Лусинда Райли
Седемте сестри (41) (Историята на Мая)

40.

— Какво ти става напоследък? — попита заваляно Густаво, когато Бел излезе по нощница от банята. — Вече почти не говориш на вечеря. Мълчалива си дори когато сме насаме.

Тя легна до него и Густаво я загледа.

Беше минала седмица, откакто Антонио се появи в имението и си тръгна съкрушен от ужасната новина. На следващия ден Бел отиде да види майка си и го намери на стол до леглото й. Държеше я за ръката и ридаеше тихо.

Карла й се усмихна и посочи съпруга си.

— Казах му да върви в офиса, че Габриела ще ми помага, но той отказва и продължава да се суети край мен като кокошка майка.

Бел усети, че независимо от думите й, Карла намираше утеха в близостта на Антонио. А съдейки по окаяния й вид, Бел знаеше, че подкрепата му идва точно навреме. Когато най-сетне убедиха баща й да ги остави насаме и да отиде в офиса за няколко часа, Карла проговори тихо:

— Е, вече и той знае, така че ще ти кажа как искам да прекарам остатъка от дните си…

 

 

Оттогава Бел събираше смелост да каже на Густаво къде желаеше да отиде майка й. Защото беше повече от ясно, че тя щеше да я придружи, а това нямаше да се понрави на съпруга й.

Бел седна бавно на ръба на леглото и погледна Густаво в червените му очи с уголемени от алкохола зеници.

— Густаво — подхвана тя, — майка ми умира.

— Какво? — Той извърна глава към нея. — И чак сега разбирам? Откога знаеш?

— От няколко седмици, но майка ми настояваше да го пазя в тайна.

— Дори от съпруга си?

— Да, поне докато тя не съобщеше на собствения си.

— Разбирам. Ракът се е върнал, предполагам?

— Да.

— Колко й остава? — попита той.

— Не дълго… — Гласът на Бел трепереше от възмущение заради безстрастната му реакция. Тя свика сили да му зададе належащия въпрос. — Помоли да прекара последните си дни в планинската ни фазенда. Густаво, ще ми позволиш ли да я придружа?

Той я гледаше с премрежени очи.

— За колко време?

— Не знам. Може да са седмици, а ако бог е рекъл, около два месеца.

— Ще се върнеш ли до началото на сезона?

— Ами… — Бел не можеше да направи график на оставащото й време с Карла, само и само да угоди на съпруга си. — Предполагам — скалъпи накрая.

— Е, не мога да ти откажа. Макар че предпочитам да си тук, до мен. Особено, при положение че досега не сме се сдобили с наследник, а отсъствието ти ще забави процеса още повече. Майка ми започва да се тревожи, че си безплодна — заяви жестоко той.

— Извинявам се.

Бел сведе очи. Искаше й се да отвърне, че не тя е виновна. Поне от два месеца Густаво не успяваше да прави любов с нея, но Бел съзнаваше, че вероятно не помни провалите си.

— Тази вечер пак ще опитаме — обяви той, сграбчи я внезапно и я хвърли назад върху леглото.

Скочи отгоре й, вдигна нощницата й несръчно и се замъчи да проникне в нея, многократно пропускайки целта. Устата му се спусна върху нейната, а тялото му се загърчи отгоре й, сякаш мъжеството му беше в нея. Както обикновено, Бел усещаше теглото му все повече и повече, докато накрая не простена, търкулвайки се на леглото. Лепкавата течност вече засъхваше по бедрата й и тя го погледна едновременно с отвращение и жалост.

— Може би тази вечер сме успели да направим дете — промърмори той, преди дъхът му да премине в пиянско хъркане.

Бел стана и отиде в банята да отмие следите от Густаво по кожата си. Не смееше да си помисли как бе възможно да вярва, че това жалко подобие на секс можеше да доведе до чудото на живота. Всяка следа от апетита на любовник, който някога бе проявявал, се губеше в тинята на пиянството му — заедно със спомените за него.

И все пак, мислеше си Бел, връщайки се в спалнята, ако претърпяното току-що беше цената за това да напусне Рио и да остане с майка си до края, не съжаляваше, че я е платила.

 

 

На сутринта Бел остави Густаво да спи в леглото и слезе за закуска. Луиза и Маурицио вече бяха на масата.

— Добро утро, Изабела — поздрави я свекърва й.

— Добро утро, Луиза — отвърна любезно тя и седна.

— Густаво няма ли да закусва с нас?

— Сигурно ще дойде скоро — увери я Бел, учудвайки се от нуждата си да го защитава от собствената му майка.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

Това беше началото и краят на всеки сутрешен разговор, а мълчанието през останалото време на закуската бе нарушавано само от доволното или неодобрително сумтене иззад вестника на Маурицио.

— Луиза, трябва да ти съобщя, че здравето на майка ми се влоши рязко — обяви Бел, бъркайки кафето си. — Всъщност едва ли ще доживее идното лято.

— Съжалявам да го чуя, Изабела — отвърна свекърва й. Единствената й физическа реакция беше вдигната вежда. — Случва се много ненадейно. Сигурни ли сте?

— За жалост, да. Знам от известно време, но майка ми ме помоли да не споделям с никого, докато не се наложи. Този момент настъпи и желанието й е да прекара последните си дни във фазендата ни. Която, както знаеш, се намира на пет часа път оттук. Помоли ме да я придружа и да се грижа за нея до… края. Снощи говорих с Густаво и той е съгласен да отида.

— Така ли? — Луиза сви недоволно тънките си устни. — Много великодушно от негова страна. И колко време ще отсъстваш? — зададе същия въпрос като сина си тя.

— Ами…

Бел усети как сълзите се надигат в очите й.

— Колкото е необходимо, скъпа моя — обади се неочакван глас над вестника. Маурицио й кимна състрадателно. — Моля те, изпрати най-искрените ми благопожелания на милата си майка.

— Благодаря — прошепна Бел, трогната от внезапната подкрепа на свекър си.

Тя извади носна кърпа и попи дискретно очите си.

— Реши ли поне кога заминаваш? — настоя Луиза.

— В края на седмицата — уведоми я Бел. — Баща ми ще ни придружи и ще остане няколко дни, но после трябва да се върне на работа в Рио.

— Да — потвърди мрачно Маурицио. — Предполагам, че му е доста трудно в момента. На всички ни е трудно.

 

 

Два дни по-късно, докато седеше на една маса с другите жени от Игрежа да Глориа, лепейки малките триъгълни парчета талк по мрежата, Бел си мислеше как часовете, прекарани в прохладната църква, я даряваха с така необходимите мигове на тихо размишление. Жените — макар и склонни към типично женските раздумки — не бърбореха ненужно, а просто се съсредоточаваха върху съвместния им труд и помежду им цареше успокоителна хармония.

Хелоиз, приятелката, която веднъж бе използвала като алиби за поредната среща с Лоран, седеше до нея на дървената маса. Бел забеляза, че пише нещо на гърба на един от триъгълниците и се приведе да погледне какво.

— Какво правиш? — попита я тя.

— Пиша имената на близките ми. Както и това на любимия ми. Така ще бъдат част от Корковадо и Спасителя завинаги. Много от жените го правят, Изабела.

— Прекрасна идея — въздъхна Бел, загледана тъжно в имената на родителите на Хелоиз, на братята и сестрите й… и на любимия.

Тя сведе поглед към плочката, която тъкмо щеше да намаже с лепило, и осъзна, че един безценен член от семейството й нямаше да е на тази земя още дълго и нямаше да види Христос Спасителя завършен. Очите й се изпълниха с неканени сълзи.

— Може ли да използвам химикала ти като приключиш? — попита Бел.

— Разбира се.

Когато Хелоиз й даде химикала, Бел написа името на обичната си майка, после това на баща си, а накрая и собственото си. Химикалът закръжи под тях, но колкото и да се опитваше, не се реши да добави името на съпруга си.

След като се увери, че мастилото е изсъхнало, Бел нанесе тънък слой лепило върху плочката и я постави върху мрежата. В този момент отговорничката ги извести, че е време за почивка и останалите доброволки започнаха да стават от масите си. Тя грабна инстинктивно едно триъгълниче от купчината в средата на своята маса и го скъта в малката си ръчна чанта, която бе оставила в краката си. После стана и тръгна към групичката жени, пиещи кафе в дъното на църквата.

Отказа кафето, което прислужницата й предложи, и се обърна към отговорничката.

— Сеньора, простете, но се боя, че се налага да си тръгна.

— Разбира се. Комитетът ви е благодарен за помощта, сеньора Айрес Кабрал. Моля, отбележете името си в разписанието на дежурствата както обикновено, за да знаем кога ще можете да се явите отново.

— Сеньора, опасявам се, че известно време ще отсъствам. Майка ми е тежко болна и трябва да съм до нея в последните й дни — обясни Бел.

— Разбирам. Моля, приемете съболезнованията ми.

Жената докосна състрадателно рамото й.

— Благодаря ви.

Бел напусна църквата и тръгна към Жорж, който я чакаше в колата. Качи се на задната седалка и го помоли да я откара до ателието на мадам Дюшен в Ипанема.

Като пристигнаха след петнайсетина минути, Бел му заръча да се върне за нея в шест. После отиде до входната врата на ателието и се престори, че натиска звънеца, докато не видя, че Жорж потегля с колата. Изчака още две-три минути на входа, след което закрачи бързо по улицата към жилището на Лоран.

Точно днес, на последната им среща за два месеца напред — може би — Бел не искаше да губи време в обсъждане на роклите за новия сезон с шивачката си. Знаеше, че така няма да разполага с алиби за часовете, в които щеше да липсва от дома, но докато изкачваше стълбите към апартамента на Лоран, осъзна, че за пръв път не я беше грижа.

— Chérie, колко си бледа само! Влизай бързо и ще ти приготвя нещо за пиене — загрижи се Лоран, като позвъни на вратата му, задъхана от умора и разтреперана от тревога.

Той я вкара вътре и я накара да седне.

— Само вода, ако обичаш — пророни тя, внезапно прималяла.

Когато Лоран отиде да й донесе, Бел отпусна глава върху коленете си, за да облекчи замаяността си.

— Зле ли ти е?

— Не… ще се оправя — увери го тя, взе водата и я изпи наведнъж.

— Бел, какво е станало?

Той седна до нея и хвана ръцете й.

— Аз… имам да ти казвам нещо.

— Какво?

— Майка ми пожела да прекара последните дни от живота си в планинската ни ферма и трябва да замина с нея — обясни Бел. Изведнъж напрежението от миналите няколко седмици й натежа твърде много и тя зарида. — Съжалявам, Лоран, но нямам избор. Майка ми се нуждае от мен. Дано ми простиш и разбереш защо трябва да напусна Рио за известно време.

— Бел, за какъв ме имаш? Разбира се, че ще отидеш с майка си. Защо си решила, че ще се разсърдя? — попита я умилително той.

— Защото… защото ми каза, че си тук само заради мен, а сега трябва да те напусна. — Тя го погледна отчаяно.

— Е, не ми е много приятно, признавам си. Но за да съм откровен, това че известно време няма да спиш в едно легло със съпруга си, макар и да си далеч от мен самия, всъщност не звучи толкова зле — успокои я той. — Поне за този период ще живея с мисълта, че си само моя. Ще можем да си пишем, нали? Възможно ли е да изпращам писма до фермата ви, адресирани до прислужничката ти например?

— Да — съгласи се Бел и си издуха носа в кърпичката, която Лоран й даде. — Извинявай, но Густаво и Луиза реагираха така студено, като им казах, че очаквах същото от теб — призна си тя.

— Ще се въздържа от коментар относно съпруга и свекърва ти, но те уверявам, че в моето сърце има само искрено състрадание за теб. Освен това — очите му просветнаха внезапно и по устните му изникна усмивка — нали знойната Алесандра Силвейра ще ми прави компания, докато теб те няма.

— Лоран…

— Изабела, просто се шегувам. Може и да е привлекателна на външен вид, но е безчувствена като камъка, с който работя — засмя се той.

— Онзи ден видях във вестника снимка на двама ви с Парке Даже на благотворителна галавечеря, организира от прочутата Габриела Бесанзони — коментира мрачно Бел.

— Да, май станах голяма клечка в Рио. Но нали знаеш, че всичко това няма значение без теб, chérie. Надявам се и ти да чувстваш живота си празен без мен.

— Така е — отвърна искрено тя.

— А баща ти? Как е той?

— Съкрушен — сви печално рамене Бел. — Една от причините майка ми да избере фазендата е, за да не я гледа как умира бавно. Ще ни посещава когато може. Ако аз бях на нейно място, щях да постъпя по същия начин. Мъжете не понасят добре болестите.

— Повечето мъже. Моля те, не слагай всички ни под общ знаменател — смъмри я Лоран. — Ако ти умираше, щях да съм неотлъчно до теб. Ще се видим ли отново, преди да заминеш?

— Не, прощавай, Лоран, но не мога. Чака ме много работа, включително среща с доктора на майка ми, за да ми даде нужните хапчета и морфин.

— В такъв случай да не губим повече време. Нека посветим малкото часове, които ни остават заедно, само на нас двамата.

Лоран стана, вдигна я на крака и я поведе към спалнята.