Лусинда Райли
Седемте сестри (22) (Историята на Мая)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven sisters: Maia’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Седемте сестри

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 30.09.2016 г.

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-474-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17179

История

  1. — Добавяне

21.

Апартамент 4

Авеню дьо Марини 48

Париж

Франция

27 юни 1928 г.

 

Скъпи паи и маи,

Не мога да повярвам, че напуснах Рио преди цели четири месеца; тук времето лети толкова бързо. Все още посещавам с удоволствие курсовете по скулптура в Академията по изящни изкуства с Маргарида Лопес де Алмейда. Макар и да съзнавам, че никога няма да стана велик творец като някои от колегите ми, уроците ми дават по-дълбок поглед върху рисуването и скулптурата и съм сигурна, че това ще ми е от голяма полза в бъдещия ми живот като съпруга на Густаво.

Лятото най-сетне пристигна и в Париж и градът се оживи още повече. Започвам да се чувствам като истинска парижанка!

Надявам се някога и вие да видите с очите си магията, в която имам щастието да участвам всеки ден.

Изпращам ви най-искрената си любов,

Изабела

Бел сгъна прилежно листа и го пъхна в пощенския плик. После се отпусна назад в стола си. Искаше й се да можеше да сподели с родителите си истинските си чувства към града, който обикваше все повече, да им разкаже за новите си свободи и познайници. Но знаеше, че не биха я разбрали. И по-лошо — щяха да решат, че са сбъркали, пускайки я в Европа.

Единственият човек, с когото можеше да сподели, беше Лоен. Затова извади още лист хартия и написа съвсем различно писмо, в което изля истинските си емоции и разказа на приятелката си за Монпарнас и Лоран Бруи, младия асистент, пожелал да я използва за модел…

 

 

Благодарение на Маргарида Бел се будеше с приятно чувство на вълнение всяка сутрин. Курсовете, които посещаваха, наистина бяха информативни, но с най-голямо нетърпение очакваше обяда в „Ла Клозери де Лила“.

Там всеки ден беше различен, пир за творческия дух. Масите на кафенето бяха изпълнени с художници, музиканти и писатели. Миналата седмица бе видяла писателя Джеймс Джойс да седи на една от външните масички с чаша вино пред себе си и да се рови из голяма купчина машинописни страници.

— Надникнах над рамото му — разказа им задъхан от вълнение Арно, един начинаещ писател, познайник на Маргарида. — Ръкописът беше наименуван „Бдение над Финеган“. Точно тази книга пише от цели шест години!

Макар че Бел трябваше да е достатъчно щастлива, задето ежедневно се движеше сред такива светила, двете с Маргарида все още отделяха по-голямата част от разходката си до Монпарнас в кроене на безплодни планове за бягство през вечерните часове, когато левият бряг наистина се събуждаше.

— Невъзможно е, знам, но поне мога да си мечтая — въздъхна веднъж Бел.

— Е, май трябва сме благодарни, че имаме такава свобода поне денем — отвърна Маргарида.

 

 

Бел погледна часовника си, осъзнавайки, че колата на Маргарида всеки момент щеше да я вземе. Облече моряшка рокля от тъмносин габардин, която често носеше, защото беше единствената й по-семпла дреха, среса косата си, сложи си малко червило и извика довиждане на излизане от вратата.

— Как си тази сутрин? — попита Маргарида, когато Бел влезе в колата.

— Много добре, благодаря.

— Изабела, опасявам се, че имам лоша новина за теб. Професор Ландовски потвърди предложението си да ме вземе за своя стажантка в ателието си в Булон Биянкур. Затова вече няма да посещавам уроците в академията.

— Поздравления. Сигурно си много развълнувана.

Бел положи големи усилия да се усмихне заради успеха на приятелката си.

— Да, много се радвам — отвърна Маргарида. — Но пък разбирам, че това те поставя в неприятно положение. Не знам дали сеньора Да Силва Коста ще ти позволи да ходиш на уроците сама.

— Няма да ми позволи. Напълно ясно е.

Очите на Бел се изпълниха неканени сълзи.

— Бел, не се отчайвай. — Маргарида потупа утешително ръката й. — Ще намерим решение, обещавам ти.

 

 

По ирония на съдбата преподавателят им за сутрешния урок беше самият Ландовски, чиито редки лекции обикновено запленяваха Бел. В повечето случаи професорът им разясняваше теорията си за простите линии и говореше за техническата трудност, с която се постигаше съвършенство. Днес обаче Бел дори не го чуваше.

А най-лошото беше, че след онзи пръв обяд в „Ла Клозери де Лила“ преди цял месец не беше виждала Лоран Бруи. Когато попита Маргарида с възможно най-небрежния си тон къде е изчезнал, тя й обясни, че помагал усърдно на Ландовски в изработката на първия макет на статуята на Еитор.

— Доколкото знам, мосю Бруи спи в ателието всяка нощ. Сеньор Да Силва Коста изисква макета час по-скоро, за да започне с математическите изчисления.

След урока Ландовски привика Маргарида.

— Е, мадмоазел, ще дойдете ли в ателието ми идната седмица?

— Да, професор Ландовски, за мен е чест да получа такава възможност.

— Виждам, че сте довела и сънародничката си, момичето с красивите ръце — отбеляза Ландовски, кимвайки към Бел. — Бруи още изявява желание да направи статуя с облика ви. Какво ще кажете след края на тази седмица, когато изпратя първия си макет на попечителя ви, да дойдете с мадмоазел Лопес де Алмейда в ателието ми, за да задоволите желанието му? Появата ви ще е като награда за дългите часове, които вложи в Христос Спасителя през последните три седмици. Ще е добре за него да се съсредоточи в една красива женска фигура след толкова вглъбяване във Всевишния.

— Сигурна съм, че Изабела би дошла с удоволствие — побърза да отговори вместо нея Маргарида.

Ландовски им кимна и напусна класната стая.

— Ето, виждаш ли, Изабела? — възкликна Маргарида, като излязоха от академията и тръгнаха към Монпарнас. — Господ… не, Христос Спасителя е на твоя страна!

— Да — съгласи се Бел, окрилена от нова надежда. — Май си права.

 

 

— Бел, искам да си поговорим за нещо — обяви ненадейно Мария Елиза същата вечер, докато се приготвяха за лягане. — И искам да чуя мнението ти.

— Разбира се. — Бел седна, доволна от възможността да послужи като довереница на приятелката си, с която имаше чувството, че напоследък прекарваше по-малко време от необходимото. — Какво има?

— Реших да започна обучение за медицинска сестра.

— О, прекрасна новина — усмихна й се одобрително Бел.

— Така ли мислиш? Тревожа се, че на маи може да не й хареса. Никоя от жените в семейството ни не е имала кариера досега. Но го обмислям от дълго време и трябва да намеря смелост да й съобщя за намерението си. — Мария Елиза прехапа долната си устна. — Как ще реагира според теб?

— Надявам се да каже, че се гордее с желанието на дъщеря й да постигне нещо смислено в живота си. И съм сигурна, че баща ти ще е много доволен от решението ти.

— Е, дано си права — каза разпалено Мария Елиза. — Мислех си, че вместо да пилея времето си в Париж, може да постъпя на доброволна служба в някоя болница. Сещам се за една на няколко минути път пеша от апартамента ни.

Бел се пресегна за ръцете на приятелката си и ги стисна силно.

— Толкова добър човек си, Мария Елиза, вечно мислиш за другите. Смятам, че си родена за медицинска сестра. Светът на жените се променя и не виждам причина да не постигнем нещо важно в живота си.

— Е, тъй като за момента нямам намерение да се омъжвам, и аз не виждам защо не. Разбира се, Бел, твоето положение е съвсем различно. Когато след шест седмици се прибереш у дома, ще станеш съпруга на Густаво, ще стопанисваш дома му, а скоро след това ще му родиш деца. Аз обаче се нуждая от друга цел в живота си. Благодаря ти за подкрепата. Ще говоря с маи още утре.

След като си легнаха и Мария Елиза изгаси нощната лампа, Бел отново впери безсънен поглед в тавана.

Шест седмици. Само толкова време й оставаше в Париж, а после се завръщаше към живота, който приятелката й бе описала кратко и ясно.

Колкото и да се опитваше да мисли позитивно за бъдещето си, не й хрумна нито една позитивна мисъл.

 

 

Маргарида беше обещала да се свърже с Бел след няколко дни в ателието на Ландовски, за да й каже кога ще е удобно за професора да ги навести. Но засега нямаше ни вест, ни кост от нея.

Бел отново бе заточена сама в апартамента, тъй като вече Мария Елиза го напускаше всяка сутрин в девет, след като беше получила неохотно разрешение от майка си и работеше на доброволни начала в близката болница. Мария Жоржиана прекарваше по-голямата част от сутрините в домакински задачи или писане на писма.

— Майка ми има рожден ден идния месец, затова много бих искала да й купя нещо от Париж и да й го изпратя. Имате ли нещо против да изляза на разходка по магазините, сеньора? — попита я Бел една сутрин на закуска.

— Да, Изабела. Родителите ти едва ли биха одобрили да се развяваш сама из Париж. А днес имам много работа.

— Е, в такъв случай — обади се Еитор, дочул разговора им — предлагам Изабела да ме придружи по „Шанз-Елизе“ на път към офиса ми. Може да избере нещо в някоя от галериите там. Сигурен съм, че спокойно ще успее да извърви и сама неколкостотинте метра обратно до апартамента, скъпа.

— Както кажеш — въздъхна подразнено Мария Жоржиана.

 

 

— Времето през последните дни е усилно дори за бразилци като нас — коментира Еитор, когато двамата напуснаха апартамента двайсет минути по-късно и тръгнаха към „Шанз-Елизе“. — Е, харесва ли ти в Париж? — поинтересува се той.

— Много — отвърна искрено Бел.

— Подочух, че опознаваш по-… бохемските свърталища на града.

Бел стрелна гузен поглед към Еитор.

— Ами…

— Вчера видях приятелката ти Маргарида в ателието на Ландовски и я чух да си приказва с младия му асистент за обедите ви в „Ла Клозери де Лила“.

Бел се уплаши от коментара му, но Еитор видя изражението й и побърза да я потупа утешително по ръката.

— Не се безпокой, ще си остане между нас. Пък и Маргарида е много разумно момиче. Познава добре Париж. Помоли ме да ти предам, че утре в десет сутринта ще мине да те вземе на път към ателието. Както знаеш, мосю Бруи иска да направи твоя статуя. Поне така ще си на сигурно и всички ще знаем къде си.

Еитор вдигна изпитателно вежда, но Бел усети, че просто се шегува.

— Благодаря ти, че ми предаде — отвърна скромно тя, укривайки вълнението, което я обзе, и побърза да смени темата: — Доволен ли си от работата на професор Ландовски по Христос Спасителя?

— Засега съм напълно сигурен, че взех правилното решение. Визията на Ландовски почти се припокрива с моята. И все пак имаме много работа, преди спокойно да заявя, че разполагаме с окончателния макет. В момента умувам по няколко въпроса. Първият и най-важен е с какъв материал да облека статуята. Премислих толкова варианти, но никой от тях не отговаря напълно на естетическите и практическите ми изисквания. Какво ще кажеш да потърсим подарък за майка ти в този безистен? Купих прекрасен копринен шал на Мария Жоржиана от един от бутиците тук.

Двамата свърнаха в красивия пасаж и Еитор й показа бутика, за който говореше.

— Ще те изчакам тук — обяви той и я покани да влезе.

Бел избра шал и носна кърпа в нежен прасковен цвят, който знаеше, че ще отива на кожата на майка й. Като плати и излезе, намери Еитор надвесен над едно малко фонтанче в центъра на безистена. Той се взираше съсредоточено в дъното му. Бел отиде до него и той й посочи мозайката, красяща дъното на фонтана.

— Това как ти се струва? — попита той.

— Прощавай, но не знам за какво говориш.

— Как ти се струва да облека статуята си в мозайка? Така външната й обвивка няма да се напуква, тъй като всяка плочка ще е самостоятелна. Ще трябва да проуча какъв камък е най-добре да използвам, нещо поресто, трайно… да, например стеатит от Минас Жерайс. Светъл е на цвят и вероятно ще се получи добре. Трябва незабавно да доведа сеньор Леви тук, за да му покажа. Утре заминава за Рио и е крайно време да вземем решение.

Бел погледна развълнуваното изражение на Еитор и тръгна след него към изхода от безистена.

— Ще можеш ли да се прибереш сама оттук, Изабела?

— Разбира се — отвърна тя.

Еитор й кимна и закрачи с бодра стъпка в обратната посока.