ме?

— Май… май да — отвърна Бел.

— Не ми звучите убедително. Затова ще ви обясня — каза той. — Мнозина смятат, че скулптурното изкуство набляга на външната, физическата страна на обектите. И на техническо ниво реално са прави. Но всеки велик скулптор знае, че постигането на истинска прилика зависи от предаването на същността на обекта.

Бел го гледаше колебливо.

— Разбирам.

— Ще използвам един по-елементарен пример — продължи той. — Ако ми позира младо момиче, в чиито очи виждам, че има добро, състрадателно сърце, бих добавил някое животно в статуята й. Бих я изобразил с гълъб в ръцете. Ако доловя алчността на някоя жена, навярно ще сложа кичозна гривна на китката й или пък голям пръстен на пръста й. Затова — Лоран отвори скицника и приготви молива си — сега ще ми поговорите, а аз ще ви скицирам през това време. Разкажете ми за родното си място например.

— Прекарах по-голямата част от детството си в една планинска ферма — подчини се Бел и споменът за фазендата, която толкова обичаше, веднага извика усмивка на лицето й. — Отглеждахме коне и сутрин яздех по хълмовете или плувах в езерото.

— Звучи идилично — коментира Лоран, докато моливът му танцуваше по листа.

— Наистина беше — съгласи се Бел. — Докато не се преместихме в Рио, в къща в полите на планината Корковадо. На нейния връх ще издигнат Христос Спасителя един ден. Макар че имението е красиво и много по-голямо от фазендата ни, планината го притуля. Понякога, когато съм там, имам чувството, че… — тя спря, издирвайки правилните думи — … че се задушавам.

— А как се чувствате тук, в Париж? — попита той. — И нашият град е голям. И тук ли се чувствате в плен като в Рио?

— О, в никакъв случай. — Бел поклати глава и сбърченото й чело веднага се отпусна. — Обожавам този град. Особено улиците на Монпарнас.

— Хмм, значи не мястото е виновно, а по-скоро състоянието на духа ви. Париж също може да въздейства доста клаустрофобично, но вие твърдите, че ви харесва тук.

— Прав сте — призна си тя. — Всичко идва от живота, който водя в Рио, не от самия град.

Лоран продължи да скицира, наблюдавайки изражението й.

— И какво не му е наред?

— Нищо. Тоест… — Бел се замисли как да му обясни. — Родена съм с голям късмет. Водя изключително привилегирован живот. По това време догодина ще съм омъжена. Ще живея в красив дом и ще имам всичко, за което може да си мечтае една жена.

— Тогава защо говорите за бъдещето си с тъга? Дали защото, както ми загатнахте при първата ни среща, предстоящият ви брак е по сметка, не по любов?

Бел се умълча, но бузите й пламнаха, издавайки истинността думите на Лоран.

— Мосю Бруи, вие не разбирате — рече накрая. — В Рио всичко е различно. Баща ми държи да си намеря качествен съпруг. Годеникът ми произхожда от едно от най-знатните семейства в Бразилия. Пък и — добави отчаяно тя — аз нямам дарба като вашата, с която да изкарвам хляба си. Сега съм изцяло зависима от баща ми, а после ще е от съпруга ми.

— Да, мадмоазел, разбирам ви и ви съчувствам. Но за жалост — въздъхна той — само вие можете да си помогнете.

Той остави молива и заразглежда скиците си в продължение на няколко минути, докато Бел седеше напрегнато, разстроена и объркана от разговора им.

Накрая Лоран вдигна поглед.

— Е, като гледам тези скици, мога да ви уверя, че сте способна да изкарвате прехраната си, позирайки на монпарнаските художници. Не само притежавате красиво лице, но и съм сигурен, че под дрехите си сте олицетворение на женствеността.

Той плъзна поглед по тялото й и Бел отново усети как онази странна топлина се разлива от гърдите й нагоре към лицето й.

— Защо се стеснявате? — попита той. — Тук, в Париж, боготворим красотата на женската фигура. Все пак всички сме родени голи и единствено обществото ни принуждава да носим дрехи. Както и парижката зима, разбира се — засмя се той, вдигайки поглед към часовника на стената. — Но не се безпокойте — добави той, като видя изражението. — Ще ми позирате в този си вид. Идеален е.

Бел кимна облекчено.

— Е, докато ви изнудвах да ми разкриете душата си, стана обяд. Като награда ще ви донеса хляб, сирене и вино.

 

 

Лоран събра чашите от кафето и тръгна през ателието към кухнята, спирайки да покани и Маргарида на обяд.

— Благодаря — отвърна тя и остави статуята си, за да измие ръцете си от глината.

Бел отправи поглед към лехите с лавандула отвъд прозореца, обзета от чувство на неспокойство и уязвимост. Лоран бе съумял да изтръгне от нея истината за страховете й.

— Добре ли си, Изабела? — Маргарида седна до нея и сложи угрижено ръка на рамото й. — Подочух откъслеци от разговора ви. Дано мосю Бруи не те е притиснал твърде много в стремежа си да извлече истинската ти същност. И дано — снижи глас тя — наистина го прави от професионални съображения.

— Какво искаш да кажеш?

Маргарида обаче нямаше време да й отговори, тъй като Лоран се върна с подноса. Бел седеше мълчаливо по време на обяда и слушаше как Маргарида и Лоран клюкарстват за техни общи познайници и последните им лудории.

— Кокто е наел една задна стаичка в някаква сграда на „Рю дьо Шатоден“ и редовно кани там приятелчетата си, за да пият коктейли, които сам е измислил и наименувал. Говори се, че били смъртоносни — добави Лоран, отпивайки щедра глътка вино. — И че напоследък се увличал по спиритичните сеанси.

— Какво е това? — попита недоумяващо Бел.

— Когато някой опитва да се свърже с мъртвите — обясни Маргарида. — Далеч не ми е по вкуса — потрепери тя.

— Освен това организира групови хипнотични сеанси в опит да достигне подсъзнанието на участниците. Това вече ми звучи интересно. Човешката психика ме вълнува почти колкото човешкото тяло. — Лоран надникна към Бел. — Както вероятно разбрахте тази сутрин, мадмоазел. А сега е време да продължим с работата. Предлагам ви да се разходите из градината, докато аз избирам място в ъгъла на ателието, където светлината е най-добра. Защото започнем ли, ще настоявам да сте неподвижна като камъка, с който ще работя.

— Аз ще я придружа, мосю Бруи. И аз имам нужда от глътка свеж въздух — обади се Маргарида. — Хайде, Изабела.

Двете станаха, напуснаха ателието и излязоха в градината, където се спряха край благоуханните лавандулови лехи.

— Единственият звук, който чувам, е жуженето на пчелите, крадящи нектара на цветовете. — Маргарида въздъхна блажено и хвана Бел под ръка. — Сигурна ли си, че си добре, Изабела? — попита я тя.

— Да — потвърди Бел, поотпусната от обедното вино.

— Е, само ми обещай, че няма да му позволиш да те смущава.

— Няма — увери я Бел. — Не е ли странно? — подхвана, докато се разхождаха бавно покрай градината, обградена от старателно окастрени кипарисови храсти. — Макар че с богатата си флора и фауна Бразилия не отстъпва по красота на Франция, тукашната енергия е така различна. Вкъщи ми е трудно да се умисля, да намеря мир. А тук, дори в сърцето на Монпарнас, някак успявам. Успявам да видя себе си по-ясно. — Маргарида сви рамене. — А сега трябва да се върнем в ателието, за да започне мосю Бруи шедьовъра си.

 

 

Три часа по-късно, в колата на път към дома, Бел установи, че е капнала от умора. Цяла вечност беше седяла на стол с ръце върху коленете и пръсти, разположени точно както Лоран ги беше поставил.

Вместо женствена, се бе чувствала като стара мома, чийто образ си представяше на червеникавокафява фотография. Сега гърбът я болеше от дългото стоене в изправена поза, а вратът й беше скован. Посмееше ли да премести дори един от пръстите си в по-удобно положение, Лоран веднага забелязваше, ставаше иззад парчето камък, върху което работеше, и отиваше да го върне на предишното му място.

— Изабела, събуди се, керида. Пред вас сме.

Тя подскочи, засрамена, че Маргарита я бе видяла да дреме.

— Съжалявам. — Надигна се, а шофьорът излезе да й отвори вратата. — Не предполагах, че ще е толкова уморително.

— Денят беше дълъг и труден за теб във всяко отношение. Всичко ти е ново, а това само по себе си е изтощително. Идва ли ти се в ателието утре?

— Разбира се — заяви стоически Бел на излизане от колата. — Лека вечер, Маргарида. До утре в десет.

Същата вечер, след като се измъкна от обичайната игра на карти след вечеря и отпусна немощно глава върху възглавницата, Бел стигна до заключението, че идеята на Лоран да изкарва прехраната си позирайки пред монпарнаски художници нямаше да е толкова лесен вариант, колкото първоначално бе смятала.